"Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк" - Христо Ботев.
Някъде в едно N-училище, в час по литература, в Република България. Време, когато учениците са се досъбудили вече и трябва да разредят енергията, насъбрала се в тях, след изяждането на поредния хамбургер, изпитата Кока-кола или енергийна напитка. Те са забранени според последните разпоредби на здравното министерство и не се продават в училищните лавки, но може ли някой да спре изгладнелите пубертети да изтичат извън двора и да си купят от всичко забранено от павилионите, обградили училището като приятелска армия.
Влизам в стаята и започвам с усмиряването на по-буйните, с молбата да седнат на чиновете и да си извадят тетрадките и учебника по литература. Половината го правят, на половината на другата половина трябва персонално да им кажа, а последната половина просто нищо не носи. Част от момичетата са дошли с дамски чантички, а част от момчетата – с полупразни опърпани ранички.
“Милено – викам на момичето от първия чин – защо си дошла без учебника по литература, нямаш и тетрадки!” „Тежат много, господине, не мога да нося всичко, пък и слушах нашия министър, който каза, че и учебниците са тежки, и раниците са тежки, и учебните програми са тежки и че всичко трябва да бъде олекотено, за да не се мъчат децата и да не се изкривят физически и психически… и аз започнах да изпълнявам напътствията му” - аргументира се момичето... (Тя всъщност нищо не носи, в дамската и чанта има всичко друго, но не и учебници – най-много някоя тетрадка по всичкология). „Господине, не съм „Милено”, а Милена!” - сърдито ме поглежда госпожицата. Обяснявам ù, че такава е звателната форма, така е правилно, ама тя и не иска да знае. „Разбра ли, Миленче!” - гледам да туширам напрежението. „А бе господине, не съм „Миленче”, вече съм голяма, обиждате ме!” - натаралежи се ученичката. Не ù се впрягам, явно е станала с дупето нагоре тая сутрин, а и отчитам спецификата на възрастта ù. Девизът ми през годините се променяше и днес е железен: “Ученикът винаги има право!” Нещо като лафа от казармените години за старшината.
Вратата се отваря и влиза Жеко, бузест, пухкав, всяко междучасие яде. Кимам му, той ме гледа като теле и мълчи. ”Защо закъсня? - питам го – трети час е вече.” Майка му не чула будилника и нямало кой да го събуди навреме. Казах му да се научи сам да чува будилника и да не тормози повече майка си. Питам го дали си носи тетрадките и учебника по литература. Отвръща, че мислел, че имали български език. „А знаеш ли съдбата на двете патки, дето много мислели?” - питам го. Знаел за първата, чеши се по главата, не знаел за втората. „Станала професор, Жекооо, Жекооооо!” - натъртвам аз.
Отивам при Димо да му видя домашната работа. „Нямам, господине, четох много, ама нищо не запомних, много съм тъп!”- самокритикува се момчето. „Не се тревожи, има по-тъпи и от теб!” - успокоявам го. Не е тъп, ами мързелив.
„Асене – обръщам се към едно от момчетата, които се опитваме да десегрегираме и интегрираме – ти написа ли нещо за Йордан Йовков?” „Не съм, бех на село при дедо, офсите се агнеха, та помагах!” „Добре, Асене, от тебе ще бъде чевермето за Гергьовден, а от мене тройката за годината!” - шегувам се, ама той е съгласен.
„Господине – вика ми Костадин от последния чин, който блести често с изключителни находки в областта на знанието – вчера го гледах по телевизията!” „Кого си гледал, Коце?” „Йордан Йовков, господине, щял да участва на олимпиадата, много е як!” Класът се залива от смях, смея се и аз от сърце… ”Коце, Коцеее, пак удари десетката, гледал си Йордан, ама Йовчев, бе глупчо!" - през сълзи му изяснявам грешката.
Спирам се при Иван и му казвам да прочете това, което е написал за баба Илийца. „Баба Илийца била много печена и отишла с внучето си в гората за гъби, но ненадейно пред нея изскочил един младеж, който ù поискал хляб, но тя нямала и му дала гъби. Той бил облечен в светъл екип и тя му обещала да му донесе тъмна дреха. След това отишла в Бачковския манастир, където срещнала патриарх Евтимий, който нещо ù се репчел, ама и тя не му останала длъжна, накрая гепила хляб и една дреха. След това тя, внучето, с ладията бързали за гората да се видят с младежа…” „Стига, стига, Иване, а каква е съдбата на внучето?” - задавам последен въпрос. Иван продължава: ”Внучето пораснало и след време станало рейнджър, ама сега къде воюва, не знам, господине, в Ирак ли, в Афганистан ли…”
Поглеждам към Дейвид, който е дете от смесен брак, ама много смесен: майка му е арменка от новодошлите, баща му е българин, едната баба е рускиня от белогвардейски произход, а другата македонка, но не от държавата Македония, за дядовците не можах да разбера… Дейвид също не е на ти с литературата, бях му казал да се подготви и го попитах за “По жицата”. Започна уверено, като каза, че автор е Йордан Йовков и това доста ме обнадежди… ”та, господине, той е бил на война и е загинал в бой на Източния фронт срещу немецких захватчиков!!!” ”Остави това, мойто момче, кажи за разказа, за случката,за героите…” ”Ами имало един овчар, дето си пасял стадото и свирел с кавал и по едно време гледа, че към него идва някакъв човек, който се казвал Мунчо, и той го посрещнал, казал му да седне, да му посвири. Другоселецът взел да разправя, че са тръгнали заради дъщеря си, да търсят в тоя край бяла врана, за да може тя да оздравее. Непрекъснато гледали жиците дали е кацнала нейде по тях, ама по едно време имало само стълбове, пък жици нямало. Тогава овчарят му рекъл, че много роми се завъдили тъдява и скоро жица могат и да не видят, ама дано срещнат нейде бялото животно. След това се сбогували и Серафим, така се казвал чобанинът, дълго плакал от все сърце… Ама такъв е животът, господине…”
………………………………………………………………………………………………
Звънецът бие, облекчено въздъхвам и отивам да си изпия поредното за деня кафе…
Текстът е художествена измислица и всякакво съвпадение с действителни лица и събития е случайно – авторът!
© Георгиос Всички права запазени