ОБЕЦАТА

   Старата дървена врата протяжено изскърца. Едрият мъж влезе и бързо я затвори преди виелицата да нахлуе в хана. Потропвайки от крак на крак да изтръска снега от ботушите си той припряно свали калпака си.

   - Помози Бог, бай Василе!

    - О,   Гоце,   влизай,   влизай  -  ханджията  се  надигна от тезгяха, отиде до

 огнището, разръчка огъня и подаде едно трикрако столче - Сядай на топло. Ей голяма виелица, голям сняг! Ти какво насам рано от заранта в тази буря? Че то днес е и вторият ден на Рождество.

Едрият мъж уморено приседна на поднесеното му столче, разтри големите си като паници ръце и въздъхна:

   - За някои е празник, за други делник, за трети мъка... Ходих до долната махала да викна баба Ирина, да бабува...в къщи.

    - Ааа... - ханджията понечи да каже нещо, но махна с ръка  и замълча.

   Настана неловко мълчание. Само пукането на цепениците в огнището и искрите които хвърляха от време на време нарушаваха тишината.    

   Селото не беше малко, но всички се знаеха. Всеки знаеше радостите и мъките на всеки. Не беше скоро времето когато се взеха Гоце и Велика. Тя беше най-личната и имотна мома в селото - едничко чедо на майка и татко и баща й не щеше много, много да я дава, че макар и левент,  бедняк си беше Гоце. Но накрая Велика му пристана и старият й баща кандиса. Дигнаха сватба за чудо и приказ.

   Гоце беше най-малкият от трима братя. Братята му го бяха отгледали, бяха се задомили преди години, нароиха челяд, разделиха бащиния имот и нему като най-малък се паднаха най-яловите ниви. Яловите....яловата.... Тия думи се въртяха в мислите на ханджията. Колко време мина, а Велика все не можеше да задържи дете. Все трудна ходеше, колко пъти детски плач огласяше голямата им къща, но все нещо ставаше - я при раждането, я треска, я сипаница - децата не можеха да изкарат до годинка. Старите Великини родители си отидоха без да се порадват на внучета. В махалата жените шушукаха, че старият й баща я е  проклел, като пристанала на времето и затова нямали деца... Велика почти не излизаше от голямата си бащина къща в която живееха, а Гоце обикаляше нивите и наглеждаше ратаите.  Колкото и едър да беше, ходеше с наведена глава, свъсен и ни в кръчмата с другите мъже влизаше, ни по чаршията се спираше да размени дума със старите си приятели...

   - Ще пиеш ли едно вино? Тя баба Ирина си знае работата... - ханджията се опита да наруши неловката тишина.

   - Сипи, ще пия.

   Ханджията скочи, разтича се, взе едно шише и започна да го пълни от бакърената кана.

   - Като си почнал да сипваш, барем сипи още едно и за мене ! - се чу глас от най-тъмния ъгъл на хана.

   Гоце се сепна и почти подскочи, мислеше, че двамата с ханджията са сами. Една сянка се раздвижи и се приближи до огнището. Беше някакъв другоселец с овчарски ямурлук и рунтав калпак. Носеше в ръката си празно шише , което подаде на ханджията. После отметна ямурлука и приседна до Гоце.

    - Чух те. Не те свърта в къщи, а? И аз ги имам у дома четирима и макар че когато се раждаха, да бях с овцете, знам какво ти е. Ха наздраве, какво сте се умълчали като на панахида бе, човек се ражда, ей!

   Ханджията подаде шишето на Гоце, после сведе поглед, изсумтя нещо неясно, повдигна капака за избата и заслиза надолу по стълбите .

   - Панахида казваш... -  Гоце  стисна шишето с вино, та чак кокалчета на

пръстите му побеляха - Наистина панахида. Панахида... за Коста, панахида за Георги, за Елена, за Тодор... и за още две които и да кръстиме не можахме... Панахида... Бог да прости!  -  със замъглен поглед вперен някъде в огъня Гоце наведе пълното шише и започна бавно да го изсипва - Бог да прости Коста, Бог да прости Георги, Бог да прости Елена, Бог да прости...

   Овчарят се стресна, гледаше изсипващото се вино и недоумяваше какво е сбъркал. В тоя момент ханджията се върна от избата с пълна кана, напълни празното шише на овчаря и му кимна да върви в тъмния ъгъл:

   - Остави човека!

   - Защо бре хора , какво толкоз рекох? Какви са тези, дето Бог трябва да прости? Днес е празник, свят ден, не се говори за умрели.

   - Децата на човека са това, върви си в ъгъла.

   - Прощавай, побратиме... Всичките ли ...? До едно ...? Чума ли, що ли? - овчарят свали рунтавия си калпак и започна нервно да го мачка в ръцете си. После въздъхна тежко и тръгна към своята си маса в ъгъла.

   Гоце подаде празното шише на ханджията, той го напълни и го остави пред покрусения баща. Неловката тишина отново завладя схлупеното  пространство. И само студеният повей на вятъра изсвирваше час по час в комина.

   Още няколко пъти ханджията слиза до избата да напълни каната с вино, като ту наливаше в шишето на Гоце, ту в шишето на другоселеца. И ако овчарят прескачаше някое от слизанията , то Гоце обръщаше едно след друго шишетата, стискаше зъби и мълчеше вперил поглед пред себе си. Само от време на време лека усмивка , даже не усмивка, а светъл лъч озаряваше лицето му. И тогава сякаш не беше в опушената кръчмичка , а някъде далече - на слънчева поляна, заобиколен от шест малки смеещи се дечица...

   - Чичо Гоце, чичо Гоце! - вратата се отвори с трясък. Едно момче от ратаите му нахлу заедно със снежната виелица - Син! Баба Ирина ме изпроводи да ти кажа! Имаш син! Живо и здраво бебе! И каза да почерпиш!

   Гоце вдигна невярващ поглед. Огледа ратая си, огледа усмихнатия кръчмар , после падна на колене и започна да се кръсти с вперени очи в опушените греди на тавана:

   - Благодаря ти Господи! Благодаря ти!... И ти се моля, Боже, не ми го отнемай! Прости нам грешните, нас ни накажи, но не ми го отнемай! Господи Боже не ми го отнемай... Всичко ще направя за теб, само не ми го отнемай!... - Сълзи потекоха по бузите на големия мъж. Той падна по лице на дъсчения под и зарида.

   Кръчмарят и ратаят се спогледоха, пък се завтекоха, хванаха го за ръцете и не без усилие успяха да го изправят на колене.

   - Хайде, иди да ги видиш! Ще оправим сметките друг път - ханджията понечи да го вдигне, но не успя.

   - Чакайте бе, хора! - Гоце се отръска, изправи се, бръкна в пояса си, извади две сребърни монети и подаде олюлявайки се едната на ратая си  - Сполай ти, Митю, за благата вест! Ето да споменуваш господаря си с добро! - после подаде другата на ханджията - Ето бай Василе, Гоце не оставя неплатени сметки ! Пиши и виното на другоселеца!

   - Благодаря, побратиме - овчарят наблюдавал до този момент мълчаливо от масата си, стана, приближи се, хвана здраво десницата на Гоце и я раздруса - И честит ти син ! Жив и здрав да е ! Искам... искам нещо да ти кажа. Седни за малко.

   - Я, бай Василе сипи още по едно на всички, и за тебе, и за Митю!

Другоселецът запристъпва от крак на крак :

   - Ела на моята маса, искам само на теб да го кажа.

Гоце го последва , отпусна се тежко на стола и зачака. Овчарят изсумтя нещо, пък се прекръсти и започна:

   - Мълчи и слушай! Ние сме хора прости - чобани. Неучени. Живеем с овцете - лятос по пасищата и горите, зимъс по кошарите. Много свят не виждаме, а и той светът не се интересува много от нас. Живеем далече от хората. Но случва се я до село да слезнем, я странник из кърищата да срещнем, я като закараме стадата на продан да видиме и други овчари... И тогава от дума на дума научаваме къде какво става по белия свят. После кой каквото чул си го разказваме нощем край огъня, и не веднъж и дваж, че дълги са овчарските нощи ... Та седяхме една нощ и някой от нашите заразказва как един от чобаните от Драмско на един пазар за добитък му разказал житието си. И той завалията с години не могъл да си навъди челяд. И неговите дечинки като твоите си отивали невръстни. Къде ли не ходили. По врачки, по знахари, по ходжи. И нищо. Докато един ден попаднали на един стар знахар, той билки не им дал, а ги научил, че за да се развали злата прокоба трябва като се роди детето, още същия ден да се остави на кръстопът. Сам самичко. И първият пътник който мине и го намери да му даде име и да му стане кръстник, а ако не е християнин да го дари с нещо , което детето винаги да носи докато стане мъж или жена. Ще кажеш - бабини деветини, ама му е помогнало на тоя овчар от Драмско. Тъй сторил както го подучил знахарят. Като се родило бебето го изнесли накрай селото, оставили го на кръстопътя и най-ранобудната мома, дето била тръгнала до герана го намерила и му станала кръстница. И детето оживяло, че и после още две братчета му се родили. Трима сина, ей,  даже най-големият и той бил с баща си на пазара за добитък. Защо да лъже човекът? Това исках да ти разкажа, побратиме, гледам много мъка си изпатил. Аз човек съм прост и не разбирам, ама ако е помогнало на други, защо и на вас да не помогне? Не е ли така? Пък ако е рекъл Господ... - тук другоселецът отново се прекръсти и замълча. Усещаше върху себе си изгарящия поглед на Гоце , затова сведе очи и не смееше да помръдне.

   - Как ти е името, овчарю? - тихо попита Гоце.

   - Аргир.

   - Лятос ли е било, Аргире ?

   - Виж това не знам - другоселецът се стресна, погледна към малките пенджерчета през които едва се виждаше вилнеещата буря - Прав си , то на това време... Пък може и бабини деветини да са. Може и човекът да е излъгал. Всякакви ги има...

   Едва изрекъл това овчарят изведнъж усети две железни ръце които го бяха сграбчили за гърлото. Не можеше и да гъкне. Размаха безпомощно ръце с надеждата кръчмарят и момчето да го забележат. Но те се бяха улисали в приказки и не забелязваха какво става в тъмния ъгъл. И когато започна да губи съзнание , Гоце отпусна железния обръч около шията му и изшептя:

   - Чобанино, мисли му ! Ще те открия! - после скочи , запъти се забързано към вратата като викна през рамо на ратая си - Митю, тръгвай!

   Другоселецът се свлече без сили на пода едва хриптейки:

   - Боже, Боже...

   Портата хлопна силно и само изплашените съседски кучета съпроводиха с лай забързания баща на новороденото.

* * *

   Бурята навън бе започнала да поутихва. Минаваше пладне. Баба Ирина се суетеше около люлката в ъгъла. Велика лежеше полуунесена в постелята и я гледаше отпуснато. Колко пъти беше идвала бабата в тази стая, колко пъти беше се въртяла около люлката... Велика беше започнала да обърква годините. Веднъж и дваж ли беше? Кой беше пръв? Коста. Една седмица я мъчи. Баба Ирина пътека направи от долната махала... Той беше най-тежкият , първородният. Еленка милата най-бързо се роди , нали беше момиче, сякаш знаеше за майчините мъки и я пожали. А пък Георги си дойде с името, като още в черквата на Гергьовден искаше да се роди, та едвам я пренесоха мъжете в къщи... А Тодор... Една сълза се  опита да се отрони от очите на Велика, но не успя... Тя гледаше към люлката, но не виждаше в нея новородения си син, а неговите братя и сестри- отишли си без време от този свят. Колкото сълзи имаше, отдавна се бяха изплакали. Колкото молитви имаше, отдавна бяха измолени. Колкото горест на този свят съществуваше,  всичката бе нейна... Дори не беше се замисляла какво име да дадат на бебето. Беше й все едно. Чувстваше се уморена, искаше всичко да свърши. Беше решила - това ще бъде последното дете. Нямаше повече сили за още мъка. На гробището редицата от малки детски гробове беше ужасяваща... Ужасяващи бяха Задушниците. Ужасяващи бяха празниците в голямата празна къща, в която само през прозорците долиташе детска глъчка от съседните дворове. Ужасяващи бяха хорските погледи през рамо - къде съжалителни, къде укоряващи, а някои дори присмехулни. Знаеше какво говорят хората зад гърба й, или поне се досещаше. 

   И Гоце. Колко се беше променил нейният Гоце. От усмихнат добродушен младеж той се бе превърнал в навъсен, заядлив с хората мъж. Изкарваше си го на ратаите. Хокаше ги с причина и без причина, а най-провинилите се и биеше. А десницата му беше тежка. Хората му имаха страх. Само в къщи беше по-мек. Лоша дума не смееше да каже на Велика. Но повечето време мълчеше. Рядко разговаряха. И никога за починалите дечица. На Велика това й тежеше. Тя знаеше, че той скърби за тях колкото нея, но никога не отвори дума за това, никога не сподели мъката си.... Да, това щеше да бъде последното им дете...

   Нейде навън хлопна порта. По стълбите се чуха забързаните стъпки на Гоце. Велика не можеше да ги сбърка. Той връхлетя в стаята, погледна я, намръщи се и отиде при баба Ирина. Взе да й шушне нещо. Бабата изписка приглушено, грабна бебето от люлката и го долепи до гърдите си. Гоце отиде до сандъка в ъгъла, отвори го, извади дебелия козяк с който се завиваха в най-студените нощи. После се върна при баба Ирина:

   - Не се халосвай, старо! В мойта къщи си! Дай ми детето!

   - За Бога, сине, немой върши щуротии!

Бащата сграбчи детето, дръпна го рязко, после набързо го уви в козяка. Получи се един голям вързоп. Само малко над личицето на бебето имаше празно пространство - колкото да влиза въздух. Малкото същество беше заспало толкова дълбоко, че не усети разтърсването. Баба Ирина взе да се кръсти и да извива като на умряло. Гоце вдигна ръка да я удари, но в тоя момент от постелята се чу вика на Велика:

   - Гоце!

   Той се сепна, свали десницата, изпсува неопределено и излезе.

   Велика лежеше подпряна на единия си лакът  и гледаше към вратата. Сълзата която толкоз време се мъчеше да пробие път, най-сетне успя и се търкулна по бузата й.

   - Детето ми ! - изхлипа тя.

* * *

   Ушите му бучаха. Цялото му лице гореше. Някъде отзад на темето пулсираща болка отчетливо и ясно отмерваше ритъма на собствения му пулс. Сигурно беше от изпитото вино. Или не - съзнанието му беше ясно, беше възбуден, усещаше сетивата си както никога до сега. Никога снегът не беше бил толкова бял, никога скърцането под ботушите му не беше било толкова отчетливо и силно. Усещаше пушека от околните комини, усещаше погледите и тихото ръмжене на съседските кучета през плетищата. Само това което беше в ръцете му, беше неусетно леко. Гоце притискаше вързопа силно до тялото си и от време на време оглеждаше козяка, да не би да беше се изхлузило малкото телце. Вървеше уверено с широки равни крачки, без да бърза, сякаш мястото за което се беше упътил му беше известно и близко. Още щом излезе от портата той хвана улицата за края на селото. Какво беше казал онзи странен другоселец - детето трябваше да бъде оставено сам самичко на кръстопът. Най-лесно беше това да стане на селския мегдан, където се пресичаха едновременно няколко улици. Но мястото беше открито, нямаше къде да се скрие, а не искаше да влиза в чуждо дворище. Затова пое към полята. Натам имаше няколко кръстопътя. Първият беше където една пътека се отклоняваше към Хаджимихаиловата чешма. Тя беше отдалечена и макар, че водата й беше най-хубава в околността  в това време малцина биха тръгнали да пълнят  вода там. Да беше лятос колко моми и ергени щяха да се залисват под дебелите буки. И той самият колко пъти беше лежал на младини под гъстите сенки, чакайки Велика да дойде на уговореното  за среща място. Кога я дочакваше, кога - не, понякога старият й баща не я пускаше... Вторият кръстопът беше отклонението за лозята. По това време на годината никой нямаше да ходи натам, освен някой самотен авджия при хубаво време, но в тази буря и на празник - едва ли. И най-далечният кръстопът беше при широкия път водещ на изток към Сяр и на запад до близкия град Кукуш. Гоце се беше запътил натам. Вероятността и там да срещне пътник по празниците не беше голяма, но нещо вътре в него му подсказваше , че тъй трябва да стори. И той крачеше с големи равни крачки.

   Снегът и вятърът бяха утихнали. Небето леко се изясняваше. Само далеч на север над Беласица бе мрачно и навярно там продължаваше да вали. Тук отсам голямата планина рядко падаше сняг. Тя спираше с тежката си снага северните ветрове, а и морето беше наблизо и най-много до няколко дни от снега нямаше да има и следа. Той и сега не бе дълбок, но скърцаше под нозете му. Снегът... Гоце се замисли , че като остави бебето трудно щеше да прикрие следите си. Снегът можеше да го издаде. Вече наближаваше кръстопътя. Тогава забеляза малката могилка от лявата си страна. Вече знаеше какво ще направи. Отдели се от селския път и се запъти направо през полето към малката височина. От една круша откърши изсъхнал дълъг клон.  Изкачи се на могилката от тази страна , от която стъпките му нямаше да бъдат забелязани от  главния път. Когато стигна върха разпаса пояса си, върза единия му край за сухия крушов прът без да стяга възела, а с другия овърза вързопа с бебето. Получи се нещо като въдица. Дървен прът , пояс и бебе накрая. Гоце внимателно поднесе детето към пътя, докато легне вързопа на снега. После бързо издърпа дървото от клупа на пояса. Горе-долу беше успял. Макар да не беше на самия кръстопът, а леко в страни, пухкавия вързоп и кафявия пояс се забелязваха от далеч. А и никакви следи наоколо нямаше.

   Сега не оставаше нищо друго освен да чака. Гоце легна по гръб от към невидимата страна на могилката и се загледа в сивото небе. Там някъде в безкрая беше Този, към който беше отправял хиляди молитви. Този заради който не беше пропускал празник , без да запали свещ в църквата. Този с който на уста сутрин ставаше и вечер лягаше. Този който не го беше чул... Това щеше да бъде последното му дете. Беше решил. Ако и то не оживееше, хващаше пътя на север към планините. Макар и с малобройни чети борбата там продължаваше. Не можеше да си прости как през девестотин и трета година, когато другарите му тръгнаха към Енидже Вардар и от там за Битолско да се включат във въстанието, той остана. Велика беше трудна с Коста и тъкмо бяха започнали родилните мъки. Тя го не пусна. А и в близкия Сяр където беше центъра на революционния окръг не бяха готови за въстанието. Едни бяха за въстание, други против, накрая взеха решение да помогнат на вдигналите се окръзи. От петимата които заминаха, никой не се върна. По-добре да беше отишъл и той. Тогава още нероденият Коста го беше спасил. А той що стори по-късно да го спаси?... Що стори и за другарите си, които изостави. Бяха се клели да останат заедно до гроб. Но Гоце престъпи клетвата си, дали за това Господ не го наказваше?  Щеше ли да има друга възможност да поправи грешката си?...

   Детето изплака. Тихо - като коте. Беше се събудило. Сигурно беше гладно. Или може би студът бе започнал да го мъчи. Гоце се стресна. Не беше предвидил това. Беше следобед, но денят беше къс и скоро щеше да мръкне. Кой би пътувал по това време, ако не беше харамия или разбойник. Постепенно плачът се усилваше. Какво трябваше да стори? Дали да не се връща в селото? Или да останат до края на студа и всичко да свърши веднъж за винаги. Дали трябваше да се доверява на думите на онзи чобанин от ханчето? Дали не сбърка?...

   И тогава чу песента. От начало тиха и далечна, после по-силна. Някой приближаваше. Гоце се надигна леко и погледна в посоката към Сяр, от където се чуваше гласът. Видя в далечината човек на магаре, който водеше още едно зад себе си. Взе да различава и отделни думи. Езикът беше странен - имаше и български, и турски, и други думи. Бащата го различи -  цигански език. Скоро позна и този който пееше - беше Трайчо Гюптина. Е какво пък, по-добре гюптин, отколкото никой. Трайчо гореше дърва през две села и правеше дървени въглища. Сега макар и окъснял караше на някой кошове с въглища. Беше карал и на Гоце. Знаеха се само по имена без много да имат вземане-даване. Лани лятос, като имаше много работа по нивите Гоце се беше опитал да го спазари да помага, но Гюптина отказа. Каза, че освен да прави въглища, друго не умее.  Други години се цанеше при съселяни за кърска работа, но явно не искаше да работи при Гоце.

   Изведнъж песента секна. Трайчо беше забелязал вързопа, или беше чул бебешкия плач. Магаренцето се забърза и скоро спря до рошавата купчина  на кръстопътя. Гюптина скочи от самара и се надвеси над детето.

   - Въй Божке, що е туй?! Бебе! Я, и пояс. Защо ме наказваш, Божке? Не ми ли стигат пет гладни гърла у дома, че още едно ми пращаш! Не ме вкарвай в грях! Що да сторя сега?... Види се където петима, там и шестима... Щом имаш пояс сигурно ще си момченце, а? Е поне ще помагаш след години да горим въглищата. - Циганинът не млъкваше. Явно този който му беше дал името Трайчо, беше се пообъркал малко -  Леле, ама ти съвсем си измръзнало, кой ли грешник те е оставил тук? - Мургавият мъж  прегърна вързопа, като се опита да го завие с разкопчаното си отъняло кожухче.

   В този момент Гоце се изправи:

   - Аз съм този грешник, Гюптин - и слезе при него.

   Циганинът се стресна, сякаш беше видял самият шейтан. Плю в пазвата си и понечи да остави обратно детето на земята.

   - Недей! И без това много се намръзна.

   - Твое ли е , бай Гоце?

   - И мое, и твое. Ти ще си му кръстник. Към село ли си? Дай ми само пояса! Хайде сега да вървиме, по пътя ще ти разправям.

* * *

   Когато Гоце му разказа цялата история за орисията си и за неочакваната среща с другоселеца-чобанин, Трайчо взе да цъка се език.

   - Бре, мама му стара! Истина ли казваш? Кръстник ставам и всичко ще бъде наред? Веднага ставам! Ние сме хора бедни, ала милозливи. Щом мога - ще помогна. Само дето сме малко по различни от вас. Да сме христиени - не сме. И мюсулмани не сме. Ама спазваме и ваште празници, и на турците празниците. И наши си празници. Това Великден, Гергьовден, Байрам, Васильовден, Коледа... Всичко спазваме. И в църква съм влизал. И в джамия. Знам да се кръстя, знам да се кланям на Аллах. Пък който помогне. Мене ако питаш то Господ е един и същ, само имената му са различни. Ама не съм кръстен, бай Гоце! Дали ще мога да го кръстя детето тогава? - и без да дочака отговор, продължи да нарежда - Ако трябва ще се кръстя и християнин ще стана... Че и дар не нося. Тоя товар с въглища да го даря, не става - за срамотите ще стана. Какво, после син ти ще разправя, че кръстникът му товар с дървени въглища му е дарил. Сетих се, имам нещо ценно! Едничко ценно ми е, ала ще се разделя с него. Мале имала една златна пендара. И като се родил бачо ми баща ми направил една замба, ударил пендарата и хем направил халка, хем му останала една по-малка пендара. После съм се родил аз. И пак така - замба,  една по-малка халка и една още по-малка пендара. Четири братя и една сестра сме - за сестра ми изтърсака остана пендарчето - малко като лещено зърно. На това викам аз дялба по братски. Добре, че съм втори, че горе-долу халката ми си я бива. Аз я нося като обица. Ето виж я - на дясното ми ухо... - Гюптина свали мръсната се капа, отметна въздългата си коса и показа обицата. Дали от дългото носене, дали от многото пипане и потта, но ръбовете се бяха загладили до неузнаваемост и ако не му беше казано, Гоце нямаше да познае, че е направена от монета.

   Смрачаваше се. Вече бяха стигнали селото. Отидоха право в къщата на поп Стефан. Попът  беше полегнал след обяда. Събудиха го и му обясниха цялата работа. Отначало попът се дърпаше - не е редно преди да навърши четиридесет дни - обясняваше , но като видя кръвясалия поглед на Гоце, бързо се съгласи и всички вкупом отидоха в църквата. Бебето беше плакало през целия път и сега от умора ли, що ли, вече бе заспало. Гоце бе припрян. Накара дядо поп да кара по кратката церемония. Попът също бързаше. Първо въведе в тайнството на светото кръщение Трайчо, че не беше редно нехристиянин да кръщава отрочето. После  започна да чете и го попита как ще се именува детето.

     - Днес е Коледа. Мисля си дали да не е Христо..?

   - Вторият ден на Рождество е, чадо. Днес църквата почита бащата на Иисус - Свети Йосиф Обручник.

   - Ами нека да е Йосиф и свети Йосиф да го закриля! - Трайчо беше въодушевен, че за толкова важно решение  се допитват до него.

   Попът продължи церемонията. Попита три пъти дали се отрича детето от Сатаната, като вместо него отговаряше Трайчо. После изми челцето му със светена вода, дочете си молитвата и обява и двамата за новоприети в Христовата Вяра. Трайчо свали обицата си и я пъхна в повоя на малкия Йосиф. Реши, че сега е моментът да каже нещо важно и запомнящо се, но колкото и да се напрягаше нищо не можеше да измисли. Затова рече само:

   - Жив и здрав да си, Йосифе! Да радваш майка и татко, да пораснеш и да отгледаш деца и внуци...

   Детето се размърда и изплака. Баща му го взе от ръцете на Трайчо .

   - Гладен е юнакът, цял ден не е ял. Да вървим у дома у, че както си е обичаят и ние трябва да се почерпим. Хайде, дядо попе!

   Тримата излязоха, взеха магаретата на Трайчо и поеха към Гоцевата къща. Снегът отново бе започнал да вали.

* * *