Обединението (3 глава)

***

3

       Усмивката на този човек в никакъв случай не означаваше „бързо оздравяване” или нещо подобно. Косата му бе дълга, под раменете. Кърваво-червена, до колкото помня. Когато попитах Океания, тя каза, че освен Коракс не съм имала посетители. Странно. Към обед Коракс дойде. Донесе ми цветя.

       - Здравей, Кат. Как си? – попита загрижен. – Къде да оставя това? – погледна към цветята. 

       - Хортензии? Къде намери? – учудих се не толкова от факта, че е намерил, а от това, че знае... Но как?! Само аз знам, че са ми любими. Освен, ако... 

       - Те са ми любими. Реших, че и на теб ще ти харесат, защото са красиви и...

       - Гледал си картините ми. - прекъснах го аз.

       - А не може ли? Съжалявам. - видимо опарен от думите ми сведе глава надолу – Красиви са.

       - Ужасяват ме. Това са кошмарите от които се опитвам да се отърся. 

       - И аз сънувам кошмари.

       - Коракс? – той стана и дръпна щорите. Стана тъмно. Мълчи. Ослушва се. – Коракс, какво има? – притисна ръце към слепоочията си. – Какви... кошмари сънуваш? – попитах. – Добре ли си?

       - Да.

       - Какви са кошмарите ти, Коракс?

       - Всяка нощ едно и също, но с всеки ден се ужасявам все повече и повече. Часовник. Тиктакане. Дванайсет пъти в... полунощ. Хортензии. В кошмарът виждам една млада жена...

       - Плачеща кръв? – прошепнах аз. Той кимна. И двамата млъкнахме. Дойде и се сгуши на възглавницата до мен.

                                                                              ***

       Събудихме се едновременно. В полунощ.

       - Вчера видях един мъж... – казах.

       - С дълга червена коса? – промълви той.

       - Да. Как...

       - Сънувах го. – каза. И аз... – Сега сънувах друго. - ...и аз...

       - Как този човек прокарва пръст по една хортензия и я отрязва в основата на стеблото. – прошепнах тихо до Коракс.

       - А след това тя се изпарява и от очните кухини на мъжа потича кръв, обливаща го до долу. Устата му, като на кукла на вентрилог... движи се. Бебешки плач. Ридаеща жена. Майка. Плаче за детето си. – усетих как гласът му трепери.

       - От очите й текат кървави сълзи, нали? – попитах го.

       - Мхм.

***

       Събудих и първото нещо, което видях бе една кукла. Бебе. Под нея локвичка кръв. По-скоро капки. До нея хортензия и стар часовник. Би трябвало да се уплаша, но не реагирах. Тази нощ не съм сънувала нищо. Ето това ме плаши.

       От шест години насам сънувам всяка нощ кошмари, а сега – не. Хвърлих цветето.

       - Трябва да разбера! – казах сама на себе си. – Трябва!