Обещах си. Спирам да повтарям една и съща грешка, която ме убива малко по малко. Ще заровя всички неизказани думи и чувства под тежестта на егоизма и омразата. Колкото повече копая обаче, толкова повече затъвам в една пропаст, от която измъкване няма. Несъзнателно повтарям грешката си, връщам се бавно в спомените си и живея с тях, сякаш това ще ми помогне да я поправя и да спра безкрайното повторение. Защо ли се залъгвам? Остана ми само празнината, безсилието и самотата. Загубих всичко, без дори да разбера кога и как... А нали си обещах...