Прекарах дълго време, обичайки те. Дадох всичко от себе си за теб. Посветих ти цялата си душа, всяка мисъл, всяка мечта. Посветих ти себе си и сърцето си. Стоях до теб във всеки момент, готова да хвана ръката ти, ако се подхлъзнеш. Готова да падна със теб, ако паднеш. Готова да дам живота си за твоя. Готова на всичко, за да бъдеш щастлив. Надявах се някой ден да оцениш усилията ми. Някой ден да ме прегърнеш и да кажеш, че аз съм жената.

Вървях по тъмните улици сама. Скитах се в самотния град сама. Сълзите си роних сама. Сама се борих за една любов неосъществима. За едни чувства дълбоки и силни. Аз се борих за едни очи, чийто блясък озаряваше нощта ми. За едни ръце, чиято топлина ме обгръщаше цялата. За едно сърце, чиято обич исках да почувствам по-дълбоко, по-истински, по-разрушаващо. Прекарах дълго време, обичайки те с всеки мускул, с всяка фибра, с всеки атом в себе си. А ти стисна сърцето ми в ръцете си и бавно го начупи. Всяко парче се пукаше на стотици части. И всяка една частичка те обича до лудост. Все още се питам как е възможно това. Чрез болката си те обикваш повече. Бях свикнала да има за кого да се усмихна. Бях свикнала да има на кого да посветя сълзите си, макар че много горчаха. Бях свикнала да я има мисълта за теб, когато заспивам и се събуждам, въпреки че много болеше. Всъщност, свикнах със всичко, което ми даваше и не ми даваше. С всяко чувство, което присъстваше в мен.

Не искам нищо друго да ми се случва. Стига ми да знам, че си до мен. Аз привикнах към всичко и нищо не може да ме спре. Обичайки те, мога да обърна света. Обичайки те, мога да преплувам всички океани. Обичайки те, мога да мина през ада. Ти си най-голямата ми слабост и най-голямата ми сила. Надявах се някой ден да ме оцениш. Да ме хванеш за ръка и да ми кажеш, че съм единствена. Да ме целунеш пред всички и в очите ти да чета: '' Обичам те!''... Надявах се, че ако прекарам живота си, обичайки те, ще ме обичаш и ти. Но надеждата вече не е надежда. След себе си остави само мъртва следа...