Тихомир Цонев

Обичам те

РАЗКАЗ

Селото ѝ се намираше високо на скалистия хълм. Какъв ти „скалист хълм” – цялата Земя се състоеше от скали. Всички казваха, че в Резервата се отглеждат животни и растения, каквото и да представляваха тези неща. Тя никога не бе виждала друго, освен семейството си и скалите.

Сега се намираше около един заграден с висока ограда кръг. Тя чакаше там от два дни, а зад нея имаше стотици хора. Всички те очакваха Носача, за да получат храна във вида на сурово месо. Много пъти сред доставките тя намираше крак или ръка, които поразително наподобяваха човешките. Веднъж попита баща си да не ги хранят с хора, след което той я преби жестоко и тя не повдигна повече въпроса.

Номерът ѝ бе ОБ7141, родена през 535 година от създаването на Големия съвет.

Хората се натискаха в нея и между тях и оградата, се чувстваше като в менгеме.

Гледаше към хълма – от тази страна беше селото ѝ, а от другата имаше огромна пропаст. Тогава го забеляза.

Носача се приближаваше към тях. 7141 беше готова да тича със скоростта на светлината, стига да се добере до храната. В противен случай семейството ѝ щеше да продължи своето гладуване.

Носача прелетя над загражденията и се сниши към площадката. Гигантските врати на машината се отвориха като челюсти и от нея западаха късове месо. Заформи се камара от черва, органи и крайници, подобни на човешки. Когато челюстите се затвориха, машината отлетя в друга посока, а оградата около кръга започна да изчезва в земята.

7141 стисна здраво своя кош.

Когато заграждението се сниши до нивото на коляното ѝ, тя пристъпи напред в кървавата локва, заформила се от месото. Тогава някой блъсна девойката и тя заби лице в бетона. Хората тичаха, стъпваха по нея, бързаха към спасението от глада.

Опита се да се изправи, но човешкото стадо не ѝ позволи. Освен по тялото, един стъпи върху главата ѝ. Тя чу изпукването на носа си и въпреки, че не усети струйката кръв, знаеше за нея.

„Дошла си за месо! Чака два дни! Беше първа. Изправи се!” – каза си тя на език твърде далечен от днешния, заради което го превеждаме, надявайки се да схванем по-лесно историята.

Отново се опита да се изправи и отново потокът от хора я блъсна в бетона.

Болка...

Кръв...

Неуспех...

„Изправи се! Можеш да го направиш!”

Сополи, слюнка и кръв се разхождаха из устата ѝ. Тя се изплю. Всичко започна толкова неочаквано, че тя не можеше да повярва, че се случваше.

7141 се изправи на крака. Кошът липсваше. Нищо, щеше да събира храна в блузата си. Всичко щеше да се нареди, но първо трябваше да стигне до камарата.

Тя направи една несигурна крачка преди отново да целуне бетона.

Отново болка, отново кръв, отново неуспех.

Когато най-после успя да се изправи, нямаше храна, а кошът стоеше като разфасован встрани. Хората си отиваха по домовете, нагърбили своите кошове, от които се стичаха кървави капки. Тя забеляза мъж, носещ в ръката си крак, който приличаше на човешки и скоро щеше да бъде изконсумиран.

Тръгна към къщи с празни ръце.

Вървеше по скалите и си спомни един мит. В него се разказваше, че някога по Земята хората са имали винаги какво да ядат. Тогава Резервата го е нямало и животните са се разхождали навсякъде по планетата. В този мит се говореше за светещия кръг, който обикалял по небето, а когато си легнел да поспи, хората не можели нищо да видят. Въпреки глада, тя се усмихна. Кой ги измисляше тези глупости?

ОБ7141 се обърна, за да проследи как оградата около площадката се издига в сивото небе – винаги е било такова на цвят. Какъв ли цвят е имал светещият кръг?

После продължи. Не бързаше. Хората около нея мълчаливо носеха кошовете си. В далечината се виждаше правоъгълната черна машина, която правеше въздух за дишане.

Тя забеляза подаващия се зад камъка крак, докато се изкачваше по хълма към селото си и се насочи бързо натам.

Тялото лежеше по гръб. Нямаше нито една дреха по себе си. Краката му бяха неестествено изкривени и приличаха на знак за високо напрежение. Едната му ръка липсваше. Приличаше на човек, но се различаваше от хората по онова между краката си.

— Хей – прошепна тя. – Хей!

Никакъв отговор. Тялото май беше мъртво. Онова между краката му беше дълго около десет сантиметра. Приличаше на... на... може би наподобяваше дръжка на брадва. Под тази „дръжка” имаше нещо като малка торбичка. В тази част тялото бе силно окосмено.

Тя се приближи до него, стъпвайки в локвичка от кръв и леко го ритна с чехъла си. Повтори, потрети все по-силно действието си, но явно нямаше смисъл.

Не се сдържа да се наведе и да посегне към „дръжката” или както там се наричаше. Докосна я и светкавично си отмести ръката, сякаш пипаше огън. Нещото беше меко. Гореща вълна премина от нозете ѝ до главата и обратно. Сърцето ѝ забърза своя ритъм.

Прииска ѝ се да го докосне отново. Този път не отмести ръката си. Опипа го хубаво, докато не усети движение. Нещото се движеше!!!

7141 бързо се изправи и се втренчи между краката на трупа. Онова бе живо! То сякаш пулсираше и... и май растеше. Господи, колко щеше да порасне?!

Чудеше се дали да избяга, когато забеляза, че трупът всъщност бе жив. Той я гледаше.

— Ъ... Здравей! – прошепна дрезгаво той.

За своя огромна изненада, тя не изпищя.

— Ти си... живо!

— И аз така мисля – усмихна се мъртвецът.

— И говориш!

— Да не повярва човек!

— Но... но... ти си... Какво си ти?

— На какво ти приличам?

Тя не отговори.

— Да речем, не ти ли приличам на човек? – усмивката му порасна. Да видиш усмивката на нещо, което до преди малко си смятал за мъртво и чието тяло прилича на картина в стил кубизъм, си е страшничко. Тя се ужаси.

— Ами...

— Господи, не си чувствам краката! Май нищо не чувствам!

Тя не каза нищо.

— Какво си ме зяпнала? Има ли ми нещо?

Тя мълчеше.

— Добре. Как се казваш?

— Какво? – най-после попита тя.

— Името ти. Как е?

Тя не знаеше значението на думата „име”.

— Трябва да се махам – каза тя, но не помръдна.

— Не ме оставяй сам.

— Какво си ти?

— Човек! – лицето му грейна още повече.

— Не си.

— Кой ти каза?

— Хората нямат – чудеше се как да го нарече – такова.

Тя посочи с показалец между счупените му крака.

— Да знаех и какво ми показваш!

— Ей това! – тя се осмели да го докосне още веднъж. Този път не почувства, че докосва огън, а сякаш в нея самата гореше такъв.

Трупът се изкикоти. След това изпъшка.

— Не ме разсмивай така! Болката май се появява.

Тя гледаше с недоумение.

— Нямам ли дрехи? – попита той.

— Не! – изкрещя без видима причина тя.

— Значи е вярно.

Тя мълчеше.

— Така е. Това – той се усмихна широко – т.е. Как да го кажа? Да де, това дето го виждаш го имам, за да... за да правя нови хора. Вие нямате такива, защото не ви трябват. Вас ви прави Големия съвет, а ние сами.

— Кои сте вие?

— Ние, от Резервата.

„ Месото е от Резервата, не е човешко” – каза баща ѝ, когато го попита.

— Лъжеш! – каза тя, но му вярваше.

— Виж, трябва да ми помогнеш да се махна от тук!

— Защо?

— Защото ще ме убият.

Настана мълчание.

— Искаш ли да ти дам нещо, което никой от тукашните не може? – предложи изведнъж той.

— Какво?

— Ела и ще ти кажа.

— Какво е то?

— Ела, де!

Тя го послуша и се приближи.

— Ела по-близо.

Тя се наведе.

— По-близо.

Падна на колене.

— Хайде, де!

— Какво ще...

Той вече я бе хванал за главата и бавно я придърпа към себе си с единствената си ръка.

„Ти си от Резервата. Носача ви носи. Ние ви ядем!” – помисли си тя.

Устните им се докоснаха.

По тялото ѝ премина електричество. Беше забравила да диша. Имаше чувството, че се дави във вода с високо напрежение. Какво ѝ правеше той? Не знаеше, но не искаше да спира.

— Хей! Добре ли си? – извика някой след известно време зад нея. – Хей!

Хванаха я за кръста и рязко я дръпнаха. Пред нея имаше мъж в униформа.

— Добре ли си?

Тя поклати положително глава.

— Хубаво! Дай брадвата!

Появи се друг мъж, изпълняващ заповедта.

— Ти я махни от тук! – заповяда главният на този, който я държеше.

Човекът я повлече на някъде.

— Това все още е живо след такъв полет! – чу тя зад гърба си. – Отдръпни се, че ще се изцапаш!

Тогава 7141 осъзна, че ще убият трупа... Не – човека. Да, той беше човек.

— Н... н... н... – опита се да каже тя, но не успя.

— Къде ще го удариш?

— В главата!

— Н... н... н... – отново нищо. Сякаш се опитваше да изкара през устата си камион.

След това из въздуха се разнесе хруптящият звук от спукания череп. Тя можеше да усети топлите капки по лицето на убиеца, можеше да види усмивката му, можеше да си представи вкуса на слузестата тъкан от мозъка по устата му.

Пуснаха я, като ѝ пожелаха приятен ден. Тя не отвърна. 7141 спокойно се отдалечи. В очите ѝ напираха сълзи, които така и не тръгнаха на пътешествие по бузите ѝ. Тя виждаше сивите скали, сивите камъни, сивото небе и черната машина в далечината размазани, сякаш светът гореше в невидими пламъци.

Не усети как мина през селото си, как се качи на върха и как скочи в пропастта. Просто така – като детска игра.

Нито една клетка в мозъка ѝ не функционираше правилно. Защо скочи ли? Може би, заради това, че Човека ѝ даде нещо неописуемо; може би, защото не искаше повече да се храни с човешко месо; може би осъзна, че човекът е най-отблъскващото същество на планетата – и затова то водеше парада…

Тя падаше, а под нея се виждаха черните скали. Вятърът я шибаше в лицето, като не ѝ позволяваше да диша. Очите ѝ не можеха да стоят отворени и тя ги затвори.

Тогава се случи чудото. По някаква причина, тя видя около себе си дървета, планини и реки; тя видя светът, такъв какъвто е бил преди хилядолетия. Ако отвореше очи, щеше да се сблъска със сивата реалност. Чудото не се изразяваше само в това – тя чу две думи, които от стотици поколения не бяха използвани. Двете думи, които щом изчезнаха, човечеството започна да деградира.

„Обичам те” – пронизаха съзнанието ѝ те.

Макар никога да не ги бе чувала, тя знаеше какво означават.

Докато падаше, тя летеше. Май е по-точно, ако кажем, че тя се рееше из синьото небе, което виждаше. Вече разбра, че светещият кръг е жълт на цвят.

Искаше да изкрещи, искаше целият свят да чуе двете думи, но не можеше да ги каже – в реалността вятърът я спираше.

Тя не спря да крещи наум:

„Обичам те! Обичам те! Обичам те!...”

№ ИЧ9425 погледна нагоре, сякаш очакваше да види нещо. И наистина видя как една черна фигура се появява над него. Човешка плът скочи в пропастта. Червата му изкъркориха; той се усмихна, облиза устните си и със задоволство посегна към секирата.

Край