Обичаш ли... ?

       Десети ден лежа в стая, която прилича на къс и тесен коридор. Две легла с един метър между тях. На другото легло е някакъв темерут, който за цялото време само на визитация, каза два пъти „Да“ и един път „Не“ през останалите дни гледаше тавана с празен поглед. Не, че много се оплаквам, но докато му слагаха нови системи или му сменяха абоката, виждах задниците на всички сестри. Знаех с най-голяма точност, коя е в мензис и дали носи прашки. Ако трябва да съм честен, не обичам задници. Е, не всички задници, но този на сестра Светлана ме ужасяваше. Милата руска „девочка“, тежеше 120 килограма и за пълен мой ужас носеше прашки. Страшно е да виждаш огромни топки от нагърчена сланина и протритата кожа до кафяво между бедрата. Всъщност се питам, защо мъжете пощуряват, виждайки нещо, което прилича на мида сен жак, без черупки.

- Ти, обичал ли си?

Щях да припадна от стържещия глас на глухонемия до мен.

- Амиии… Не знам… Всъщност, не… Обичал съм три пъти… Не, четири.

Започна да се киска и посиня целият.

- Ох, ох ша ме умориш, такава глупост не бях чувал… Ти, за какво лежиш тука?

- Имам, болна простата, хипертония, два байпаса и камъни в бъбреците и жлъчката.

- Не, лежиш, защото нямаш мозък. Къде има втора, трета, четвърта обич! Обичта е само една, ако имаш щастието да я получиш в живота си. Всичко останало е камуфлаж, на хормоните и самозалъгването. Един път усетил ли си истинската обич, никога не би казал, че ще има втора и трета, и четвърта, защото тя е единствена, а другото са копия на нея, къде по-сполучливи, къде не. Ясно е, че не си обичал.

- Добре, мъдрий Конфуций, ти ли ще ми кажеш, че не съм обичал. Ти ли, ще ми кажеш, какво съм усещал. И четирите пъти, бях полудял по тези жени, те бяха моите божества за това време.

- Да, много добре го каза „за това време“, но ако си обичал истински е за цял живот, всички следващи влюбвания са само баласт, който запълва празнотата от загубената истинска обич и понякога толкова ти се иска да си повярваш, че започваш наистина да си вярваш. Глупаво е да ти говоря това, след като не си усетил Обичта…

Изведнъж, както си говореше се опружи в леглото и лицето му се изкриви на една страна с някаква иронична усмивка. Веднага натиснах звънеца и в стаята връхлетя, като бизон, „прекрасната“ Светлана.

- Что, что стала.

- Тоя се гътна, май с инсулт, викай доктора.

След малко в стаята достолепно влезе докторът. Застана пред немия и започна да смуче химикалката си.

- Ммм… Дааа… Инсулт е… Светле, извикай санитарите, да го свалят в скенера. После ще видим, какво да го правим.

Влетяха санитарите и го метнаха на носилката. Не мина и половин час и го върнаха пак с премятане в леглото. Появи се и доктора, като този път смучеше една от дръжките на очилата си и пак с гърлен бас повтори:

- Ммм… Дааа… Ммм… Дааа…

Обаче в стаята влетя рентгенологът с оцъклени очи.

- Колега, ще ти покажа едно чудо на медицината! Този човек, няма мозък!!! Ето виж, има голямо светещо нещо в главата, вместо мозък.

И двамата дълго се взираха в целоидните плаки.

- Виж кво, колега. За мен това е някакъв бъг в машината. Просто голям светещ дропаут. Направи му ядрено-магнитен резонас и ще видиш, че го няма.

Отново го метнаха в носилката и го върнаха след час, но този път и двамата лекари мълчаха и гледаха срезовете. Накрая докторът, който смучеше всичко, което му попадне съобщи:

- Я, да извикаме професор Златева, тя е най-видният невролог за България.

След минути в стаята с „царствена“ походка се появи светилото на неврологията. Малка, тантуреста женичка, минала 60-те със синя коса и големичък гумен чук в ръката. Първо погледна снимките от скенера и ядрено-магнитния резонанс, после се доближи до пациента, като го гледаше със стръвнишки поглед. Изведнъж го трясна с чука по коляното. Немият подритна. След това с озверение започна да го дращи по петите…

- Ей го на, има нормални рефлекси, значи има мозък. Тия снимки са дефектни.

- Какво ще ни посъветвате, професор Златева?

- Ами, нищо. Лекувайте си го, като човек с мозък, но малко увреден от неизвестна причина.

Рентгенологът каза:

- Благодарим ви, професор Златева, но аз смятам да представя тези изследвания пред Английското – Кралско - Рентгенологично Дружество, като феномен в човешкия организъм.

- Добре и аз искам да присъствам на тази среща със световни светила.- каза професорката.

Измъкнаха се всички, без сестра Светла, която започна да гали изкривения по главата.

- Ой, тъй, Зайчик мой! У тебя нет мозга.

Напуши ме  на смях и се закисках, защото си представих, каква влюбена двойка ще са тия двамата.

- Перестань тъй, дурак. Человек потерял мозга, а тъй…

Светлето се врътна и трясна вратата. Останах сам с изкривения ням, но изведнъж саркастичната усмивка изчезна, а инсултно болният проговори.

- Смятам да си ходя.

- Къде ще ходиш бе, човеко?! Ти нямаш мозък, тъй че не можеш да ходиш.

- Прав си не мога да ходя, но мога да летя и имам мозък, но той свети от чистата Обич в мен.

- Знаех си от самото начало, че тия брътвежи за единствената любов са ти изгорили мозъка и той сега свети. Разбра ли, защо трябва да се обича по няколко пъти в живота? Така спасяваш мозъка си от тия аномалии, каквито са истинската обич.

- Не ми се говори с теб. Отивам при създанието, което обичам.

И… Стана чудо… Сякаш бях на сеанс на индийски илюзионист. Тялото на немия се издигна хоризонтално над леглото и бавно се понесе през прозореца. Скочих и се загледах след него. Той се издигна високо, високо в небето и изчезна зад облаците.

… Всъщност, вие Обичате ли… миди сен жак ?