Обикновени размисли за едно листо

Потреперало листо. За да падне зелено-зелено от дървото, значи дълго е треперело. Не от студ. Защото е пролет. Може би е страдало от несподелена любов. Но тогава щеше да е пожълтяло от мъка! Или не. Ако беше есен - да. Но сега е пролет.
Съвсем живо е. Но не е по силата ми да го върна, откъдето е дошло. И ще умре... Но не на моя под! Не искам смърт в къщата си!
Навеждам се да го взема. Ще го пусна навън. То със сигурност не е целяло да се катурне през моя прозорец. Като се хвърляш от високо, искаш да се размажеш на паважа. Какво самоубийство би било тогава? Но не мога... да го докосна. Страхувам се. Завесите се разлюляха и вятърът нахлу. Пое листото в длани и го понесе навън.
Остана празното място на пода. И сигурна съм - чух, че той проплака. Да не би да са се сприятелили, какво ли са си казали? Чул ли е пода как листото стене в предсмъртна агония? Аз чух само вятъра и после тишината. А тя бучи силно в ушите. Тишина, пълна със звуци - гласове, които не разбирам. Разочарована от сетивата си съм. Затворих прозореца. Излязох навън.
Пълно е със звуци, които чувам. Но не ценя. Толкова са банални и скучни. От тях съм оглушала. Вървя по алеята. Като в приказка. А над мен вятъра ръси цветове и листа. Без вина ги стъпквам и не чувам дали стенат. А са зелени-зелени. Сигурно дълго са треперели преди да паднат.
Без това съм пълна с вини. Толкова настъпани мравки и божи кравички, толкова откъснати цветя и попити капки дъжд! Толкова наранени хора и непростени обиди, загнездени в сърцето! Толкова плач в мене, че как да чуя плача на едно листо?
Тичащи деца. И хвърчила. И смях. Сядам на тревата и затварям очи. А вятърът нещо ми говори. Слънцето целува косите ми.
Отварям очи. На небето бели облаци редят пухкави пейзажи. А отсреща - клатушкащ се бебешор носи в малката си ръчичка листо. Размята го и се залива от смях. После го разкъсва на мънички, мънички парченца. Вятъра ги разпилява.
Дали не е онова листо? Дали не е търсило точно тези две ръце? Че само те ще посмеят да го доубият без вина?
Боже! Колко сме грешни! Колко грехове имаме да изкупваме! От мига, в който сме поели първата си глътка въздух!