Седя на пейката пред един магазин и чакам Валка. Затворил съм очи и усещам как лъчите на ниското ноемврийско слънце галят нежно лицето ми. Какъв страхотен ден само! Чувствам се като истински котарак - един от онези рижави охранени мързеливци с дълги мустаци и загладен косъм, които живеят в блаженство на забавен каданс.

Чувам около себе си глъчката от Главната. Обичам тази експлозия от звуци и аромати, които на пръв поглед са толкова хаотични, безразборни и всеки за себе си, но всъщност са в уникална симфония – ритъмът, с който бие сърцето на града, в който нещо постоянно се случва, където носейки се по Марица, „всичко тече и всичко се променя“.

Хората са излезли да се порадват един на друг и на топлия есенен следобед. Толкова са много и толкова различни: ниски, високи, усмихнати, намръщени, ваксинирани, неваксинирани, с маски, без маски, усмихнати, намръщени, хора. Всеки е стиснал под ръка щастието си или поне илюзията си за него и гребе с пълни шепи своето "днес", стремейки се да забрави „вчера“.

Продължавам да мижа и да се наслаждавам, дочувайки как мъжки и женски глас, чиито собственици минават покрай мен, вече правят плановете си за Рождество Христово.

- За Коледа ще сме заедно. Всички. - казва женският глас.

Колко хубави са точно тези две думи: "всички" и "заедно"! Странно как един вирус успя да накара много от нас да се замисляме по-често за тези уж "малки" неща и да проумеем насладата от това да плануваме живота си.

А какво би била Коледа без плановете, които хората правят за нея?! Като че ли именно в това се състои магията на празника или поне половината от нея. Да правиш планове значи, че си жив, че си "тук" и "сега", но и че искаш да "бъдеш", да те има.

От топлата прегръдка на моята съботна лежерост ме вади женски глас, пълен с нежност и обич:

- Арчи, ела тук! На мама хубавеца!

Отварям очи и виждам пред себе си обекта на любовното излияние - малко смешно-грозно куче и неговата собственичка и майка - достолепна дама в зелено палто, попрехвърлила половин век. Държи на повод Арчи, на когото, на всичко отгоре, е облякла и някаква странна дреха с пухена подплата. Двете фигури са странна гледка – приличат на герои na Илф и Петров.

Един от уличните музиканти свири на цигулка "Облаче ле бяло". Заслушан в мелодията, отварям телефона си, за да хвърля едно око на социалната мрежа. Докато скролвам отегчено, погледът ми се спира на един пост, от който ме залива студена пот и нещо ме прорязва като с нож. От написаното разбирам, че едно прекрасно дете ни е напуснало завинаги, поемайки към вечността. Връхлитат ме дежурните нахални въпроси: „Как е възможно, та тя беше само на 14 г.?!“, „Как така?“, „От какво?“.

Осъзнавам колко безмислени са те сега, колко ненужни. Не зная какво да кажа, а и може би не трябва. Как да опишеш с думи една трагедия?! Чувствам се приземен. Сякаш съм паднал върху душата си от много, много високо. Боли ме.

Опитвам да си припомня дълбоките й очи, тъжната й усмивка, единствената оценка, която й написах през септември – беше от входното ниво по история. После тя просто спря да идва. Някаква невидима ръка ме хваща за гърлото и започва да ме стиска.

Чувам отново мелодията на „Облаче ле бяло“. Уличният музикант унесен свири финалните акорди, а животът прокрай него продължава своя ход. Вдигам очи към небето, крещейки в ума си „Защо?“. Няма отговор. Вместо това Валка най-после илиза от магазина, поглежда ме въпросително, а аз намирам сили само да й кажа:

- Облаче...

Поглеждаме и двамата нагоре. Небето е ясно и синьо. Вижда се само ниското есенно слънце, което вече се кани да си ходи. През този сезон от годината то става особено мързеливо.

- Не виждам нищо. – казва Валка, която все още не знае.

Преглъщам някак своята тъга, изненада и обида и успявам да промълвя:

- Тя е облаче – някъде там горе. Сигурен съм.