9.02.2021 г., 10:36 ч.

 Обрат- трета част 

  Проза » Разкази
390 4 18
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

                       Никога не казвай „никога” – вярна е поговорката. Не харесвах             Мигел, но през единствения ми почивен ден ми хрумна да  изляза с него. Исках да изпусна малко парата, която ме изпълваше последните дни. Бяхме в един полутъмен бар и си отпивахме от питиетата.

          - Наздраве, Лили! Ще пием за нашата първа среща!

          - Наздраве, Мигел! Защо не! И за късмета в живота!

   Загледах го след втората си бира и установих, че не изглежда толкова зле. Тъмна коса, подстригана високо, строен мъж, с добре очертани мускули, закачлива усмивка, тъмни очи. С две живописни татуировки, които се виеха от китката до рамото му и на двете му ръце. Кожата му е като капучиното, което обичам, черно кафе с много сметана и мляко. Не ми изглеждаше голям умник, но бива.

  Сладурана е, но очите й са като лед…Трябва да се поразтопят…хе…хеее… - мислише си Мигел.

     Мигел ме пронизваше с магнетичен поглед. Очите му шаваха по тялото ми, но аз се ласкаех и ми стана приятно от това.

   От колко време не бях излизала с мъж?  Май му завъртях главата.

    На дансинга няколко двойки танцуваха бавно и отегчено.      Мигел ме хвана за ръката и ми кимна към тях. Прегърна ме силно, притисна се о мен и ние започнахме да се полюшваме в такта на блуса. Усещах автършейфа и парещият му дъх в разпилените си коси. Гърдите ми се опираха в неговите, чувах сърцето му как бие. Премесих пръстите си от рамот до врата му и го докоснах нежно. Мигел потръпна. Изкарахме още няколко танца в мълчание. После седнахме в сепарето.

    От дума на дума, след като се оплаквахме от мис Тейн заговорихме за бъдещето. Не знам какво ми стана, но подхвърлих небрежно:

                            - Аз съм от Украйна. Никога няма да си  намеря хубава работа с такъв паспорт. Все ще съм аутсайдер. Не познаваш ли някой…да си направя американски паспорт? Да имам статут.

    Мигел помълча няколко минути.

    Май не трябваше да подхващам тази тема.

                 - Няма да е евтино. Това, с  паспорта.

                 - Колко? Имам малко събрани пари.

                 - Три хилки...като за наши хора...и без да се дрънка валяво и надясно, нали?  – засмя се Мигел.

                 - А скоро ли ще стане?

                 - Може и да стане. До десетина дни. Имаш ли снимки?

                 - Ами да. Сега ще ти изпратя на телефона.

   Трескаво отворих телефона и избрах една подходяща снимка за паспорт.

                         - И ставам Мелинда Смит, примерно? Поръчай, ето ти парите.

    Зарових из чантата, където носех всичките си пари. Бяха в един омачкан плик, не повече от четири хиляди и няколко долара. Изброих три и ги плъзнах на масата.

                       - Хубаво звучи…Мелинда, наздраве за теб!

                       - И за теб, приятелю!

   Мигел прибра бързо парите. Прегърна ме, отметна косите ми, прошепна тихо:

                       - А сега да вървим…

   ………………………………………………………..

     Измина една седмица. Дните се търкаляха монотонни и еднакви. Аз се грижех за мис Тейн, като кукла на конци изпълнявах всяка заповед. Днес в градината, Мигел ми донесе паспорта. Разгледах го внимателно, изглеждаше като редовен. Дано Мигел да е повярвал на историята ми за паспорта. Но ме гледаше доста подозрително. Не ми каза нищо.

    Все още не знаех какво да правя. Имах паспорт. Можех да замина. Но нямах пари.

   Да си кажа честно, треска ме тресеше. И страх. Исках да обера мис Тейн, но ако ме заловят, ще си опропастя живота. Спях зле. Сънувах лоши неща. Дали това беше предупреждение ... да си кротувам?

              Я, стига...не вярваш на глупави сънища, нали? - обади се гласът.

              Не прави това, Лили...знаеш, че ще те хванат... 

              Ще се справиш, изпипай си нещата! 

         Но въпреки страха, реших да рискувам.

      Щом взех решение, започнах да мисля. Но стана един затворен кръг. Двоумях се как да стане… Като нещастен случай? По цял ден ходех като сомнабул, гадеше ми се, повръщах от нерви. Краката ми бяха като от пластилин. Ръцете също. Изпусках чаши и чинии. Бях замаяна и разсеяна.

        А сега и Мигел. Той знае коя съм... Дали ще ме издаде като замина? Трябваше да му затворя устата, за да мълчи? Да го взема и него? Мисълта, че трябва да идва с мен не ми харесва никак. Да го накарам първо да свърши …  онова нещо? Как  се отървем от старицата ?

        Днес ми беше почивния ден. Снощи взех пари от сейфа и сега спрях на летището. Дано мис Тейн не погледне в сейфа. Досега не е броила пачките, надявам се да не ги види.

    Оглеждах дестинациите и още не можех да избера.

                       - Ще пътуваме ми някъде?

   Обърнах се като ужилена. Мигел се усмихваше с белите си зъби срещу мен. Беше ме проследил. Подценявала съм го. Не е бил толкова глупав. Аз бях глупачката. 

                    - Амии…не знам… - замънках.

                   - Я ела да седнем някъде.

     Хвана ме грубо за лакътя и ме повлече в  кафенето. Докато дойде сервитьорът, Мигел ме гледаше като хищник. Магнетичният му поглед беше изчезнал. Злоради пламъчета проблясваха в очите му. Потръпнах. В какво се бях замесила? Поръчахме. Аз метнах очи ,умърлушено към излитащите самолети.

                             - Виж какво, ясна си ми като бял ден. Знам за сейфа на дъртата. Така, че пиши ме в сметките…Ха…ха…хааа… - захили се цинично той – нали Мелинда…Смит? Слушай, чувал съм, че някои момичета, свършват в океана. Някои …непослушни момичета, дето са големи умници….хаа…ха…ха….

              Аз стоях като гръмната лисица. Представих си необятния океан и солената му вода, как влиза в устата ми, в дробовете ми...а после разплутото и посинялото ми  лице...Пребледнях като платно. Един възел ме стегна в стомаха. Коленете ми се разтепериха под масата като епилептик. Мълчах. Но започнах да мисля на бързи обороти.

           Няма отърване от този убиец…той не си поплюва…Трябва да се стегна…Няма да му се дам!

        Допих си кафето и му казах делово :

                    - Да вървим за билети, Мигел.

         Мигел се ухили.

    Купихме два билета за Куба. След пет дни беше полетът. Аз харесвах Куба, защото от щатските служби  не можеха да ни проследят там. 

       ………………………………

               Днес е четвъртък. Полетът ни е  в три след полунощ. Бях си събрала вещите в един куфар. Малко багаж. Всичко друго бях изхвърлила.

         Ще има бридж тази вечер. Трите старици пристигнаха в седем  и започнаха да се наливат с коктейли.          Шумно си подвикваха и смехът им ечеше.

   Бях приготвила прахчета от калифорнийски мак. Мис Тейн вземаше понякога от тях, когато я мъчеше безсъние. Време беше за сън…Пуснах прашинките в питието й, колкото да започне да се прозява.

           А и в питиетата на бабите. Да вървят да спят…

     Оглеждах  ги и чаках реакциите им. Часовникът тиктакаше и минутите препускаха в галоп.

          Единадесет часа. Единадесетте удара ме стреснаха от големия стенен часовник.

     Тик…так…тик..так… сърцето блъскаше в гърдите ми и щеше да изхвръкне. Пръстите ми се овлажниха, под мишниците усещах струйки пот. Стоях на един стол в ъгъла и тиктаках като часовник.

       Нетърпелива съм, уплашена и полудяла от напрежение.

        Мили боже…

            Стариците продължаваха играта, пушеха, викаха, забавляваха се. Алкохолът ги беше замаял.

       Мис Тейн си отвори устата и се прозя сънливо.

       Беше единадесет и петнадесет. И другите взеха да се умълчават.

                          - Оооо, дами, доспа ми се… - подхвърли мис Хорн.

                          - И на мен ми дойде в повече джина… - изкиска се друга

                          - Да си ходим, дами…

   Тръгнаха си вкупом. След целувки и прегръдки, холът притихна. Мис Тейн се затътри към спалнята. Съблякох я и я завих. Свалих й колието. Розовите камъни сякаш пареха в ръцете ми.

                   - Прибери ги в сейфа, Лили. Дай ми лекарствата. Умирам за сън, хайде момиче! Стига си дрямала! 

    Подадох й чаша вода и лекарствата. Да й дам ли още приспивателни?

       Не, стига толкова. Щеше да спи като бебе. Само десетина - дванадесет часа…Нямаше да е завинаги.

   Олекна ми на сърцето. Нямаше да сторя и …този грях.

      Часът беше единадесет и четирдесет.

                  Тик…так…тик…так… времето напредна.

 

 

 

                                          Продължава…..

 

» следваща част...

© Tаня Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Добро утро, Скитнице!
    Благодаря за коментара и хубав ден!
  • Мнооого интересно! И се радвам, че действието се развива бързо и по този начин държи в напрежение! Чета, di_t (T.), макар и със закъснение, и следя историята!
    Поздравче!
  • Поздрави, Харпун!
  • С визи,без визи напреееед.В очакване нататък.Поздрав.
  • Ясно.
  • Без визи ще летим
  • Чакам с нетърпение полета за Куба! Извън разказа обаче, искам да попитам дали не трябват визи на хора с американски паспорти, за да могат да летят за Куба. Преди години Барак Обама поразведри малко натегнатите отношения между двете държави, но едва ли са си станали много близки...
  • Благодаря, Младене за "любими".
    Хубав ден!
  • Привет, Стойчо! Ще видим как е в Куба
  • "Островът на свободата " може да се окаже само блян...
  • Привет, дами!
    Продължава историята
  • Украинките са оправни дами ... следя с интерес!
  • Динамично се движи, Лили, без грам да се мота. Като нафорка я хапнах тази част. Интересно и много добре написано. Описанията, сравненията, всичко ми хареса и умело водиш напред.
  • Надявам се
  • di_t (T.)
    Абе, аз други неща съм чувала за тях, ама да видим каква е точно нашата героиня. За да завърши медицина има мозък в главата, ама дали ще се отърве от тоя тип...
  • Риск печели, риск губи.
    Украинките са корави момичета
  • Нашата мила дама май вярно се набута в беля. И то каква...
Предложения
: ??:??