Стрелите свистяха във въздуха. Някъде долу надуваха бойни рогове, които пищяха в ушите на войниците. Няколко мъже паднаха от стените, а един се бе свлякъл на колене. От гърдите му стърчеше дебело копие. По източния фланг Лобо и хората му успяваха да удържат щурма, но останалите защитници падаха като листа, покосени от есенен вятър. Врагът беше пуснал диваци на първа линия да се катерят по стените и да пробият защитата. Диваците бяха необходима жертва. На никого нямаше да му липсват. Днес поне нямаше сняг. За сметка на това валяха стрели и зле наточени брадви. Диваците не умееха да се бият и редиците им бързо изтъняваха. Но броят на мъжете по стените също бе намалял.

Иса гледаше как разнасят ранените на носилки, а мъртвите струпваха на купчина на централния площад. Единствената жена, останала в града. Беше останала заради баща си и брат си, въпреки тяхното настояване да се спаси с останалите. Брат й беше загинал пръв. Не намериха тялото му, но някакъв войник беше казал на баща й, че го видял да пада от стената. Баща й я умоляваше да избяга, докато все още може. Иса отказа. Когато баща й с последни сили се бе домъкнал до къщата им със стрела в корема, й бе казал:

                -Иса, дете мое... Вече е късно да бягаш. Вземи ножа ми. Ако те намерят... Не им оставяй да... – и бе издъхнал.

Иса се бе преоблякла в някакви стари дрехи на брат си и като се стараеше да прикрива лицето си, бе довлякла трупа на баща си при останалите. След това се затвори в къщата и плака. Плака през по-голямата част от следващия ден. Защо останах тук ? – мислеше си. Беше увила бащината си кама в един скрит джоб на полата си. Не знаеше дали ще успее да направи, каквото трябва, когато моментът дойдеше. Мислеше си да се разкрие на някой от войниците. Щяха да я сгълчат, да се опитат да я отпратят, но в края на краищата щяха да се примирят. Но вече беше късно. Топлотата си беше отишла от сърцата им заедно с надеждата. Щяха да изнасилят, в най-добрия случай, а вероятно след това щяха да я изядат. Иса потрепери. Спомняше си приказките на баба си и баладите, които бардовете пееха из кръчмите. За герои, които побеждаваха злото. За сияещи принцеси. За неумолимите защитници на обсадени градове, които със сетни сили успяваха да изтласкат враговете си. Нищо не се споменаваше в тези песни за глада. Нито за писъците на ранените, които умоляваха някой да сложи край на мъките им. Никой не изнасилваше принцесите в приказките. Една сълза се търкулна по бузата на момичето. Защо? Защо? Защо? Защо? Проклинаше се, че не бе тръгнала с приятелките си. Сега щяха да са далеч от тук, някъде на сигурно място. Проклинаше се, но знаеше, че трябва да остане.

Най-страшни бяха обходите на войниците в търсене на храна. Обикаляха изоставените къщи и тършуваха за някакви останали припаси. На два пъти бяха влизали в къщата на Иса, но тя бе успяла да се скрие в тайника под пода, където беше събрала всичките си запаси. Въпреки това трепереше винаги щом чуеше приближаващи се стъпки. Скоро храната й щеше да свърши или пък щяха да я намерят. Скоро всичко щеше да свърши...

Къщата се намираше на едно възвишение, близо до западната стена, откъдето Иса можеше да наблюдава битките. Битките винаги бяха едни и същи, еднакво кървави и неприятни за гледане. Иса сънуваше кошмари, в които обезглавени войници я гонеха из града, протегнали към нея кървавите си ръце, но ако не бяха битките, Иса щеше да полудее. Опитваше се да се разсейва като си намираше някаква работа из къщата, но нищо не помагаше. Ако не бяха битките щеше да се самоубие още преди месеци.  Беше прекарала последната половин година в постоянен страх, затворничка в собствената си къща, чието единствено забавление бе да гледа кървавото представление под стените на града. Изплака много сълзи и изрече много молитви, но това явно не беше трогнало Господаря на светлината. Постепенно Иса изостави молитвите. Скоро забрави думите им, забрави и името си. Сълзите й също спряха. Стоеше на прозореца в мълчаливо очакване, сякаш се бе примирила със съдбата си. Някъде дълбоко в душата й, ужасът беше изкоренил малкото, плашливо момиче и бе оставил някаква празнота, която само звънът на мечовете и виковете на умиращите можеха да запълнят. Разбира се, Иса все още се страхуваше. Сърцето й се свиваше при мисълта за мъжете, които рано или късно щяха да разбият вратата на къщата й щяха да я намерят вътре- трепереща плячка, награда за всичките им страдания. Но тя вече знаеше, че сълзите няма да й помогнат. Опитваше се да държи ножа си остър, доколкото може. Не умееше да борави с точилото и на няколко пъти се беше порязала. По-късно гледаше на тези рани като на своя дял от битката. „Помнете Кристалния град, където злото се окъпа в кръвта човешка. Където мракът погълна слънцето, а вятърът понесе писъците отвъд пределите на света.”

Дните се точеха тягостно. Студът и страхът си играеха зловеща игра със сетивата на Иса. Скоро започна да вижда неща, които не би трябвало да вижда. Мъже и жени от далечни земи. Животни, чиито имена не знаеше. Веднъж, докато довършваше последните си остатъци храна, един слепец се бе появил пред нея и й бе заговорил.

                -Здравей, дете – рече той.

                -Кой си ти? – попита тя с подозрение.

                -Не е важно кой съм аз. Нито коя си ти – обясни той с благ глас – важно е какво имам да ти кажа.

                -Какво е то? –част от Иса знаеше, че това не се случваше наистина, но тази част бе дълбоко заспала.

                -Имам задача за теб, дете – започна слепецът – ще я изпълниш ли?

                -Не знам – сви рамене тя.

Мъжът не й обърна внимание.

                -Скоро някой ще дойде при теб. Ти трябва да го последваш. Трябва да му се довериш. А когато падне, помогни му да се изправи.

След кратко мълчание слепецът продължи:

                -Много е важно да направиш това, което ти казвам, Исендра.

                -Как да знам, че не е дошъл да ме убие? – попита Иса, но срещу нея нямаше никого.

***

Битката беше приключила. Поне засега. Рев съзря своя командир в далечината и се затича към него.

                -Колко мъже загубихме? – попита Лобо без да го поглежда.

                - Петима мъртви, осем ранени – рече Рев механично.

Лобо поклати глава:

                -Погрижи се, Реван. Аз ще се поразтъпча.

Рев кимна. Лобо винаги оставяше тези неща на него. Не обичаше да говори с мъжете си, не скърбеше, когато умираха. Рев търсеше задачата, Лобо я изпълняваше. Малко неща интересуваха среброкосия воин. Останалото беше работа на Рев – вторият командир. Заместникът. Лобо беше по-добрият боец. Той го знаеше. Рев- също. Затова вършеше задълженията си без да се противи.

Лобо вървеше с бавна крачка по тесните, калдъръмени улички. Лицето и ръцете му още бяха покрити с нечия кръв от сутрешната битка. Мечът висеше на хълбока му. В далечината видя някаква светлинка. Приближи се до къщата от която идваше. Отвътре се чуваше леко скърцане. Стъпките на някого по дървения под.

Лобо присви очи и се опита да погледне през прозореца, но не успя да види нищо. Пристъпи напред и блъсна вратата.

Пред него стоеше жена. Погледът й беше обезумял, а в треперещата си ръка стискаше нож.