На следващата сутрин подполковник Ангел Георгиев – началникът на районното, седеше на стола зад бюрото. Вече изтичаше времето на ареста на г-ца Данаилова и предстоеше преместването ù в следствието. Стигнеше ли до там – почти невъзможно беше да се отърве... Във времето, когато не обясняваше по телефона за случая, обмисляше събитията...  Не само от последното денонощие, а мислите му изглеждаха като равносметка: „Една жена, при това на наш служител, застреляна; един престъпник убит и разфасован; един опит за убийство...” В този момент съзря бележка пред себе си, която не беше забелязал по-рано, макар че си стоеше там от няколко часа. След като е прочете, лицето му промени контурите си: „И изчезнал...” Все пак някой беше си направил труда да запише подадения сигнал от Катя, макар че тя беше в ареста. Георгиев продължи мислите си: „Толкова събития и само тя задържана... Ами останалите случаи? – питаше се сам и се опитваше да си отговори – Ще ги заловим ли някога. В последно време нещо са се разбеснели... Трябва да проуча случая с евентуалното отвличане. Ще го възложа на...” Докато се чудеше кой е най-подходящ, в стаята влезе негов служител, видимо притеснен. С леко треперещи ръце той подаде лист на шефа си. Последният, след като го пречете, смени няколко пъти цвета на лицето си, пот изби по челото и цялото му тяло, главата го блъскаше и всеки момент щеше да се пръсне. Макар че беше обучен да се справя в невероятно трудни ситуации, за миг изгуби контрол над състоянието, мислите и чувствата си. Докато още се съвземаше с тих, но твърд глас издаде заповед, която „вестителят” веднага тръгна да изпълнява. „Всички пак да се съберат в заседателната зала! Веднага!!!”

            Подполковникът бавно и неуверено тръгна към събралите се. Седна на местото си и попивайки с кърпичка влагата по лицето си, започна:

-    Преди няколко минути ми предадоха тази бележка – и той посочи листа пред себе си – Борис Йорданов е дошъл в съзнание. Състоянието му е тежко и не може много да говори, но е успял да каже на колегата, който е пред стаята му, че... – той отпи голяма глътка вода от чашата на масата, и понечи да продължи. Информацията явно беше сериозна и притеснителна, защото от устата му не излезе и дума. Отпи отново вода. Напрежението у всички растеше; някои започнаха съвсем леко да шушукат предположения. – Казал е, че... - продължи Георгиев – нападателят е бил мъж. След чутото, шушукането се усили и премина в разговори и изненада.

-    Видял ли е лицето? Разпознал ли е някого?

-    Не. И не може да го разпитаме. Лекарите не разрешават...

-    Това не оневинява ли автоматично Катерина Данаилова? – този въпрос прозвуча като ехо за началника и той подпря глава на двете си ръце. Наистина я чувстваше тежка...

-    Да, но... – колебливо започна да отговаря той – засега искам тази информация да остане тук. – Присъстващите се заоглеждаха с широко отворени очи – тези думи им звучаха странно и... незаконно. Но мълчаха и слушаха по-нататък – това е молба, искам тази услуга го наречете... Има още един час до преместването на арестуваната. Дотогава искам всички да се мобилизирате и да има име, истински заподозрян... Всички мълчаха. Знаеха, че не е редно, но знаеха и какво значи този случай. Пострадалият скоро щеше да може да говори, вероятно... Истината щеше да излезе наяве... Но след като началникът искаше отсрочка...

-   Шефе, мисля си нещо – беше д-р Огнянов – Мисля си... дали нещата не са свързани по някакъв начин?

-    Кои неща, докторе?

-    Ами последните случаи. Зная, че звучи странно, но помислете само това: всичко е свързано с Катя, а явно тя не е виновна. Пряко или косвено има допир с жертвите...

-    Ами жената на колегата?

-    Доколкото разбрах са се познавали и с нея, макар че не са се виждали отдавна. Но пък има друго - отношенията ù със следовател Петров. По всичко личи, че са интимни. Познавала е Христов, макар и по странен начин, а сега и този опит... – Настъпи мълчание. Началникът се замисли, прехвърли, доколкото можеше, събитията и лицата:

-    Има и още нещо: г-ца Данаилова е подала сигнал за изчезнал човек. Не искам да го казвам, но може отново да става въпрос за... убийство.

-    Предлагам – по-уверено започна психологът – да обсъдим отново случаите. Сигурно пропускаме нещо. Сега имаме повече участници и може да ги свържем...

-    Искам досиетата и всякаква информация за тези хора. Имаме около час преди да влезе в сила прокурорската заповед... Докторе, не съм много запознат, но възможно ли е да си имаме работа със сериен убиец?

-    Напълно...

-    Но тези убийства и опити не си приличат. Нали трябва са извършени по един и същи начин? – обади се един от служителите.

-    Да, но може просто жертвите да са свързани по някакъв начин. Ако искате ще разгледаме случаите като дело на сериен убиец и предположения ако са различни извършители.

-    Ок! – видимо ободрен шефът се намести по-удобно на стола си – Хайде да видим кой кого, защо и как? – някои се засмяха, но други продължаваха да мислят за „услугата” и колко нередно беше...

-    Всичко започна от онзи обир на коктейла – заместник началникът най-после реши, че трябва да вземе отношение. – Възможно е Христов да е убил жената на колегата...

-    И каква е причината?

-    Отмъщение, че го арестува... Не, не, това е нелепо...

-    Кое?

-    Ами следващото, което ще кажа. Виктор разбира някак и го убива...

-    Наистина е нелепо... Освен това по същото време крадецът беше в ареста за обира. Ето, тук го пише... Времето съвпада. Няма как да е той...

-    А може ли Йорданов да е застрелял съвсем случайно жената, колегата да е разбрал и...

-    Ей, много държите да накиснем Петров! Ами Христов?

-    Развали му приема – може да му е бил много ядосан...

-    Колеги – гласът на началника ги прекъсна – държа да приемете нещата сериозно. Вие какво ще кажете, докторе?

-    Всички предположения са възможни, но нещо се губи. А изчезналият?

-    Може да е станал свидетел на нещо...

-    Много несигурност. А няма доказателства за нищо... А може и да е някой, който дори не предполагаме...

-    Не зная – подполковникът отново доби отчаян вид и поклати глава, сякаш всичко беше свършило. – А ако е сериен убиец, с какъв човек си имаме работа?

-    Човек с вероятно психично разстройство причинено в детството, но не е задължително. Може да е от по-късен етап.  Като цяло изолиран от обществото мъж с проблемно детство и малко приятели. Изглежда напълно нормално, понякога има дори привлекателна външност и приятен характер. Жертвите, както казахме, имат нещо общо, не е задължителен мотив. Възможно е да е станало и случайно или някой се забавлява – някой много болен мозък; или иска да навреди на Катя...

-    На каква възраст предполагате, че е?

-    Между 30 и 45 – отговори Огнянов и продължи – определено агресивна личност, в много случаи като дете родителите не са му обръщали достатъчно внимание или са го малтретирали...

-    Значи да приемем, че си имаме работа със сериен убиец?

-    Може би не точно – няма достатъчен интервал от време между престъпленията. Възможно е да един човек, но всичко да е случайно или нещо да го е провокирало и да е „отключило” подобни действия точно тези дни.

-    Докторе, звучи страшно! Сега да не започнете да говорите за върколаци или вампири... – избухна смях, който секна от раз.

-    Щеше да е добре да поговоря за това, господа, но тук става въпрос за нещо реално и също толкова страшно, неконтролируемо.

-    Добре – обади се началникът – нека пак повторим хората – и той започна да изрежда: Катя, Виктор, жена му, Йорданов, Христов, изчезналия... – всички се спогледаха – Само първите двама са живи и няма опит за покушение...

-    Освен ако няма друг, когото не знаем...

-    Да, да... Но на разпита тя каза нещо, което сега се сетих... А, ето протокола... така... така... – той започна да търси – а, ето: „Между другото, къде е следовател Виктор Петров? Защо не го разпитате? Може да има какво да Ви каже...” Нека го извикаме и попитаме. Може да стане интересно... Искам и нея да разпитаме отново... Поотделно...