Обсебване - Срещата

Христо не закъсня. По някакъв начин беше намерил номера на мобилния ù телефон. Той вървеше към „тяхното” заведение, а тя вече беше там, когато ù се обади. Почти беше сигурен, че ще я види на познатото място – беше обяд; време за любимата ù салата и обедното кафе. Но все пак искаше да я чуе, за по-сигурно.

-                            Ало, Катя? – от вълнение дори забрави да я поздрави.

-                            Да, на телефона – гласът ù прозвуча без особено учудване. Тя очакваше. Е, може би не толкова скоро, но...

Докато ù обясняваше нещо, което тя дори не чуваше, Ицо се озова отново очи в очи с Катя. Седна срещу нея и не преставаше да я гледа.

-                            Изглеждаш добре, както винаги!

Жената продължи с обяда си и между две хапвания каза само едно сухо „Благодаря”. Погледна го, сякаш го вижда за първи път – безразлично. Поне да имаше искрица омраза или пренебрежение, но това безразличие го срази.

-                            Аз си мислех, че ме харесваш – смънка той. – Вече обмислях... мечтаех как двамата прекарваме дните си – заедно – тук или да заминем някъде. Да се откъснем от всичко тук... – продължаваше да обяснява и да бърбори. Катя го изгледа с досада, отпи глътка вода:

-                            Какво значи това? Никъде няма да ходим. Нито има ние двамата. Какви са тези глупости? – тонът ù беше спокоен. Говореше бавно, а погледът  - пронизващ и „разголващ”. На Ицо му се стори, че става студено. Усещаше, че  в него се надига гняв и скоро вероятно щеше да го обземе. Но за момента се овладя – все пак това беше жената на мечтите му. Но защо е толкова студена?

-                            Но ти каза... там, когато беше толкова близо...

-                            Но това беше за тогава. Беше там. Сега вече е различно. Невъзможно. – На Катя ù се щеше да се разсмее, но прецени, че човекът срещу нея не беше в състояние да овладява дълго надигащата се ярост. А не ù се искаше отново да играе онази игра. Сега трябваше да съсредоточи вниманието си към Виктор. Но не беше лесно да се приемат такива думи. И то от НЕЯ. Беше готов да я носи на ръце, да се грижи за нея, да целува земята, по която стъпва... Но не и да го отблъсне. Не и след като беше толкова близо.

-                            Какво искаш? – постепенно Христо смени тона. Гласът му стана леко писклив, треперещ, усещаше се гняв и обида. – Аз съм мъжът за теб. Не разбираш ли? Ще направя всичко, което поискаш – ще убивам, ще крада... само кажи.

-                            Зная – Катя беше спокойна. – Но не искам това. Има мъж в живота ми. Няма да е честно нито спрямо теб, нито спрямо него. Така че най-добре си върви. Ако реша друго, ще те потърся. Това е.

Тези думи дойдоха в повече на влюбения мъж. Обеща да ù се подчини, но при определени условия. А тя искаше да го подчини просто ей така. Да, обичаше я – или поне така си мислеше. Но чувството, че му се изплъзва, че никога няма да е негова, го правеше различен. А може би беше себе си. Може би се правеше на друг, за да я спечели. А после? Цял живот ли щеше да играе? С едно движение Ицо стана от стола и се озова до нея. Хвана я за косата и дръпна назад така, че вените на врата ù изскочиха и въздухът трудно минаваше. Опита се да се изкашля, но не успя. Той я дърпаше все по-силно.

-                            Не! Не! Не! Няма да стане. Идваш с мен... – след това почти нищо не се разбираше; само отделни думи, които нямаха особен смисъл. Хората наскачаха ; някои се опитаха да помогнат. Но се спряха, когато той извади нож и го доближи до гърлото ù. Крещеше нещо, беше почервенял, трепереше, а по челото му бяха избили капчици пот. Но беше доволен – тази горда жена изглеждаше неспособна да направи нещо, дори не можеше да говори. Гледаше я безпомощна и се наслаждаваше на „победата си”. Но го заля нова вълна на ярост, когато тя не опита дори да го моли за милост; нещо повече – гледаше го все така спокойно и гордо... Вероятно щеше да я удари, но в този момент в заведението влезе Виктор. Имаха среща с Катя. При разкрилата се пред него гледка, той инстинктивно извади пистолет и го насочи към Христов. Той от своя страна се скри зад Катя, дръпна ù косата още по-силно и се развика:

-                            Този да не ти е частен следовател? Навсякъде се появява, където си ти. Той ли е другият? А? Той ли? – продължаваше да крещи. Жената не можеше да отговори. Беше в странен капан. Тогава се сети нещо, което много пъти беше минавало през главата ù – как би реагирала в подобно ситуация. Само че в нейните представи тя трябваше да удря силно. А не можеше. Ами ако го разяри още повече? Трябваше да рискува. Успя някак си да каже:

-                            Махни това от мен! Става ми лошо от остри предмети. Всеки момент ще припадна. Махни го, моля!

Но това не подейства. Беше време за следващия етап от плана. Катя се отпусна в ръцете на похитителя си. Това, разбира се, беше привидно. Всъщност беше мобилизирала всичките си оставащи сили. Ицо се засуети; ръката с ножа се отпусна и той се опита да я подхване, преди да се е строполила. С неподозирани, дори за самата нея, ловки движения, тя го настъпи с все сила по единия крак. След като той се сви, последва лакът в лицето... Виктор вече беше до тях  и обезвреждаше мъжа, който се гърчеше на земята. Готвеше се да го арестува, когато усети ръка върху рамото си. Обърна се рязко. Беше Катя:

-                            Недей, моля те! Сигурна съм, че няма да го направи отново. Има прекалено много свидетели. – На г-н следователя не му трябваше много, за да се съгласи. Ръката, която го докосна, обещаващият поглед...

Христо си тръгна. С подвита опашка. Като че не беше опасен. Засега.

Виктор и Катя останаха още малко в заведението. Разговаряха, смяха се, все едно нищо не се беше случило. След около половин час, вече беше станало 15, двамата излязоха заедно. Но денят още не беше свършил и трябваше да тръгнат в различни посоки:

-                            До довечера в 8, нали? – припомни той.

-                            До осем. Не закъснявай. Не обичам да чакам! – Усмивката, която последва, го обзе и няколкото часа след това беше единственото, което искаше да види. Но нещата не винаги са такива, каквито искаме. Даже в повечето случаи не са. Но затова има мечти.

И Виктор мечтаеше. Докато работеше. Докато се хранеше... Към 17 в службата го изненадаха с много неприятна новина:

         - Вик, има лоша новина – началникът му не знаеше по-подходящ начин от директния – жена ти... жена ти е мъртва.

         -  Как?! Ка-ка-акво?!

         - Убита е. Застреляна.

Виктор седна на най-близкия стол. Опита се да запази самообладание.

-                            Кога? Къде?

-                            Според експертизата – снощи, около полунощ. В една тъмна уличка, в „Капана” . Извинявай, знам, че не ти е леко, но процедура. Трябва да ти задам няколко въпроса. Вик кимна.

-                            Къде е била снощи по това време?

-                            С приятелки – бяха се разбрали да се видят по женски.

-                            А ти? Ти къде беше?

-                            В къщи – машинално отговори той. – Виж, шефе, съжалявам, но  ми идва в повече. Може ли утре да продължим.

-                            Да, да, върви. Съвземи се! Утре ще се видим.

Следователят обикаляше из улиците известно време. Не разбра кога се прибра и дълго лежа на леглото, взирайки се в една точка. Погледна часовника – вече беше 19.40 и ако не побърза, ще закъснее. А ТЯ не обича да чака. Предупреди го.