Когато събранието приключи, началникът нареди на  един от униформените да се свърже с петимата заподозрени  и да ги уведоми, че ще бъдат извикани на разпит. На друг заповяда да се обади, където трябва и да издейства заповеди за задържане, ако е необходимо. „Някой може да реши да не съдейства на разследването или пък – има какво да крие!” -  мислеше си той, имайки предвид опита, който беше натрупал и с какво се беше сблъсквал през всичките години стаж. Първо го бяха пратили в някакво село, където по цял ден нищо не се случваше, а времето сякаш беше спряло преди 50 години. Нямаше нужда от орган на реда, просто защото всичко беше в ред. Разбира се с годините обстановката се промени, но той вече беше в големия град. Това тук беше пълна противоположност на спокойствието, от където идваше. Кварталът беше краен, с много представители на ромското малцинство. Имаше чувството, че е попаднал в американско гето – всичко се движеше със собствен ритъм... Но това сравнение направи доста по-късно, когато можеше вече да се гледат филми от „другата страна”. И след още няколко прехвърляния и малко стаж в това районно, вече можеше да поеме управлението му. От мислите му го прекъсна Виктор:

- Шефе, има ли някаква информация за съпругата ми? – следователят нямаше достъп до случая, тъй като беше прекалено пряко засегнат. А искаше да научи от „извора”.

- Освен това, което вече знаеш – не. Съжалявам. Нищо: нито мотив, нито заподозрени. Вероятно е станало случайно. Съжалявам. Ако има някакво развитие, ти първи ще разбереш.

Това не беше достатъчно за следователя, но какво друго можеше да направи, освен да чака!

 Но неговият случай вече го зовеше. Заподозрените започнаха да пристигат един по един и той трябваше да назначи поне двама разпитващи. Да приключат по-бързо и да не се случи той да я разпитва. Това щеше да е грешка, макар че не искаше да допуска други до нея. Но нямаше как. „Поне ще присъствам!” – мислеше си той. Освен Катя, заподозрени се оказаха трима мъже и една жена от присъстващите на коктейла. На тях, четиримата, не им стана много ясно каква е причината именно те да са там, но щяха да окажат пълно съдействие, ако се наложеше.

Единият мъж беше бивш началник на голям завод за производство на капачки, който впоследствие реши да се занимава с политика, имайки зад гърба си солидно финансово състояние. В годините на групировките се беше забъркал с разни съмнителни типове. Имаше повдигнато обвинение за убийство, но всичко беше забравено. Това, разбира се, беше повод да бъде извикан на разпит.

Другият мъж беше от спонсорите на политическата сила, от чийто редици беше Борис Йорданов. Имаше си бизнес, но половин година беше лежал в затвора по обвинение в измама с някакви ценни книжа. Предположиха, че там може да се е свързал с по-опасни от него типове и че може да съдейства по някакъв начин.

Третият мъж беше от охраната на заведението. След случилото се, собственикът се отказа от услугите им. А този беше реагирал доста бурно на новината, че остава без работа, а има да изхранва петчленно семейство.

Жената, която, видимо притеснена от цялата ситуация, че я викат на разпит, тъй като досега не й се беше случвало, беше една от „обраните”. На записа полицаите забелязаха, че, след като Христо я „обезкости”, тя шепнеше нещо с уста, което можеше и да е заплахи. Вярно, че той върна взетото, но стресът, който остана, може да се  е отразил на последващите действия.

След няколко въпроса всеки от четиримата, с видимо облекчение, напуска стаите за разпит. Единственото, което трябваше да направят, е да не напускат града двадесет и четири часа.

Точно, когато Катя пристигна, придружена от двама полицаи, дойде окончателният доклад на специалистите. Наложи се да изчака в помещението, което се наблюдаваше с интерес от служителите през огледалните стъкла. Убийството не беше извършено във вагона. Малко по-рано през деня, двама униформени, които продължиха да търсят улики в радиус от 500 метра от коловоза, донесоха чифт мъжки обувки, № 44, черни, обикновени. Оказа се, че са на убития. Намерили ги в най-близкия подлез, след което нататък се отправи екип, който трябваше да събере още улики. Часът на смъртта беше потвърден. Преди това се обади някакъв човек, станал свидетел на ситуацията в заведението... След това Виктор с още двама полицаи се насочи към стаята, където беше  тя.

- И така, – започнаха те – познавате ли Христо Христов?

- Познавам един Христо Христов – започна тя. Нямаше смисъл да отрича. Със сигурност са разбрали за случилото се. – Това е мъжът, който направи опит за обир.

- Да, но Вие не го ли познавате и по друг повод? – опита се да я „подхлъзне” единият разпитващ.

- Да. По някакъв начин беше намерил телефона ми и се обади. Но дори и да не беше, – продължи Катя – ходим в едно и също заведение – така че при всички случаи щеше да ме намери.

- Значи, може да сте били заедно, когато е бил убит?

- Обвинявате ли ме?

- Не – отговори Виктор. До него колегата му продължи:

- Къде бяхте снощи между 18.00 и 18.30 часа.

- Вкъщи... – но преди тя да продължи, Виктор се обади:

- Всъщност, беше с мен. Ние се познаваме и аз бях у тях по това време.

Настъпи неловко мълчание, което наруши заподозряната:

- Всъщност, какъв е поводът да убия този човек?

- Имало е схватка – припомни й единият полицай. Той Ви е заплашил...

- За страничния наблюдател изглежда така. Но аз не съм се чувствала заплашена.

- Как така? Извадил е нож  и го  е опрял...

- Но нямаше да ме нарани. Освен това, всички видяха схватката и щеше да е много глупаво от моя страна да направя такова нещо. Не мислите ли? – на свой ред попита тя. И, докато получи отговор, си мислеше: „Защо да го убивам? Та аз можех да го контролирам!” Но това не го каза. Нямаше нужда. Видя, че обвинителите й нещо се съвещаваха и после единият се обърна към нея:

- Госпожице Данаилова, моля да ни извините, свободна сте! Единствено ще Ви помолим да не напускате града 24 часа.

- Нямам и намерение. Благодаря. Довиждане!

Тя излезе от стаята и не можеше да не забележи, че повечето служители бяха оставили работата си и я наблюдаваха. Тя премина като по „червения килим” и напусна сградата. Доктор Огнянов, който наблюдаваше всичко заедно с началника трябваше да каже мнението си:

- Не мисля, че е тя. Изглежда доста умна и може да се владее. Ако греша, значи  е доста добра актриса...

         Докато още отключваше входната врата на жилището си, мобилният звънна. Беше Виктор.

- Всичко мина нормално – започна той с успокоителен тон...

- Не, не съвсем. Защо излъга? Съмняваш се в мен ли? Мислиш, че аз съм го убила? Затова ли излъга? Защо...

- Не, не мисля. Зная на какво са способни. Ако се усъмнят поне малко, ще те накарат да признаеш каквото поискат... Трябваше им изкупителна жертва. Не можех да позволя да си ти...

- Знаеш на какво са способни ... Но не знаеш аз на какво съм способна!

- Катя, моля те...

- Няма проблем. Но не трябваше да лъжеш заради мен. Не съм убила никого. Но много мило, че направи това. Благодаря.

- Ще се видим ли?

- Тази вечер не. Но утре... Имам няколко неща, които трябва да свърша...

- Ще ти се обадя. До утре

- Да, до утре, Вик...