7.05.2010 г., 13:59 ч.

Очакването 

  Проза » Разкази
746 0 9
12 мин за четене

Вдъхновено от пребиваването ми в една страна на брега на океана.

 

 

Очакването

 

   Лекият бриз напомняше за себе си и погалваше брега със своето дихание. Океанът разливаше своите вълни, които уморени се срещаха с кея. Техният шум докосваше съзнанието на Марина. Малката ù самотна фигура стоеше неподвижно и се взираше някъде в безкрая, там, където последните следи на залязващото слънце докосваха водната повърхност и сякаш се сливаха с нея и ставаха едно цяло.

  Жената очакваше нещо, по-точно някой, който знаеше, че никога повече няма да се върне. Знаеше, че някъде там сред океана, някъде безкрайно далеч сред неговите вълни е останал един човек. Един човек, който сърцето ù щеше да продължава да чака. То отказваше да приеме очевидните неща.

   Марина стоеше и поглъщаше последните отблясъци на светлината. Преди две години точно на този кей тя бе изпратила Павел на поредния курс с риболовния кораб. Бе го целунала и му бе махнала  за последен път от това място. Погледът ù бе проследил за последен път силуета на отдалечаващия се кораб. Нещо още тогава, като че ли ù подсказа, че това няма да се случи повече, но тя се опита да подтисне това си усещане.   Седмица по-късно по новините съобщиха за голяма буря, разразила се в района. Сред моряците на риболовните кораби имало пострадали и безследно изчезнали. Няколко дни по-късно натоварени на един чуждестранен плавателен съд, пристигнаха оцелелите. Павел обаче не беше сред тях. Тя говори с моряците и да се опита да разбере истината, но всички казваха, че за последно го били видели на палубата. И когато връхлетяла поредната приливна вълна, всеки се опитал да се спасява сам. Било страшно. После пристигнал спасителният кораб и всички оцелели били качени, никой не бил виждал Павел.  Два-три дни правели издирвания, но него и още двама не могли да открият.

   Марина посърна. Престана да бъде жизнерадостното и весело момиче, което мнозина познаваха. Превърна се в една тъжна жена, за която се заредиха дълги дни на очакване.  Дни, които минаваха мъчително бавно. Дни, в които всеки звук на вратата на апартамента ù я караше да трепва. Изостряше всяка нейна струна. Тя прилепваше ръце до вратата и се вслушваше, но когато всичко заглъхнеше, Марина се прибираше в стаята си и отново оставаше сама със себе си. В такива моменти просто ù се искаше да се разтвори в тишината, за да не усеща повече нищо.

   Тя живееше сама. Беше се преместила самостоятелно още от момента, в който завърши следването си. Родителите ù бяха в друг град във вътрешността на страната. Обожаваше океана и искаше да бъде близо до него. Още от малка чувстваше, че е неразривно свързана с него. Винаги, когато се разделяше с него, в нея оставаше една частица, която ù казваше, че ще се върне там отново. И тя наистина се върна. Не случайно записа да учи хидробиология и после започна работа в Института по океанология в града. Там се запозна с Павел. Той беше роден в този красив град на брега на океана и жената просто последва вътрешния си глас и остана с този човек, близо до необятната океанската шир.   

  Наистина времето, което през което бяха заедно, беше чудесно. Мигове, които и за двамата бяха пълни с много и невероятни емоция, мигове в които живееха отворени към себе си и към света, който ги заобикаляше. Мигове, които после останаха дълбоко в съзнанието на една самотна душа...

  Поредна вечер, в която Марина беше на кея. Не ù се тръгваше. Очите ù се притваряха и проследяваха последните лъчи на слънцето, почти скрило се зад хоризонта. Време беше вече да си тръгва. Понечи да се обърне, когато някой докосна ръката ù. Тя трепна. Сякаш ток проряза тялото ù.

-         Още ли чакаш? – промълви уморен старчески глас.

  Жената погледна стоящия до нея човек. Беше възрастен мъж, на около осемдесет години. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му. Погледът му излъчваше тъга и умора.

- Знаеш ли колко пъти съм идвал тук като теб, но вече просто не мога. Нямам сили да се придвижвам, както преди. И аз имах близък човек, който морето ми отне преди много години. Синът ми излезе една вечер с лодката и повече не се върна. Не го намериха. И оттогава само чакам. Минаха толкова години...

Старческите очи се насълзиха.

   Марина слушаше и не можеше да отрони и дума. Някаква буца беше заседнала в гърлото ù. Тя протегна ръката си и докосна стареца. Бе усетила този човек толкова близък до себе си. Бе почувствала, че не е сама.

   Тя се прибра в апартамента си. Тишината я посрещна с глуха сила. Бавно се съблече и протегна ръката си към дистанционното на телевизора, но в последния момент се отказа. Седна на стола, а пред нея се заредиха отново миговете от нейния  щастлив преди време живот. Така и не усети как заспа на стола.

   Събуди я силно хлопане. Навън бе излязла буря и вятърът блъскаше крилата на прозореца. Тя стана да го затвори. Рязка светкавица проряза въздуха. Дъждът зашиба безмилостно по стъклата. Дали и тогава е било така - помисли си младата жена.

   Бурята вилня цяла нощ, както и на следващия ден. Океанът беше станал неузнаваем. По телевизията съобщиха за наводнения. Улиците се напълниха с вода и просто беше невъзможно да се излиза навън. Част от заведенията по брега бяха залети.

   Марина слушаше новините, също както преди две години, когато изчезна Павел, и когато всяка вест тревожно биеше в главата ù. До кея не можеше да се стигне три-четири дена. Имаше много пясък и тиня, а част от камъните, които го изграждаха бяха отнесени от стихията. Чак седмица след това наносите бяха разчистени и едва тогава младата жена успя  да излезе на кея.

  Една привечер отново видя възрастния мъж. Той беше приседнал на една пейка. Фигурата му ù се видя съвсем прегърбена. Ръцете му потреперваха.

-         Океанът пак успя да вземе своето. Вечната битка между водата и сушата. Пак е имало пострадали.– промълви старецът и сви ръцете си в юмрук.

Марина преглътна сухо.

-         Водната шир е колкото прекрасна, толкова и непредсказуема. Дава ни много, но в същото време може да ни отнеме много.- отвърна жената.

     - Също като живота. – промълви мъжът.

Двамата се умълчаха. Всеки бе погълнат от мислите и чувствата си. Постояха така около час и после бавно поеха към града. Марина изпрати възрастния човек до вкъщи.

Започна често да го посещава и да му помага, когато той имаше нужда. Понякога тя го взимаше и заедно отиваха на кея и там дълго оставаха да гледат водния безкрай.

   Възрастният Марио беше самотник от доста години. Беше свикнал с това. Живееше в малка, но спретната къща в близост до брега. Навремето бе имал семейство и много приятели, все морски вълци, но годините си бяха казали думата. Повечето вече ги нямаше, а малкото останали едвам успяваха да преживяват и рядко му се обаждаха. Съпругата му си бе отишла от белия свят година след като изчезна синът им. Не можа да го преживее. На стареца бе останал само един стар сив котарак, който мързеливо се свиваше до стопанина си.

    Неусетно възрастният мъж се превърна в нещо като втори баща на Марина. Тя започна да споделя много неща с него. А той изваждаше стария албум и ù разказваше своите истории. Разказваше ù за своята младост, за своите пътешествия, за времето, когато в него бе кипял  животът. И историите му увличаха Марина.  Беше ù безкрайно интересно и тя забравяше много неща от скучното си и еднообразно ежедневие.

   Един ден Марина получи странен плик в пощата си. Беше с чуждестранна марка, явно от друга страна. Почеркът на плика беше някак странно разкривен, а съдържанието на писмото беше невероятно кратко. Това бяха само два реда.

Чакай ме.

Павел.

   Очите на Марина потънаха в написаното. Препрочете го хиляди пъти. Дори беше малко. Тя понесе листа из стаята си и почна да го целува и да се върти в кръг, все едно беше някакво малко момиченце. Тези два реда бяха достатъчни да преобърнат съществото ù. Имаше чувството, че просто всяка част от нея ще се понесе във въздуха. Чувстваше, че сякаш няма крака, а е като една перушинка, въздушна и лека. 

  Значи все пак си е струвало да чака. И как така след толкова време. Къде ли е бил за тези години. Защо не ù се е обадил досега?

  Тези въпроси бушуваха в главата на жената. Но колкото и да се вълнуваше от отговора им, единственото важно нещо беше, че той е жив и ще се върне. Но съмнението внезапно се обади в нея. Ами ако някой просто си е направил лоша шега с нея. И всичко е само една измислица. Този почерк изобщо не ù беше познат, а и Павел обичаше да пише. Това писмо се състоеше само от два реда.

   Раздвоена и глождена от съмнения, Марина тръгна към къщата на Марио. Искаше да покаже на стария човек полученото и да се посъветва с него. Искаше точно с него да сподели всичко.

   Старецът беше на двора и човъркаше нещо по градината си. Като я видя, на лицето му грейна усмивка.

-         Знаех, че ще дойдеш! Очаквах те! - каза Марио.

Жената извади от чантата си сгънатия плик и с треперещи пръсти разгърна листа с написаното.

-         Виж какво получих днес. Направо не можах да повярвам. Дали е истина?

Докато произнасяше всичко това, гласът ù трепереше.

Старецът пое написаното в ръцете си. Завзира се в двата реда.

-         Мило момиче, а защо да не е? Всичко е възможно на този свят, дори понякога да не вярваш!  Но ти никога не си престанала да чакаш!

Тя впери поглед в старческите ръце и ги обгърна в своите.

-         Благодаря ти...

    Дните започнаха бързо да се изнизват един след друг. Бяха свързани с много служебни ангажименти за Марина. Трябваше да остава да работи до късно и две седмици не можа да отиде на кея.  Това от една страна я подтисна, но от друга, тя живееше с мисълта, че Павел ще си дойде в най-скоро време. И чакаше. Чакаше звън на входната врата.

  Един ден Марио ù се обади и ù каза, че се чувства много отпаднал. Гласът му едва звучеше по телефона. Тя извика лекар. Той прегледа стареца и каза, че не трябва да излиза от вкъщи и да се вълнува много. Предписа му разни лекарства, които Марина купи и започна да дава на възрастния.

   Всеки ден тя пазаруваше и готвеше на стареца. За себе си отделяше малко време. Но гледаше да спи в собствения си апартамент, защото чакаше...

И то се случи.

   Една вечер, тъкмо вече се бе приготвила да си ляга, на вратата се звънна. Марина се вцепени.  Краката ù се подкосиха. Цялата се разтрепери. Едвам стигна до вратата да я отвори.

   Отвън стояха двама души. Единият беше напълно непознат мъж с гъста черна коса и меки кафяви очи. А другият... Другият беше Павел. Ужасно променен, отслабнал, с белег на едната си буза, но той. Светлите му очи гледаха и галеха малката фигура пред него и не смееха да мигнат. Сякаш тя всеки момент щеше да изчезне и той не трябваше да я изпусне. 

   - Тук съм вече... – се отрони от устните на мъжа.

   Марина се хвърли на врата му. Усещаше топлината на една прегръдка и присъствието на един толкова дълго чакан човек. Не разбра колко време бе останала в обятията му, но от очите ù започнаха да се стичат топли вади, които тя не можеше и не искаше да спре.

   Двамата мъже влязоха в апартамента. Павел придържаше Марина, сякаш бе някаква крехка порцеланова кукла, която трябваше да бъде добре пазена.

Тримата седнаха, но Марина и Павел не сваляха погледи един от друг. 

-         Това е Педро. На него дължа невероятно много. - посочи приятеля си Павел и се опита да оправи падналия върху челото си кичур коса.

Тогава жената видя големия белег, който минаваше през дясната му ръка. Павел проследи погледа ù:

- Това ще ми остане спомен. Едно желязо от кораба проряза лицето и ръката ми. Загубих много кръв и щях да остана завинаги някъде на дъното на океана. Успях да се хвана за една дъска от разбития кораб и после съм загубил съзнание. Два дена вълните са ме носили близо до португалския бряг, където Педро ме намeрил и прибрал в лодката си. Няколко месеца не можех да се стабилизирам. Ръката ми беше като чуждо тяло. Педро беше този, който се грижеше за мен през цялото време. Успя да ми уреди документите и да мога да стигна дотук.

  Жената погледна с благодарност чужденеца, който се усмихна приятелски.

Нощта не можа да стигне на двойката да си разкаже преживените неща.

На другия ден Марина се обади в работата си, че си взима отпуск. Навъртя още един-два телефона на приятелки, за да им каже, че е безкрайно щастлива.

  Накрая набра номера на стареца. Беше длъжна да го направи. Той беше човекът, който я крепеше през цялото време и ù вдъхваше надежда, колкото и обезверена да беше.

-         Той си дойде! – трептеше тя на слушалката. – Ще дойдем да те видим.

-         Усетих го! Имах някакво предчувствие. Чакам ви. - отвърна Марио.

Жената затвори телефона и се обърна към Павел:

-         Искам да видиш един човек.

Час и половина по-късно една кола спря пред къщата на възрастния мъж. От нея слязоха трима души, двама от които бяха прегърнати.

Марина пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

-         Тук сме!

Никой обаче не им отговори.

   Тя нахълта в стаята на стареца. На масичката бе разтворен стария албум и от него бяха извадени няколко снимки. До него стоеше неразпечетана бутилка червено вино и три кристални чаши.

   Марина потърси с поглед възрастния мъж. И го видя. Седнал във фотьойла си в дъното на стаята, той кротко се усмихваше във вечния си сън. В ръцете си държеше една малка снимка, от която гледаше млад мъж. Старецът изглеждаше така, сякаш беше посрещнал този, който толкова дълго бе чакал.

© Сеси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ти можеш!Краят е невероятен
  • хареса ми, Сеси...
    интересно и хубаво разсказваш.
  • Благодаря ви Данче и Михаил. Михаил написах го така според вътрешното си усещане. А много подобни истории в живота се случват дори и без нищо написано от някого...
  • Много добре написан разказ! Поздрави!
  • И на мен ми хареса, най-вече финалът, когато старецът, по един или друг начин, успя да се събере със сина си. Добре си го измислила и определено е трогателно.

    Това, което не ми хареса е бележката на Павел. Минали са години, откакто той е изчезнал, а той й изпраща бележка, състояща се от два реда. Сега, знам, че това е заради наранената му ръка и трудността, която тя му създава при писане. Павел обаче знае, че Марина го мисли за мъртъв, или поне е логично да го предположи след като никой не е известен за това, че е жив.
    Представи си, че Марина беше повярвала, че той е мъртъв и беше продължила с живота си? Представи си, че се беше оженила?
    Щеше да е супер нахално от страна на Павел да й изпрати подобна бележка при това положение. А няма как той да не си го е помислил, когато е драскал двата реда.
    Знам, че "Чакай ме" е много по-драматично от "Жив съм", но ако си съгласна с това, което написах по-горе, ще се съгласиш също така, че "Жив съм" е много по-подходящо в случая.
    Не мислиш ли така?
  • Благодаря ви от сърце, Весе, Росица, Боби и Силвия!
  • Хубав разказ... Поздрав!
  • Чудесен разказ! Поздрав!
  • Хубав разказ!
    Поздрав!
Предложения
: ??:??