4.06.2012 г., 9:27 ч.

Очи под водата 

  Проза » Приказки и произведения за деца
1197 0 7
13 мин за четене

  Очи под водата

 

Приятният аромат беше изпълнил цялата детска стая и Киачи вече едвам се сдържаше да не изтича до кухнята и да види какво майстореше майка му, вдъхновена от   новата кулинарна книга, излезнала в книжарниците.

  „Може би прави вагаши*?”, предположи той, премлясквайки звучно. Това беше неговия  любимия му десерт, за първи път опитан  на третия му рожден ден, донесен от баба му в голяма цветна кутия, старателно украсена с най-различни хартиени орнаменти. От тогава имаше по-особени чувства към това кулинарно чудо.

  Изчака „готвачката” да отиде в спалнята и бавно запристъпва по коридора към огряната от слънцето кухня. Видя печката, която бе глътнала сладкиша и приклекна пред правоъгълното стъкло, впервайки влюбен поглед към покафенялата коричка.

  Беше прав. Вътре наистина се печеше вагаши!

  Докосна дръжката на вратата на фурната и веднага дръпна ръка, усещайки топлината, която излъчваше целия уред. Не смееше да отвори, за да поеме от аромата, знаейки колко горещо можеше да бъде между тези тъмни метални стени.

  „Какво пък? Ще изчакам да стане готов и тогава.”, мислеше си Киачи, потропвайки с пръсти по свитите си колена.

  Беше минала една седмица, откакто семейството му се бе нанесло в тази къща, близо до град Мориока, край голямото езеро, наричано от местните „Мономизу” заради странния цвят на водата при залез слънце. Всичко наоколо беше само гора, тук-там с по някоя и друга свита къщурка, дом на старите миньори, работили някога в пещерите край планината Оу.

  Лятото едва започваше и Киачи беше свободен от всякакви училищни задължения, оставил вече зад себе си първи клас. Въпреки, че не познаваше околността и нямаше приятели тук, на него му бе допаднал този край, напомняйки му за приказните истории с Тоторо и малката Чихиро, които го бяха забавлявали в оживения Киото.

  Не беше усетил кога майка му се бе върнала в кухнята и стреснато подскочи, виждайки сянката и пред себе си.

  - Ще се опариш! – каза му тя, заставайки до него. Беше си сложила новата престилка, която баща му и подари за рождения ден преди месец. На нея бяха нарисувани множество розови цветове, които падаха като сняг върху зелената земя, образувайки цяла пелена, по която личаха фигурите на разхождащи се хора.

  *вагаши – сладкиши от оризово брашно, захар и японски боб

 

 

  - Кога ще стане готов? Искам да го опитам. – заяви Киачи, надигайки се от мястото си.

  - Когато стане ще те повикам. Става ли така? – намигна му тя.

  - Става.

  Момчето излезна от кухнята, връщайки се в покритата с играчки стая и вдигна големия червен робот с меч в ръка, издавайки бръмчащ звук с уста, сякаш двамата летяха в небето, заобикаляйки изпречилите се на пътя им облаци. Какво като нямаше приятели? С толкова много играчки около себе си Киачи не можеше да бъде самотен. В никакъв случай!

  Бяха минали двадесетина минути, когато детската глава надникна в кухнята, поглеждайки към работната печка, която в очите му изглеждаше като някаква вълшебна кутия. Майка му я нямаше. Предположи, че е излезнала в двора, за да повика Аой, неговата сестра, и бавно тръгна напред, навеждайки се към стъклото. Настръхна целия.

  Сладкишът липсваше.

  - Как… - опулено изрече той, отваряйки с гола ръка вратата на фурната. Топлината го удари в лицето, но това не го спря да си навре главата почти вътре, за да огледа хубаво.

  Да. Наистина го нямаше!

  Шумът, който чу го накара да погледне надясно към отворения прозорец. Отгоре, върху бялото дърво, седеше, клатейки крака, кльощаво зелено създание, което стискаше безценния сладкиш и най-безцеремонно гризеше с нащърбени зъби от него. Имаше дълги, клепнали уши, чиито остри върхове завършваха с кичур сламена козина, а носът му, подобен на спаружена чушка, едва доловимо помръдваше, радвайки се вероятно на аромата, настанил се из кухнята.

  - Крадец! – извика стреснато Киачи, решавайки да се втурне към коридора, но се спря размислил. Вгледа се по-внимателно в странната твар.

  „По-дребен е от мен.”, помисли си момчето и сложи ръце на кръста, изпъчвайки корем.

  - Този сладкиш е мой! Върни ми го веднага!

  Съществото го погледна с жълтите си очи, в които проблясваха черни точици и продължи да си похапва от лакомството.

  - Мамооо! – провикна се Киачи, надявайки се по този начин да стресне натрапника. Онзи спря да клати краката си и се загледа в детското лице.

  - Предай и много поздрави. Много е вкусно! – изграчи създанието и скочи от прозореца навън, втурвайки се към брега на езерото.

  Киачи грабна точилката до мивката и хукна след него, стъпвайки с босите си крака в тревата. Крадецът почти бе стигнал водата, напъхвайки в устата си голямо парче от сладкиша, което вбеси още повече преследвача.

  „Само да го хвана! Ще изяде и точилката!”, канеше се момчето, приближавайки брега.

  Двамата нагазиха в студената вода, разгонвайки дребните риби и се спряха един срещу друг на няколко метра разстояние. Киачи видя изгризания сладкиш, от който вече липсваше половината и бузите му поруменяха.

  - Глупак! Мама няма да иска да направи нов и ще остана без десерт! – почти ревна той и удари с точилката по водата.

  Създанието се ухили, разкривайки кривите си зъби.

  - Жалко. Наистина се е постарала.

  Киачи не забеляза как водата около тях започна да се раздвижва. Появиха се малки вълни, които заиграха хаотично под следобедното слънце.

  - По-добре си върви – прозвуча вече сериозно гласът на зелената твар.

  Момчето погледна водата пред себе си и кръвта му изстина. Водовъртежът започваше да го придърпва към своята тъмна паст, на десетина метра в страни от двамата.

Киачи усети течението, което засмукваше краката му под водата и извика за помощ. Съществото поклати глава, правейки тъжна гримаса.

  - Май вече е късно… - заяви то и скочи към центъра на водовъртежа, изчезвайки в мрака.

  - Хей! – провикна се след него Киачи, но гласът му се стопи в шума на въртящата се вода. Изгуби равновесие и падна по гръб, виждайки как небето изчезва, закрито от собствените му мехури кислород. Течението го понесе към устата на водовъртежа.

***

  Събуди се в стая. Да, определено беше стая, само че не и неговата. Лежеше на постлано с изсъхнали водорасли легло, което се поклащаше леко, сякаш бе напълнено с вода. Думичката „вода” го накара да си спомни за езерото и поглъщането му от стихията, която така внезапно се бе появила пред очите му.

  Главата го болеше. Надигна се бавно и огледа помещението. Стените и таванът бяха прозрачни, давайки възможност за изглед към огромното тъмно пространство, което обграждаше стаята.

  - Не може да бъде! – възкликна Киачи, съзирайки пасажа от риби, който премина скоростно отвъд стена, изгубвайки се в гъсталак от алени чадъроподобни растения.

Момчето стана на крака и се приближи до прозрачната мембрана, докосвайки я предпазливо с ръце. Беше мека и еластична. Очите му преминаха към пейзажа, който се разкриваше отвън. Усети как долната му челюст увисва.

  „Намирам се под водата!”, заключи смаяно той, виждайки покритото с всевъзможни твари и растения дъно, по което тук-там се забелязваха светещи, полусферични куполи, накацали като пъпки по по-отдалечените хълмове.

  Киачи отстъпи шашардисано назад, блъскайки се в нещо студено и лепкаво. Обърна се стреснато и видя познатото зелено създание, което примигваше насреща му.

  - Добре дошъл! – гракна то, провирайки дългия си пръст между зъбите.

  Киачи си пое дълбоко въздух, опитвайки да се успокои.

  - Какво е това място? Къде се намирам? – попита след няколко мига той.

  - Моят дом – отвърна създанието. – Езерния град Наутилус.

  Момчето седна объркано на леглото, вторачвайки се в краката си.

  „Наутилус”, повтори Киачи наум. „Като подводницата…”

  - Впрочем, името ми е Кай. – каза съществото, протягайки хлъзгавата си ръка към него. Той я пое след кратко колебание.

  - Киачи – момчето погледна отново към прозрачната стена. – Това същото езеро ли е, в което бяхме или…

  Кай кимна правейки знак да го последва. Двамата се спуснаха по мидени стълби през някакъв прикрит отвор в пода, озовавайки се в друго прозрачно помещение, много по-обширно от предишното.

  - Тук… - започна създанието, - е главната зала, където някога обитателите на града са се събирали, за да се помолят на водния бог. Сега…аз я ползва за мой дом и място, откъдето да наблюдавам живота навън.

  Киачи повдигна учудено вежди.

  - Сам ли живееш тук?

  - Ахам. Напълно сам, както си мечтаех като малък, в къщата на майка ми. Само дето вече не ми изглежда толкова забавно.

  - Къде са… ъъъ, твоите роднини?

  Нещо пресветна в жълтите очи на Кай.

  - Далече от тук. В едно езеро край големия човешки град. Поне бяха там, когато си тръгвах. Може би сега и те са се преместили на друго, по-спокойно място. Не знам…

  Тревогата в гърдите на Киачи се изпари постепенно, заменена от детско любопитство.

  - Ще ме разведеш ли наоколо? Много бих искал да разгледам – попита той Кай, който бе отишъл до средата на залата, където се издигаше върху фосфоресцираща маса красив букет от водни хиацинти. Съществото извади няколко цветя и ги пъхна в устата си, мляскайки доволно.

  - Разбира се! Последвай ме!

  Следващите няколко часа щяха да се запечатат завинаги в създанието на Киачи, който след години щеше да мечтае отново да се върне в детството си и да изживее тези приказни моменти. Двамата с Кай отидоха в някакво необичайно, фуниевидно помещение, пълно до половината с вода, в центъра на което ги чакаше голям мехур-подводница. Те проникнаха в него, преминавайки през тънката му стена и поеха навън към езерното дъно, осветявайки пътя си с рибата-фенер, дърпаща мехура.

Преминаха през необятна джунгла от сребристи „лунни очи”, в която живееха малки, триоки рибки, чиито перки оставяха блестяща диря след себе си. От там се спуснаха в бездната, назована от Кай като „Домът на раците” и навестиха племето на водните бълхи, обитаващо отвесните скали в дълбините. Продължавайки към Полето на армадилиумите, Киачи успя да зърне зад едно голямо „плаващо дърво” главата на речна нимфа, дошла насам, за да остави сълзите си под някой голям камък. След време, както му обясни Кай, тези сълзи щяха да израснат в красиви бели рози, издигайки се към повърхността, за да се усмихнат на слънцето и да се превърнат в нови, малки нимфи.

  В Полето на армадилиумите двамата се натъкнаха на хищна риба-чародей, която ги обгърна с черна пелена, избълвана от отровната и паст. В опита си да се измъкнат, двамата по погрешка се блъснаха в преминаващо стадо „сънливи риби”, които разгневени се впуснаха да ги преследват, прегазвайки страховития чародей. Когато най-накрая успяха да се спасят от бедите, Киачи и Кай се намериха на един от хълмовете, на които се издигаха светещите куполи. Те изоставиха за малко мехура и влязоха в един от тях. Вътре имаше безчет разнообразни вкаменелости, запазили се на дъното векове, дори хилядолетия наред. Киачи онемя пред вида на огромния скелет на подводно чудовище с дълга шия и малки плавници, подобни на лопатки. Пред него момчето изглеждаше като някакво джудже, събиращо се в титаничната му уста.

На връщане към града на Кай, мехура мина покрай домовете на „подскачащите риби”, които наизлязоха от къщите си, виждайки познатата подводница на техния съсед. Киачи получи от тях специален подарък – една красива черупка на истински наутилус, която момчето окачи с връв от твърди водорасли на врата си. Когато се завърнаха в голямата зала, уморени от пътешествието, двамата седнаха на една голяма маса, отрупана с всякакви видове подводни растения и дребни животни.

  - Харесва ли ти тук? – попита го изведнъж Кай, по чието лице премина за кратко сянка на тъга. – Както виждаш изобщо не съм сам. Дъното е пълно с толкова много живот!

  Киачи се усмихна искрено. Идваше му да крещи от радост, но знаеше, че създанието срещу него вероятно щеше да му се смее. Той нави на клечките си едно посолено ресничесто водорасло и погледна към Кай.

  - Завиждам ти, че живееш тук – каза накрая момчето. Съжаляваше, че приключението беше приключило. – Надявам се някой път отново да ти дойда на гости, стига да искаш, разбира се.

  Кай поклати мрачно глава.

  - За съжаление не е толкова просто… - в думите му звучеше печал. – Всеки човек, който посети веднъж Наутилус и си тръгне повече не бива допускан до тайните на Езерния град. Това важи и за теб…

  Киачи изпусна пръчките с водораслото.

  - Но как?! Защо?! – недоумяваше той. – Мога да доплувам дъното всеки път, когато пожелая, стига да имам подходящ костюм! Не е ли така?

  - За съжаление, не… Наутилус може да се достигне само чрез магическия портал, който се отвори пред очите ти, там горе. Онзи водовъртеж… Той е единствения вход. Ако решиш да се спуснеш до долу, няма да видиш това, което видя тук.

  Киачи изгуби апетит. Не можа да каже нищо повече и безропотно се остави на Кай да го отведе до една тайна стая, в която се помещаваше голямо, легнало огледало. Зеленото създание докосна повърхността му, която се развълнува, образувайки познатия водовъртеж и погледна тъжно лицето на момчето.

  - Можеш да си вървиш и никога да не се върнеш или да останеш завинаги и повече да не видиш Горния свят… - заяви Кай, правейки място на Киачи до огледалото.

  Момчето си представи лицето на майка си, която най-вероятно го търсеше притеснена и уплашена около къщата, викайки името му. После видя сестра си и своя баща, седнали на сенчестата пейка на верандата, опитвайки от вкусния сладкиш, който тъкмо бе излезнал от печката. Те бяха неговото семейство и знаеше, че за нищо на света не може да ги изостави.

  В очите му заблестяха сълзи.

  - Съжалявам…но не мога да остана. – каза накрая той и подаде ръката си към Кай, който я стисна силно.

  - Приятели? – попита го зеленото създание, накланяйки глава на една страна.

  - Приятели – кимна Киачи и направи крачка напред към водовъртежа.

***

  - Мамо, кога ще стане готов сладкиша? – попита за кой ли път Киачи, надзъртайки през стъклото на печката.

  - Мисля, че се е изпекъл – отговори до него майка му. – Сега ще го извадя.

  След минута на масата в кухнята вече се бе появила тавата с горещия сладкиш, от който се издигаше затоплен въздух, изчезващ през отворения прозорец навън.

  - Нарязах го. Вземи си.

  Момчето доближи апетитното вагаши и взе най-голямото парче, което видя. Изчака майка си да излезе от кухнята и отиде до прозореца, поглеждайки към спокойното езеро. Слънчевите лъчи на клонящото на запад слънце бяха оцветили водата в прасковен цвят, заради който местните хора бяха кръстили езерото Мономизу.

Киачи остави парещия сладкиш върху дървения перваз и се дръпна назад, без да откъсва поглед от парчето. Беше изминал час, когато дебнещото момче видя движещата се сянка, спуснала се от близкото дърво. Той приклекна под прозореца, гледайки в огледалото, което бе поставил отсреща специално за случая.

  Малката катеричка, появила се с пъргав скок от един клон, подуши страхливо парчето сладкиш, след което светкавично го грабна, скривайки се между зелените листа.

Киачи въздъхна. Върна се помръкнал в стаята си и седна на земята, заобиколен от разпилени играчки. Тогава той си обеща. Някога, когато пораснеше, щеше да открие начин да се върне в Наутилус и отново да се срещне със своя приятел. Не знаеше как ще стане, но вярваше че е възможно и това върна усмивката на лицето му.

  „Някой ден…”, помисли си, изпълнен с очакване той и легна замечтано по гръб върху дървения под.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Аспарух Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ми хареса! Поздрави!
  • отбих се за да разгледам вълшебния подводен свят
  • Хубава е твоята приказка, допадна ми този ненатрапчив, но отличаващ се стил
  • И аз харесах приказката разказ.
  • Вълната на вдъхновението не е просто вълна... Рядко разбираме навързаните причини. Остави се да те носи, може би... точно тя ще те отведе до жадуван бряг
    Хубава приказка, Аспарух!
  • Благодаря за похвалата! Нещо съм на вълна приказка. Това малко ме притеснява, понеже отнема от времето ми за писане на други...по-важни за момента неща, като курсови работи и една книга. Радвам се, че успях да намеря място, където да се обръща внимание на тази ми страст. Опитвам се да полагам усилия, колкото и малко време да имам за това, за да я развивам.
  • Интересно и въпреки дължината, изчетох на един дъх!Умееш го разказването...Почувствах се дете!
Предложения
: ??:??