veesii70 (Веселка Стойнева)
411 7630
21.07.2009 г., 22:53 ч.

Очите... (2) 

  Проза
840 0 16
4 мин за четене

                                                               ... продължение

 

   ... В една странна и страшна нощ - когато караницата на мама  и татко ехтеше в тъмнината като гръмотевична буря - тя стана и тръгна сама по тихите улици.

Искаше да си поплаче и да намери Очите… Знаеше, че те са някъде наблизо и осъзнаваше, че те са едновременно и от този и от онзи свят.  Онзи свят? Какъв

беше той? Имаше много други светове и всеки беше видим за някого и невидим за друг… Имаше и добри, и лоши светове. Страхът бе гостенин от лошите светове.

Но тя никога не го допускаше и не му вярваше.  Не я беше страх да върви в тъмното, защото в душата ù беше светло.  Никой не ù беше казал накъде да върви, но тя слушаше своя вътрешен глас. В нея се надвикваха много гласове, но тя слушаше само най-тихия, най-нежния и спокоен вътрешен глас. Той ù казваше накъде да върви. Тя неусетно стигна до онази скала, от която някога бе паднала като малка и се бе разминала на крачка със смъртта. Смъртта? Имаше ли значение сега смъртта? Сега смъртта вървеше редом с нея и се чудеше дали да я целуне - този път истински и завинаги. Но ослепителният блясък на Очите, които бяха наблизо, не ù позволяваха да направи това, объркваха я и я опияняваха. Очите бяха по-силни от живота и смъртта. Тя седна на скалата, погали я тихичко (може би нямаше кой друг да я погали, освен тя и вълните) и на устните ù изгря усмивка. Но умората беше гладна и дойде нечакано със своя тежък товар, седна на клепачите ù и…

…

Тя се отпусна леко и заспа на скалата. Скалата също искаше да я погали,  но не можеше. Погали  я само сънят ù и той я накара да се обърне внезапно… И тя падна във водата. Давейки се, тя се събуди и тогава като спасителна лодка видя Очите. Те бяха толкова загадъчно красиви и вълшебни. Тя протягаше ръце към тях и точно тогава за първи път - когато животът и смъртта играеха шах и смъртта беше на път да матира живота - се научи да плува, давейки се… Играта продължи доста дълго, смъртта взе почти всички силни фигури на живота, но Очите по някакъв невидим начин му прошепнаха верния ход и той най-неочаквано с последния си ход матира смъртта. Но въпреки това смъртта беше успяла да вземе нещо от него (за добро или зло.)

…

Тя изплува на брега - ранена и измъчена и едновременно с това пречистена и щастлива.  Първата дума - която искаше да каже – беше “Благодаря”. Но смъртта

беше ù  оставила някаква странна преграда. Там някъде дълбоко в нея думите ù прииждаха и се отдръпваха като вълни. Някаква непозната болка се беше заселила в нея и някакво странно предчувствие се мяташе като ранена птица.

Все още виждаше в далечината Очите. Те пак бяха приказни и добри, но този път в тях имаше някаква безкрайна и необятна мъка. Тя знаеше, че дълго няма да ги види.  Не искаше да се разделя с тях, защото те винаги я разбираха и обичаха, но те бавно се отдалечаваха… Оставиха ù един сноп от разноцветни лъчи, които тя жадно погълна. Очите се скриха, а думите ù напираха все по-силно, но не можеха да излязат на бял свят... Изведнъж тя осъзна, че не можеше да говори. Нещо странно се бе случило, но тя не искаше да знае защо. Радваше се, че е видяла Очите и знаеше, че техният глас е по-ценен от всички гласове на света... И неусетно като вечерна мъгла се спусна примирението. Думите? Те не се чуваха, но не бяха изчезнали... Те се сливаха  с мислите, а мислите обличаха нови и невидими дрехи... Тя не можеше да говори. Но защо и на кой?

Когато можеше да говори - не я слушаше никой. Не беше ли още тогава няма? Тя говореше, но мама и татко продължаваха да се карат, учителката да не ù обръща внимание, а децата да ù се подиграват. Имаха ли смисъл думите, когато никой не ги чува?... Потокът на мислите ù ставаше все по-голям и бурен и излизаше от бреговете на съзнанието ù... По-важното беше, че някой ù бе подарил живота и тя сякаш за втори път живееше.  Можеше да се удави... и тогава в дълбините на смъртта дали щеше да види пак Очите?... Тя не можеше да говори, но притежаваше живота. Той си беше неин и от нея зависеше от коя страна да го погледне – от черната или бялата... Тя не можеше да говори, но имаше нещо ново и странно в нея и нейните очи. Виждаше лъчи, които никога преди това не беше виждала... Някаква сила ù бе взела думите, но оставила нещо ново и странно - някаква Дарба... Но тя още не знаеше, че я има... Сънят отново я догони и тя заспа на брега, а вълните цяла нощ я галиха и ù се радваха...

© Веселка Стойнева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??