Пищно и щедро се случи лятото онази година в Черноморец. Розите и миртата в попската градина ухаеха нетърпимо, кипарисите зеленееха, спретнатите улички и дворовете на къщите бяха отрупани с цветя и плодни дървета и въпреки че валежите бяха по-нарядко от обикновено, всичко цъфтеше и избуяваше, сякаш поръсено с жива вода.

 „Знам какво е да не чувстваш студ! Знам какво е да не изпитваш тревога!“, сякаш шепнеше лекият бриз в ушите на черноморци и изпълваше душите им с радост и нетърпеливо предчувствие, че ще се случи нещо неочаквано и хубаво – сякаш някаква добра и могъща сила се беше настанила в малкото крайбрежно градче и не искаше да го напуска.

  В едно лениво августовско утро, когато слънцето на небето светеше особено ярко и морето беше гладко и спокойно като тепсия, рибарят и по съвместителство строител бай Ставри седеше на пейката пред музея „Свети Никола“ и блажено пушеше лулата си от морска пяна, която лично беше купил преди много лета от Капалъ чарши в Истанбул. Току-що беше хапнал пърженки на скара и беше пийнал охладена бира в бистрото отсреща и целият свят му изглеждаше обагрен в розови тонове. Заведението беше претъпкано по това време и след вкусния обяд морският труженик се беше оттеглил на сянка пред новичката, боядисана в бяло сграда на музея. Имаше поръчка наблизо и му оставаше още цял час – защо да не се наслади още малко на този благословен летен ден – един от последните за тази година!

  Вратата над петте каменни стъпала със замах се отвори и на дворчето отпред се изсипа цяла тумба дечурлига от Лятната археологическа школа. Бяха приключили със сутрешните беседи и сега имаха „прозорец“. За следобеда оставаха екскурзиите и практиката – сглобяване на макети на експонати от музея, уроци по гмуркане с инструктор, разглеждане на античните руини в околностите. Малчуганите познаха стария морски вълк – известен в градчето сладкодумец, когото често канеха от музея да изнася пред тях беседи, и се скупчиха около него:

  – Бай Ставри, разкажи за „Черния принц“! – примоли се едно къдрокосо момиченце, с дълга опашка, което рибарят беше кръстил за себе си Рунтавелка.

 Той слагаше имена на всяко от децата, за да ги различава – в тазгодишната група имаше двама Александровци, двама Викторовци и три Виктории. Когато някой викнеше: „Вики!“, половината група се обръщаше. 

  – Не, нека да разкаже за Вълкан войвода – морския пират, и къде е скрил награбените съкровища! – настоя единият от Александровците – Големия.

  – Никой не знае къде ги е скрил – възрази Малкият Александър.

  – Знае, знае! Има карти, а поп Мартин в тефтерчето си е описал мястото – в местността Станчов полугар до Троян, в пещерата „Общата маара“¹. Обаче някои страници липсват. Иманярите…

  – Иманярите, иманярите! – подразни го Малкия – На иманяри вяра да нямаш! Защо ще ти казват къде е? Ще отидат и сами ще си го вземат. А тебе ще пратят за зелен хайвер!

  – Мене никой не може да ме прати за зелен хайвер, защото аз съм голям, а ти си глупчо. Нали, бай Ставри?

  – Тихо, тихо! – сгълча ги рибарят. – Никой не е глупчо тука. Щом сте дошли на Археологическа школа, значи сте умни и се интересувате от история. Я да видим сега колко от вас искат да ви разкажа за „Черния принц“, че да решим въпроса с вишегласие.

  – Какво е вишегласие? – попита шепнешком Мравката – едно нисичко, чернооко момче от София.

  – Гласуване – като в Народното събрание – обясни надуто Александър Големия.

  – Ама ние нямаме пултове – възрази разсъдливо Мравката. – И зала нямаме – само една пробита лодка, дето за нищо не става.

  – И без пултове може – потуши започналите да се нажежават страсти бай Ставри. – Я вдигнете ръка – да видим колко са „за“ историята на „Черния принц“!

  Вдигна се гора от ръце. Единствено Мравчо, който беше предложил Вълкан войвода, стоеше и не помръдваше, забил намусено поглед в краката си.

  – Ами хубаво! – каза ведро бай Ставри. – Нека да е за „Черния принц“ тогава. Другия път – за пирата Вълкан. Нали, Мравчо?

  Момчето кимна мълчаливо.

  – Ами за маара² край остров „Свети Иван“ с Вкаменената гора³ и плантацията с черни миди кога ще гласуваме? – извика сърдито Бунтарката – дванайсетгодишна наперена хлапачка от Пловдив, която идваше всяко лято в Черноморец и знаеше всичките истории на бай Ставри.

  – Какво е маар? – обади се свенливо новата ѝ приятелка от Провадия Кротушка – мило и нежно русокосо създание с бяла, прозрачна кожа, която не почерняваше, ами само ставаше яркочервена, а после се лющеше и падаше. Това не пречеше на момичето да кисне с часове на плажа и да плува като рибка във водата.

    – Дупка – каза авторитетно Големия и поправи очилата на чипия си, луничав нос. – Кратер на вулкан. Подводен. На милиони години. Вулканът изригнал, когато тук още не е имало море. Овъглил дърветата и се получили въглища. След много години, когато наоколо вече било морето, кратерът на вулкана пропаднал и в дупката се образувало сладководно езеро – от дъждовете. По бреговете му поникнали блатни кипариси – цяла гора. После станало нещо – земетресение или друго бедствие – от морето нахлула солена вода, наситена със сероводород, и потопила гората. Нямало достатъчно кислород и дърветата се вкаменили. И ето ти я Вкаменената гора. А маара значи пещера. Нали, бай Ставри?

  – Така, така – съгласи се морякът.

  – Ама ние щяхме да слушаме за „Черния принц“! – оплака се Бегача – ниско, жилаво, тринайсетгодишно момче с трицветна тениска с надпис „Тур дьо Франс“. – Ей сега ще дойде госпожа Карапетрова и ще ни викне за обяд.

  – Добре, добре, слушайте! „Черният принц“ е британска желязна фрегата с платна и мачти – от времето на Кримската война. През 1854 година акостирала в Севастополския залив на полуостров Крим с товар от боеприпаси, дрехи, палатки и лекарства за британските войници, които се сражавали срещу руснаците – на страната на Турция. Франция тогава също била турски съюзник. Но в залива се разразила внезапна буря и потопила всичките трийсет и четири кораба, които се намирали по това време в залива, включително и „Черния принц“. Загинали над 500 моряци. От „Принца“ се спасили само шестима матроси и един курсант. После нарекли кораба „черен“ – заради жертвите и защото железният му корпус бил боядисан с черна боя. Както и заради изгубеното съкровище – заплатите на британските войници в златни монети, пазени в дървени бъчви с меден обков в трюмовете. Никой не намерил златото, нито потъналия кораб. Търсили го руснаци, французи, немци, американци, дошла дори и японска подводна експедиция с най-модерно оборудване, но не го открили. През 1901 година италианци извадили от морето край Балаклава железния корпус на някакъв  кораб, но от златото – нито следа! Връщат се след няколко години и на друго място откриват още един кораб – и пак удрят на камък – злато няма. А англичаните дори не го търсили. Носели се слухове, че парите били разтоварени още в Цариград, но къде се е дянал товарът – никой не знае. Нашите учени преди години излязоха с хипотеза, че е възможно корабокруширалият съд – с откъсната котва и без екипаж, да е бил отнесен от Черноморското течение и да е стигнал до нашите брегове, където е потънал. Но това са само предположения.

  – Хайде, деца, време е за обяд!– чу се гласът на екскурзоводката от вътрешността на сградата.

  Децата недоволно се разшумяха, но едно по едно се заизнизваха и влязоха в музея. Бай Ставри се вдигна с въздишка от пейката и понечи да тръгне надолу по улицата. Тъкмо да свие зад ъгъла – отпреде му изскочи височко, десетинагодишно дългокосо момиче с къса шарена рокля и бели джапанки на загорелите, тънки крака – запъхтяно и с капчици пот по хубавото кръгло личице.  

  – Стой! – викна бай Ставри. – Сосано, къде тичаш?

  – Тебе търся! Пак си си изключил телефона – каза задъхано дъщеря му и го погледна укорително с големите си, прозрачнозелени очи. – Леля Диляна ме прати. Крушката в банята ѝ сутринта, както си светела, бум! – пръснала се на парчета! Тя се опитала да я смени и се порязала. Извадила ей такова стъкло от дланта си! Беше цялата овързана и пак кървеше!

  – Ще дойда след работа, така ѝ кажи. Все едно, сега е светло – крушка не ѝ трябва. И да отиде на доктор! – викна той след бързащата вече към къщи Сосана. – Ти обядва ли?

  – Не съм. Не се тревожи, някой по пътя ще ме нахрани! – отговори му тичешком момичето и се изгуби зад ъгъла.   

 Сосана казваше истината. Ако ще да е настъпил краят на света – тя гладна няма да остане, докато има живи същества на тая земя. Странно им въздействаше това крехко, невинно създание – в нейно присъствие всички някак притихваха, ставаха мили и отстъпчиви. Момчетата в училище се надпреварваха кой да я изпрати до вкъщи и да ѝ носи раницата, а момичетата – коя да бъде нейна Първа приятелка.

  Сосана винаги получаваше това, което искаше. Дядовците от града я причакваха на връщане от училище пред портите на дворовете си и щом се зададеше, спираха я и пълнеха раницата ѝ със сладки смокини и дъхави райски ябълки. Бабичките им надничаха иззад стоборите, мърмореха тихичко, но скоро излизаха и те – примирени и кротки, с пълни със зрели круши престилки. Мъжете, стягащи лодките си на брега за излизане в морето, все се озъртаха за нея – из градчето пълзеше слух, че носела късмет на рибарите. И така си беше – тя сякаш викаше сребристия сафрид от брега и той на ята влизаше безропотно в мрежите на лодкарите. Вятърът духаше, накъдето тя искаше, вълните се укротяваха, когато тя беше наблизо, а когато беше тъжна или ядосана, сякаш викаше бурите и те с дни вилнееха и нанасяха поразии на брега.

  Подухна южнякът и морето задиша учестено. Вълните му се занадигаха като гърди на спящ човек, разтревожен от кошмарен сън. Вятърът, който моряците и старите хора по крайбрежието наричаха Гарби, се усили, облаци покриха небето и водата придоби тъмен, почти черен цвят. Само белите островчета пяна по гребените си бяха същите, но сега имаха не свеж и безгрижен, а заплашителен вид. После огромната водна повърхност се набръчка странно, завихри се някъде на десетина метра навътре, надигна се в огромна, почти двуметрова вълна, напъна се пряко сили и изплю на брега малка черна точка.

  „Това, което е около нас, определя това, което е в нас, или поне как изглеждаме отстрани. Фонът хвърля заслепяващи отблясъци върху картината“, си помисли Сосана, наблюдавайки странната трансформация на вълните.“ Ако водата беше лазурна и огряна от слънцето, пяната отгоре щеше да ми се струва весела и игрива, а сега ми е страшно. Защо ми е толкова страшно?“

  Той излезе от развълнуваното море на плажа в залива Вромос и лицето му беше мъртвешки бледо – с посинели, но добре очертани устни, орлов профил и мокра, провиснала на дълги кичури черна коса. Брадата му беше къса и тук-таме посребрена, очите – тъмни и хладни, по гъстите му, извити вежди още проблясваха капчици солена вода.

  Слънцето се стрелна през облаците като огнен куршум зад гърба на жената, отправила тревожен поглед към морето, и се заби някъде далече на запад – там, където се синееха гористите склонове на Бакърлъка. Гръм разтърси брега и по прашната пътека към хилавата горичка над плажа се затъркаляха изтръгнати от корен бодливи топки от храсталаци и треви. Прокапаха първите едри, мътни капки дъжд.

  Непознатият обърна лицето си към нея и сега тя видя ясно очите му – ирисите им бяха жълти, с черни вертикални зеници – като на хищник. Носеше само небесносин бански, а на лявото му рамо беше татуиран черен рис.   

– Не искам да се връщам там – каза той на жената, която го гледаше с преценяващ поглед. – Тъмно е и влажно, а аз съм стар. Блатните кипариси на дъното растат нагъсто, в гигантските им дънери дървесните соковете са приели твърде много кремък и те стоят там – вкаменени като надгробни паметници на една отдавна отминала епоха. Мъртва е оная гора, мумифицирана от огнения дъх на Росенския палеовулкан. А мен костите ме въртят и под ноктите ми вече никне плесен. Виж!

  Той протегна дългата си, жилава ръка и рисът на рамото му оживя. Мускулите му заиграха и имаше нещо невероятно притегателно в животинската сила, която излъчваше. Сосана отвърна поглед. Какво я интересува плесента под ноктите му? Не тя го повика, а той – нея. За първи път от стотици години. Обикновено тя вика мъжете и те я следват като кученца, гледат я покорно и изпълняват всичките ѝ прищевки. А той имà дързостта да я призове и сега все я гледаше в големите, променливи като цвета на морето очи – настойчиво и властно, сякаш искаше да пречупи волята ѝ. Къш, сатана!

  Сосана плю в пазвата си, пристъпи крачка назад и въздушните ѝ поли, обагрени във всички цветове на дъгата, се усукаха около загорелите ѝ, тънки крака. После направи кръстен знак под носа на мъжа и чу гърления му смях. Небето му отговори с ниско бучене, последвано от оглушителен гръм. Дъждът заплющя по водата и леката материя на роклята на Сосана подгизна и потъмня, а босите ѝ стъпала затънаха в мокрия пясък.

   „Ще останат стъпки“, помисли си тя разсеяно и тръсна дългата си до кръста, тъмноруса коса. „Нека! Много важно – времето ще заличи всичко. Искам ли?“

  – Спри го! Носи пясък от Сахара и лошо време – каза намръщено мъжът. – Знам, че можеш. Не излязох, за да се натреса от трън – та на глог. Слънцето не можеш да върнеш, вече е нощ, но дъжда поне…

  – Не мога, рисооки – каза хладно Сосана. – Мога само да го забавя, и то не за дълго. Аз съм стия⁴ на морските ветрове и теченията. Дъждът не ми е подвластен.

  – Ами те са почти едно. Ветровете обикновено носят дъжд – да не би да имате отделни стии за всяка прищявка на природата? Що за разточителство?

  – Аз съм единствената в тази част на крайбрежието и ми се налага понякога да изпълнявам неприсъщи задачи. Но сега може да си спокоен – щом настъпи полунощ, Гарби ще отстъпи и на негово място ще дойде Острия, който ще донесе още дъжд, но за кратко. После идва Бонаца – затишието. Морето ще стане гладко и сребърно като огледало, иларията ще заскача над водата и ще проблясва с люспичките си като хиляди искри на лунната светлина, а „мравките ще излязат да пият вода“. След туй ще задуха пак от югозапад, но нежно и влажно, като целувка. Напролет след затишието иде ред на Бонети. Духа няколко дни, после водата отстъпва навътре и се появяват берачите на черни миди. Аз се грижа да не проявят алчност, защото мидите са санитарите на морето – пречистват го…  Но ти не си дошъл, за да обсъждаме йерархията и смяната на стихиите през сезоните. Какво искаш? – гласът на жената беше остър и раздразнен. – Освен да спра дъжда, което не мога. Защо си тук?

  Мъжът се пресегна към гърдите си и Сосана чак сега видя арибала⁵, увесен на врата му – малък глинен съд, покрит с блестящ черен лак. Тумбестата му част беше оформена като глава на рис, тънка черна връв обвиваше шийката му и се проточваше като змия нагоре, губейки се в гъстите къдрици на тила му.

  „Сякаш държи риса с кичур от косата си“,  си рече жената и косите ѝ отново се размърдаха, а после легнаха покорно на раменете и гърба ѝ.

  – Имам нишан за теб, дъще на Медузата – промълви мъжът, с мъка откъсвайки очи от хипнотизиращите движения на косата ѝ. – Да го дадеш на „рисооките“ търсачи на знания от острова с име на светец. Там, в залива отвъд носа. Те ще разберат.

  – Археолозите от остров „Свети Иван“ ли? И защо не им го дадеш ти?

   Сосана знаеше отговора. Но какво знаеше той?

  – Теб ще те послушат. А мен ще разпитват. Не ми се съчиняват приказки. Баща ти го умееше по-добре от мен. А аз съм уморен.

  – Татко…

  Брегът изчезна. Морето се стопи в лека, прозрачна мъгла и вече имаше само небе и стръмни, гористи планински склонове. Сосана върви до баща си по тясна планинска пътека. Откога – не знае. Манастирът „Света троица“⁶ е навътре в дивата Сакар планина и превоз няма. Има само безкрайно изкачване и някакво непонятно, опияняващо чувство на свобода.

  Старата жена в черни дрехи със строго и сухо лице гледа изпитателно петнайсетсетгодишното момиче и сякаш чете в душата ѝ. Килията е малка и оскъдно обзаведена, пропита с аромат на лавандула и див мед. Откъм двора се чува звук на клепало. Косите на Сосана се размърдват леко, но момичето смутено и бързо ги укротява и ги прибира в опашка с тънко, жълто ластиче. Зад прозореца свисти хладен вятър. Слънцето скоро ще изгрее, а тук няма място…

  – Няма място за стия в манастира – каза отчетливо майката игуменка и се изправи, сочейки им вратата.

  Магията на есенната утрин трепна и се разсея като мимолетен мираж.

  – Но тя трябва… – опита се да възрази бай Ставри. – Да не вижда бъдещето. Това ще я съсипе. Смятат я за вещица. Или луда. Мъжете тичат след нея, а повечето жени се страхуват от нея и я мразят. Още като малка момченцата от квартала ѝ даваха играчките си. Дори и вятърът я слуша. И дъждът, и бурите… Носи късмет на рибарите – когато поиска. Като изляза в морето с нея, винаги се връщам с пълна мрежа. Плува като делфин, може да се катери по скалите като дива коза и всички животни и птици в околността ѝ се подчиняват. Тя е свята, майко – юродива! Като девицата Сосана великомъченица, на която е кръстена. Мястото ѝ е в манастира. Тук ще я приемат и уважават…

  – Тя е нещо съвсем друго, как не си разбрал! – очите на игуменката проблеснаха сърдито. – Не ти е родна дъщеря, нали?

  – Намерих я в една лодка на брега – каза бързо рибарят. – Беше още бебе, увита в тънко одеялце, плачеше, та се късаше. Като ме видя, спря. Катерина, покойната ми жена, щом се върнах вкъщи с нея, още на вратата, посреща ме и вика : „Наша е. На никого не я давам!“ Осиновихме я. Катра се спомина след някоя и друга година и останахме само ние двамата със Сосана. Беля си взех на главата аз! Що безсънни нощи съм имал, когато боледуваше, после като тръгна на училище – все бягаше от уроци и ходеше да се гмурка. И все момчетии по петите ѝ. Сега расте и е още по-страшно. Няма да я опазя!

  – Не можеш! Стията пази хората, а не те – нея. Не я гледай, че е още дете, сигурно е на хиляда години. Те си местят духа от тяло в тяло и така остават вечно млади. Била е сигурно какво ли не – риба моруна в морето, бял щъркел из мочурищата, скоклива сърна в гората… При хората излизат, когато стане напечено. Щом е дошла при вас, значи има защо. Не ѝ е мястото тук, навътре в сушата – морско чедо е тя, виж ѝ само очите! Ние сме на една страна, тя – на друга. Като поотрасне още малко… Кръстили сте я на девица невинна, а тя е тъкмо обратното – буйна и непокорна, коварна и непредвидима, дори и в човешки облик. Нейната сила е първична, тя служи на хаоса, а не на реда – като нас. Но щом Бог я е създал, значи има нужда и от нея – кои сме ние, че да не зачитаме волята Му? Но не тук. Тук не ѝ е мястото. Върни я на брега, където си я намерил. Тя знае какво да прави.

  Чудни са думите на игуменката, чудни и страшни, но Ставри чувства, че казва истината. Сякаш винаги го е знаел, но не е можел да го изрази по подходящ начин. Той хваща за ръка слисаното момиче и с наведена глава тръгва към вратата. На прага Сосана обръща зеленикавите си очи към майка Евпраксия и в тях лумват златисти пламъчета, досущ като жълтите есенни листа зад прозореца.

  – Речи на Вълкан  – казва Евпраксия…

  – Речи на Вълкан, че вече може да се върне на брега – промълви като в просъница дългокосата жена, после отвори очи и сега те бяха тъмносиви и скръбни – като есенните облаци, надвиснали над залива. – Време размирно наближава и всяка помощ е добре дошла.

  – Ето ме, върнах се! – пророни Вълкан и протегна към стията арибала, който беше смъкнал от врата си.

  Сосана  го пое внимателно, надникна вътре и примижа от златистата светлина, която избликна от вътрешността му. Чу се тихо звънтене на метал. Върху дланта ѝ светнаха няколко златни монети и голям червен камък, приличен на рубин.

  – Това са британски златни суверени от „Черния принц“ – дай ги на археолозите! Кажи им, че си се натъкнала на тях, като си се гмуркала наоколо. Ще преровят целия Созополски залив, че и по-нататък. Ще ровичкат в боклуците по пътя на корабите, ще вадят парчета от кабели, бидони, въжета, вериги, автомобилни гуми и какво ли още не. Волю-неволю – ще почистят морето. Край Черноморец има „Лаборатория по морски науки“ към университета в София. Ще дадеш камъка на геолозите… 

  – Значи си го намерил! Златото на „Черния принц“. Къде?

  – Парите на войниците не стигнаха до предназначението си. Бяха разтоварени още в Цариград. Турците бяха решили да им сложат ръка, а англичаните щяха да си „затворят очите“. Златото щеше да отиде за строежа на новия разкошен султански дворец – Долмабахче. Щяха да кажат, че са решили да изпратят парите по суша и щяха да хвърлят вината за изчезването им върху нас – хайдутите. Моят шпионин в султанската свита – Кара Емин ага, ми разкри плановете им. И ние решихме да ги изпреварим. Откраднахме златото през нощта, без да се усетят.

  – Вярно ли е, че с тия пари си искал да платиш на руснаците освобождението на България?

  – Не с тия – намръщи се Вълкан. – Онова беше по-рано – през 1812 година. Пратих хабер на цар Александър – тъй и тъй, царю, имам скрито голямо имане – еди колко си обрани турски хазни, еди колко си изровени римски и тракийски съкровища – всичко ще е твое, само освободи народа ми! Не рачи. Наполеон и войниците му тъкмо тогава нахлуха в Русия той нямаше време да мисли за малка България, пъшкаща под турски ярем. Ти не се кахъри, аз на парите им найдох стопанин. Дадох ги на двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви – за строежа на университета в София. Платих с тях и образованието в чужбина на доста млади хора – като се освободи България, да има учени и родолюбиви глави, които да милеят за нея. Бях сигурен, че това време рано или късно ще дойде.

  – А камъкът?

  – Камъкът карбункул⁷ е от Подводната гора. Това е вкаменената кръв на риса вулкан, който победих някога. Затова и знамето ми е с рис на атлазен фон. Карбункулът има магическа сила и може да лекува. Нека учените да си поблъскат малко главите над него. Те ще обявят Гората за защитена територия и така ще я запазят, както и подводния животински и растителен свят в нея. Друго не искам.

  Вълкан замълча и Сосана за първи път видя по лицето му следите на времето – тънката му като древен пергамент жълтеникава кожа, сребърните нишки в брадата му и дълбоките, хоризонтални бразди на челото му, мъката и съжалението в животинските му, остри и умни очи.

  – Във всяка жена се крие стихия, а във всеки мъж – сигурен и непоклатим ред – промълви живокосата, за да разреди напрежението, наелектризирало въздуха помежду им. – Не е ли тъй?

  – Тъй е, стия!– съгласи се примирително Вълкан.

  – А твоята стия те е оставила заради Бог – продължи насмешливо Сосана. – Захвърлила е житейските страсти и е отишла в манастир. Право ли казвам?

  – Ей тука вече сгреши, стия – каза спокойно пиратът хайдутин. – Обратното е. Моята Евпраксия първо беше монахиня, а след това ми стана жена. Изостави манастира заради мен. Тъй че аз победих. Но не и Бог! Че къде можеш от Бог да се скриеш? Той е навсякъде – не само зад стените на манастирите. 

  – И къде е сега тя и къде – ти? – попита стията и косите ѝ избухнаха. – На мене тя каза, че няма място в манастира за стия, но не каза защо. Защото там вече имаше една!

  Вълчан не отговори, само обърна скръбен поглед към далечния, изронен и покрит с тиня и боклуци пясъчен бряг. С природата не се спори, дори когато е приела образа на млада и непокорна жена. Същата тая природа го заточи някога в потъналия град Акра под нос Акин. Тя го застави да пази от хората околните води и подводната гора, растяща в дълбокия маар на угасналия вулкан. Тя му заръча да излезе сега и Вълкан още чува писъка ѝ от раните, които хората по тия места ѝ нанасят ежеминутно – и пищи тя с гласа на Евпраксия, неговата бивша любима. Тя умря за него и за света, влизайки за втори път в манастира – а волята на мъртвите трябва да се зачита.

  – Аз бях наказан – каза най-сетне хайдутинът. – Задето погубвах души под път и над път и ги ограбвах. И бях опростен – задето не се ползвах от награбеното за лична изгода, ами го харчех в полза на народа. Да ограбиш изедника и кръвопиеца, не е грах, така си мислех. Да откраднеш от крадеца и да дадеш на бедния – също. Но Бог ме прати в маара сред Вкаменената гора и сърцето ми бавно изстиваше там и също се превръщаше в камък. Давам ти го сега – кимна той към карбункула в ръката на Сосана, – защото аз и рисът сме всъщност едно. Приемаш ли го, стия?

  Сосана извърна мургавото си лице към него. Очите ѝ сега имах цвят на лятно, безоблачно небе, а устните ѝ ухаеха на сол и несподелени тайни. Косите ѝ се увиха около дългата ѝ, лебедова шия, а гърдите ѝ се повдигнаха изпод тънката рокля.

   После тя затвори очи.      

  Вдъхновението е като вълна – залива те за миг и те потопява, вземайки ти дъха, а после отминава и оставя след себе си острите зъбери на съмнението. Когато вълните край нос Акин заиграят зловещото си хоро, захванати една за друга, прииждащи настървено и отдръпващи се с плисък назад, а черните скали Малаци⁸ недалеч потопят широките си гърбове и рогатите си глави под водата и се гмурнат към дълбините, не се лъжете, че са потънали безвъзвратно – морето ще върне взетото – още по-яростно, още по-разбушувано, още по-силно ревящо. Ей ги де Малаците, там са – дебнат някой нехаен, самонадеян или аджамия капитан да поведе кораба си към сигурна гибел. Кафявите водорасли из плитчините се люлеят като разпилените коси на Горгона, готови да сграбчат непредпазливия плувец.  И най-леката въздишка на бурята е оглушителен гръм, хлипането ѝ – пороен дъжд. Какво ли ще стане, ако вземе да викне, че да заплаче? И ако няма наблизо стия, която да я укроти с косите си.

  Сосана и Вълкан седяха на скалите в края на нос Акин и гледаха към подскачащите като делфини Малаци, които ту се подаваха над зимните вълни, ту потъваха надолу, скрити от бели облачета пяна. После скалите им заприличваха на ято белочели и чернопери лиски⁹, които тичат по водата, засилвайки се, и аха да излетят, навеждат мраморнобелите си човки и се гмуркат в дълбокото да хванат някоя разсеяна дребна рибка.  

  Раните от старата медна мина при село Росен вече са зараснали, плажът Вромос е покрит с нов, чист от радиоактивност пясък, гайгеровият брояч вече не цъка над брега, а шлаките и наносите от мината са се утаили на дъното на маара и водата край брега е отново чиста и прозрачна като моминска сълза.

    А Сосана и Вълкан още са там – седят на скалите в края на носа и се взират далече на юг – към полуостров Хрисосотира, което ще рече „Златен Спасител“, но може да се тълкува и като „спасено злато“. Кацнали на ръба като сенки на два облака, те нещо тихо си говорят и чакат да задуха Ясникът и да проясни небето.

  Разказът, под заглавие „Спасеното злато“ и почти с 2/3 съкратен, участва в конкурса на Сдружение „Лумен“ „Морето“2024 и не спечели награда.

1. „Общата маара“ – пещера в Троянския балкан, където, според иманярските легенди, се намира главният „трезор“ на Вълкан войвода и съратниците му хайдути, сред които бил и поп Мартин. Вълкан и поп Мартин оставили писмо, в което се описват местата, където е заровено съкровището и нишаните за намирането му: https://www.facebook.com/photo.php?fbid=768559365297956&id=100064316994560&set=a.466630202157542. За самия Вълкан сведенията са противоречиви – за мястото и годината на раждането и смъртта му, според някои легенди би трябвало да е над стогодишен, когато е починал. Вероятно е събирателен образ на хайдути с подобни имена, живели по различно време. Аз свързах историята му със златото на „Черния принц“, потънал в Черно море по време на Кримската война. Историята е измислена от мен – никъде в никакви източници не се споменава подобно нещо. Сосана също е измислена от мен личност.

2. маар – сравнително плитък, закръглен, взривен кратер с плоско дъно, с отдушник и без конус надолу. Представлява най-простата форма на вулканична дейност, с един вертикален проводящ канал, който се разширява в горната си част и обикновено е запълнен с късове от застинала лава и парчета от вместващите скали. Маарите са второто най-разпространено вуканично образувание на Земята, след шлаковите конуси. Терминът е въведен в научната литература през 1819 г. от Йохан Щайнингер, учител от Трир, който посочва като пример маарите в планината Айфел, Германия.

3. Подводната каменна гора край Созопол: https://telegraph.bg/interesno/novini/podvodni-tajni-kamenna-gora-raste-na-morskoto-dyno.-prikazen-paralelen-sviat-na-20-m-pod-vodata-do-sozopol-pogrebani-sa-ostanki-na-gigantski-mamuti-snimki-346288

4. стии (стихии, от гр. στοιχείο, елемент) – свръхестествени същества във вярванията на българското население в Македония. Водни духове, обитаващи най-дълбоките места в реките – жени с много дълги разплетени коси, които давят хората в реките. Вярва се, че човек дори да се опита да избяга от тях, те хвърлят по него косите си, впримчват го и го оплитат с тях и го завличат в дълбините, където го удавят.  В Битолско под името стихия е познат дух-пазител на дома, имота и местата, където има заровено съкровище. Представяна в облика на голяма змия, стихията не се отдалечава много от местообитанието си и винаги се завръща в него.

5. арибал – малък, сферичен древногръцки съд за благовонни масла, използван през античността. Изработва се от метал, глина или стъкло. Често се използва за ароматизиране, особено от спортистите или в баните.

6. Устремският манастир „Света Троица“ в Сакар планина, наричан още „Хайдушки“. Основан е по времето на Второто българско царство като параклис, по-късно разширен и достроен като манастирски комплекс. От свода на пещерата „Вехтата църква“ сълзи вода, която в миналото са смятали за лековита и по големите празници хиляди болни хора идвали тук, за да получат изцеление. През 1787 г. при управлението на султан Махмуд I манастирът и църквата в него се наричали „Св. св. Петър и Павел. В края на XVIII и началото на XIX век в манастира са намирали подслон хайдутите Христо войвода, Индже войвода, Кара Кольо, Даалъ Стоян, Георги Гарабчи, Кара Добри, Ангел войвода и др. През 1812 г. Христо войвода, оттегляйки се от хайдутството, се замонашва под името Хрисант и става игумен на манастира до 1813 г., когато умира. По-късно, с назначаването за игуменка на монахинята Евпраксия през 1909 г манастирът става девически, какъвто е и до днес.

7. карбункул – под наименованието карбункул в днешно време трябва да разбираме три вида камъни: рубин, гранат и червен шпинел. От тези три камъка единствено гранат се среща в Европа, а и твърде отдавна се използва от бижутерите, затова е и по-популярен. Камъкът расте по време на лунно затъмнение. В античността и средновековието се вярва в съществуването на т. нар. Лапис Линкуриус (на латински: Lapis lyncurius, Рисов камък), скъпоценен камък, който представлява вкаменената урина на риса, наричана от своя страна Линкуриам (на латински: lyncuriam, Рисова вода). Вярва се, че рисът зарива урината си било за да се вкамени по-бързо, било заради вроденото си нежелание хората да се сдобият с този камък. За това споменават още Овидий и Теофраст; смята се, че този камък е кехлибарът или карбункул (с това име в древността и средновековието са наричани скъпоценните камъни с червен цвят – основно гранати и рубини).

 Според средновековните вярвания, явно наследени от античността, на погледа на риса се приписва способността да „пробива стени и укрепления“ (т.е. да вижда през стените), както и да „долавя по изображенията отраженията на скрити предмети“ Алегорично, вярването в остротата на зрението на риса, влиза в наименованието на т. нар. Академия на рисооките в Рим, използвано в смисъл на всеобхватния взор на науката.

8. Малаците – група скали край нос Акин. Наименованието Акин има древногръцки произход и в буквален превод означава „къс, извит персийски меч“. Гърците назовават носа така заради коварството и въоръжението на вековните им врагове – персите. Вероятно, това име е свързано с надводните скали „Ати-воло“ (от гр.: „Отсрещната земя“), популярни и с името Малаците, намиращи се пред носа. Водите край тези скали крият клопка – безопасният фарватер минава по-близо до брега, отколкото до скалите, което е необичайно в морската практика.

9. Лиска, наричана още белочела водна кокошка, черна лиска, курнида, е птица от семейство Дърдавцови. При плуване, главата на лиската се поклаща в такт с движенията на краката, което прави разпознаването ѝ лесно, даже и от далеч. От водата излита тежко, набирайки скорост с тичане по водната повърхност. При миграция и зимуване образува големи самостоятелни ята.