Ограбен живот - продължението

                                                     вулгарен роман - 14-та част

 Дълго време стоях така. Легнал и притиснал нощницата до гърдите си. Сълзите отдавна бяха пресъхнали и вече не мислих за нищо. Само гледах нагоре към тавана, а сенките по него играеха, когато лекия августовски вятър, разклащаше нежно клоните на високата липа, растяща пред блока.

Надигнах се бавно и станах. Влезнах в банята и въпреки топлото време навън, си взех горещ душ. Не знам защо… просто така! Интересното е, че ме освежи. Когато излезнах и се подсуших, взех телефона и се обадих на Вичонти.

   - Ало – чух гласа му в слушалката.

   - С теб съм – след кратка пауза казах аз.

   - Добре ли помисли? – попита детективът.

   - Да… добре.

   Настъпи мълчание. Чувах само учестеното си дишане.

   - Можеш ли да дойдеш в апартамента ми?

   - Кога? – попитах аз.

   - Сега.

   - Добре. Дай ми половин час – казах и затворих телефона.

                                                                *        *        *

   Бяхме седнали в кухнята. На масата, още с влизането си, забелязах сервираните кафета. Изпушихме по една цигара в мълчание. Аз чаках той да започне разговора, а той, явно, аз да го попитам нещо. Накрая не се сдържах.

   - Как стана всичко?

   - Кое? С оня педал ли? – ядосах се, че се прави на луд.

   - Не! За баба ми и дядо ми те питам! – сепнато казах аз.

   Вичонти ме погледна изкъсо:

   - ‘Айде малко по-спокойно! А?!

   - Ами к’во ми задаваш тъпи въпроси?! Естествено, че за оня мушмул става дума!

   - Мушмул – повтори Вичонти и се засмя –  Мушмул не, ами… - каза едно продължително ,,Еххх,, запали нова цигара и започна да разказва:

   - Вчера, нали след като се обади Жоро да ми даде имената, аз те закарах във вас да изтрезняваш?

   - Така.

   - След което аз отидох при моя човек, за да видя какво мога да разбера за хората, които са посещавали Дебелия. Оказа се, както вече ти казах, че са майка му, брат му и двама негови приятели. Та тези двама хубавци - приятелите му, се оказаха от престъпния контингент. В момента в който разбрах, че единият е от Пазарджик, а другият от околността, вече ми беше ясно, че един от тях се е возил при теб онзи ден. Въпреки всичко, помолих колегата да ми принтира снимките, за да ти ги покажа и да съм напълно сигурен, че е така. Излишно е да казвам, че при тази проверка разбрах и кой къде живее, имам предвид адресите им. Преди да дойда при теб обаче, аз отидох до Пазарджик и Паталеница, за да видя точно къде живеят.

   - А защо после пак ходихме? – прекъснах го аз.

   - Имай търпение, ще разбереш – каза Вичонти и продължи – Намерих ги лесно с картата, която имам, и се върнах отново в Пловдив. Не ми беше нужно да виждам самите идиоти, защото имах досиетата им и ми бяха ясни – той стана, отиде до хола и като се върна, в ръката държеше един топ листове – Това са те – подхвърли ги на масата и листовете се разпиляха.

   - Е кога успя, бе човек? – искрено учуден попитах аз – Кога взе имената, кога им видя досиетата, кога ги намери??? То направо…

   - Ами когато се срещнахме с Жоро оня ден, по-късно на същата вечер аз се обадих на моя човек, за да му кажа, че ще ми трябва скоро.

   - Е кога, бе? Нали бяхме заедно и пихме! – казах, защото наистина не си спомнях такова нещо.

   - Ти отиде за доматен сок, нали се сещаш? – сещах се – Е, тогава му се обадих. А на въпроса ти защо ходихме пак, отговорът е, защото исках да съм убеден, че това е човекът, когото ще убия!

   За пръв път Вичонти използва тази дума. Изтръпнах. Уплаших се не от самата дума, а от начина, по който я каза. От неговото спокойствие, от рутината. Каза го така, все едно беше убил хиляди души.

   - Е добре де… как си бил сигурен, като аз не бях, че точно това е мястото, на което го оставих?

   - Ти май не ме слушаш! Нали ти казах, че преди да отидем заедно, ходих сам.

   - Е? – все още не се сещах аз.

   - Ами аз знаех, че единият от тези живее на улица ,,Струма,,. Когато карахме натам и подминахме пресечката на улицата, малко се разочаровах, но когато ме спря и каза да върна назад, ми стана ясно, че сме на точното място. Ти ми каза, че си почти сигурен, че е това мястото, но аз бях убеден, че е така. Нямаше как да е съвпадение. Просто изкарах късмет. Ако го беше оставил пред някое заведение или в центъра на града, щеше да е по-различно, но ти си го закарал пред тях. Пред адреса, на който знаех, че живее. Сега разбираш ли?

   Разбирах! Разбрах, че аз съм бил последната бариера, която детективът е трябвало да премине, за да се превърне в убиец. Вярно, в убиец на един боклук, но все пак убиец! Въздъхнах тежко и започнах да масажирам челото си с ръка. Така и не бях докоснал кафето.

   - Какво? В повече ли ти идва? – попита Вичонти.

   - Май да – казах аз.

   - Предупредих те. Сега… късно е, моме, за сълзи!

   - Знам, и не това ме притеснява. Да умират, да им еба майката и боклуците. През кура ми е за тях – погледнах го в очите – С нас какво става, Светльо? С нас?!

   - С нас, приятелю… каквото стане това! Няма връщане вече!

   - Така е, мамка му и живот! Лайняна работа – заключих аз.

   Отпих от вече студеното кафе и запалих цигара. И двамата гледахме в различни посоки. Всеки с мислите си. В какво ни превърна този живот бе? Един честен полицай, добър професионалист и прекрасен човек да се превърне в убиец. И то не защото така му е кеф, а по принуда. Някой може да каже, че никой не го е карал да става такъв. Че е трябвало да остави полицията да си свърши работата и да не се меси. Да си преглъща мъката по загубата на семейството си с ежедневната доза алкохол и да си трае. Някой хора… може би повечето постъпват така, но Вичонти беше друг тип човек. Той добре разбираше нещата и знаеше, че полицията който и да залови, няма да е този, който трябва. В най-добрия случай щеше да има някакви арести и може би осъдени, но нямаше да се стигне до поръчителя. А той искаше точно него. Беше му ясно, че поръчката за взрива идва от високо ниво на организираната престъпност. От онова ниво, което се пази от самата полиция, от самата държава. Как тогава да го открият?

   Сетих се за неговия колега от криминална, дето му беше помогнал да разбере кои хора стоят зад имената, които беше получил от Жоро и го попитах:

   - Ами тоя, твоя човек от полицията? Като разбере, че вчера ти е дал данни за оня, а днес го намират убит, какво става?

   - Няма никакъв човек от полицията – каза Вичонти и аз се опулих.

   - Как, бе? Нали каза…

   - Излъгах те – съвсем спокойно ме прекъсна той – Не се сърди, но все още не знаех дали ще си с мен или не. Не можех да рискувам да ти кажа кой е.

   - А сега можеш ли?

   Той взе телефона си от масата и набра някакъв номер. След кратко изчакване се усмихна и каза:

   - Как си, бе комита?... Аааа… Знам, знам, и аз чух… Абе, аз съм вкъщи с Емо… Дааа, същия – погледна ме и ми намигна – ‘Айде ако можеш ела до тук… Няма проблем, бе. Час, час, колкото ти трябва. Ние сме тук… ’Айде до след малко – каза за последно Вичонти и прекъсна разговора. Остави апарата на масата.

   - Наум Митрески, или както аз го наричам – Комитата. Много точен мъж. От Македония е, но живее от много години тук. Познавам го още откакто бях полицай. Компютърен инженер по образование и хакер по призвание. Най-добрия, който някога съм познавал. Винаги е бил на ръба на закона. Преди години го бяхме хванали в една голяма далавера, свързана с крадене на лични данни и продаване на хора, които се занимаваха с точене на кредитни карти. Тогава отърва затвора, но с условието, че ще ни сътрудничи, когато се наложи. Ползваха го повече колегите, които бяха в отдел компютърни престъпления, но понякога и на нас ни вършеше работа. С течение на времето се сприятелихме. Той не беше точно престъпник. Просто понякога залиташе натам, за да може да извади някой лев повече. Иначе свестен човек. Когато напуснах полицията и станах детектив, доста често опирах до неговите услуги и така станехме още по-близки. Никога досега не ми е отказвал услуга. И най-важното което е – умее да си държи езика зад зъбите – детективът вдигна чашата към устните си и отпи от кафето.

   - А той знае ли, че ти… - не довърших изречението си аз.

   - Че съм очукал Крумчо ли? Не! Казал съм му само, че искам да си направя собствено разследване и ми е нужна помощта му. Разказвал съм му и за теб. Още преди… След онзи случай.

   - Аха – казах  аз неопределено – А ще ми кажеш ли как стана това с Крумеца, преди да е дошъл тоя хакер?

   - Спомняш ли се как влезнахме в апартамента на Дебелия? – попита ме Вичонти.

   - Да. С шперца – казах аз.

   - Ами и тук беше по същия начин. След като се прибрахме до Пловдив с теб и те оставих при майка ти, аз се върнах отново до Пазарджик. Не бях сигурен дали ще ми се получи да проникна в апартамента точно същата нощ. Но реших да опитам. Изчаках да се стъмни и след като огледах добре отвън дали свети в дома на помияра, се качих до горе. Отворих лесно, вмъкнах се вътре и зачаках. Някъде към полунощ тоя цървул се прибра друсан до козирката. Още с влизането му в коридора на апартамента, аз му издумках един токат в мутрата и го проснах на земята. Докато се съвземе, вече бях насочил пистолета към главата му. В началото се опита да се прави на голям, но много скоро му секнаха мераците. Започнах да го питам за всичко, което ме интересува, включително за това защо се е возил при теб и научих интересни неща – спря разказа и направи пауза.

   - Давай де, давай – подканих го аз.

   - Оказа се, че преди няколко години е живял в Хасково и от там се познават с Дебелия. Дори за известно време е бил от неговите биячи, но се издънил веднъж и го ,,командировали,, в Пазарджик. Той си е от там по принцип, де.

   - Какво се е издънил? – попитах аз.

   - Пребил едно момче, толкова жестоко, че останало инвалид. Оказало се  обаче, че момчето е роднина на някакъв политик и работата много се размирисала и затова го чупирали от Хасково. Дълго време бил  низвергнат от собствените си хора, но след като Боро беше убит и Дебелия вкаран в затвора, го потърсили. И то именно Дебелия. Трябвало да следи теб и мен и да докладва на даден човек за навиците ни. Оня тулуп бил само свръзката. Но както и предполагах по-рано, малко се е престарал.

   - В смисъл?

   - В смисъл, че е привлякъл вниманието ти и си е оставил следите на онази картичка. В общи линии е дребна риба и не участва в никаква група за поръчкови убийства, както са съобщили по телевизията. Просто много на страшен се е правил в Пазарджик и хората са вярвали на измишльотините му. Комплексарче в общи линии.

   - Ами добре, де… Като е така, ти защо го… пречука?

   - Защото има вина за смъртта на Мария. Той е човекът, който е давал информацията. Каква е колата ми, къде паркирам, къде работя, къде живея. Всичко! И за тебе също. Ти какво си мислиш?! – той запали цигара и вдиша дима –  А и друго има. Ако не го бях препаткал, вече всички мутри щяха да знаят, че съм го посетил и имам някаква информация. А сега им дойде като гръм от ясно небе. Начинът, по който го застрелях, е разпространен из техните среди. Куршум в главата и контрола в сърцето. Използвах заглушител, за да не вдигна блока във въздуха. Ще си мислят, че им идва от конкуренцията. Поне така се надявам. Когато излизах от апартамента, нарочно оставих вратата отворена. Исках да го намерят възможно най-бързо.

   - А разбра ли на кой е давал информация за нас? – попитах аз.

   - Да, но сега не е важно – отговори ми Вичонти – Утре вечер ще ти кажа.

   - Защо чак тогава? – учудих се аз.

   Вичонти ме погледна съчувствено, но и някак остро и каза:

   - Отиди утре при Нора. Когато приключиш с това, ще ти разкажа всичко.

   Сега разбрах, че все още не ми вярва напълно. Че все още не е напълно сигурен, че няма да променя  решението си да го последвам. Много добре знаеше колко много обичам Норето и явно смяташе, че след като я видя, ще обърна палачинката. Това беше един вид недоверие от негова страна, но аз не му се сърдих. Като се замисля, дори самият аз не знаех дали нямаше да си остана там… при нея, където и да е това.

   Малко по-късно при нас дойде хакерът, за който Вичонти ми спомена. Оказа се доста едър мъж, със сключени вежди и остър поглед. Не беше много словоохотлив, но веднага ми стана симпатичен. Изглеждаше ми мъжко момче, а и щом Вичонти го приема за приятел, значи нямаше от какво да се притеснявам.

   По-голямата част от деня мина в разговори, пиене на кафе и пушене на цигари. Когато минаха още няколко часа, дойде време да си тръгвам. Исках да се прибера, да си подредя мислите и ако мога, да се подготвя психически, за това, че утре ще видя Нора за последно, може би. Изпратих ù съобщение да ми се обади при възможност и тя не закъсня. Казах ù, че трябва да се видим и да направи така, че да ме посрещне на автогарата към обед. Тя с огромна радост се съгласи и каза, че няма търпение да ме види. Ужас! Само ако знаеше какво се каня да ù поднеса утре… Само ако знаеше.

                                                                                                                                          (следва)