Ограбен живот - продължението

                                                       вулгарен роман - 20-та част

   Наблюдението върху Саръка ни отне повече от седмица. Докато траеше, постоянно се притеснявахме да не би да замине за морето и да си приебе кончината…поне за момента, но за наша радост не стана така. Това да следиш някой приклещен в кола си е гадна работа да ви кажа. По цял ден се потиш и се блещиш в една точка за да не изпуснеш нещо. Но без това нямаше  как да мине. Докато го наблюдавахме, Вичонти не спря да щрака с фотоапарата. Постоянно му беше на лицето. Вечер се прибирахме в Пловдив и правихме разбор на видяното. Още на третия ден ни стана ясен един отявлен негов навик. Всеки ден, в един часа, той заедно с охраната си, отиваше до една детска градина и излизаше от нея с едно малко момченце. Отиваше на близките катерушки и прекарваше в игри с детето един час. Точно в два го връщаше до градината и си тръгваше придружен от мутрите си. Цялата работа беше в това, че навсякъде, освен когато беше  с  детето, той ходеше с прилепена до него охрана. Единствения час в който мутрите бяха настрани от него беше, часът, който прекарваше със синът си. Тогава колата с охраната, паркираше в една съседна пряка, така, че да го наблюдават без да се набиват в очите на детето. Това беше и момента в който трябваше да действаме. До тук – добре, но детайлите…? Макар и сам с детето, той  беше под наблюдението на неговите хора. Ако те видеха, че нещо го застрашава макар и малко, веднага щяха да се намесят. Второ – той беше много едър и здрав мъж, плюс това безскрупулен бандит. Много вероятно беше да стане обърка, ако се усети. Щяхме да ядем шамари до припадък…еля я, а после кой знае? Но както става по принцип, всяка сложна ситуация, крие своето просто решение. Така стана и сега. Решението беше просто, но изпълнението много рисковано, а именно да му бръкнем в душата. Да – душата. За съжаление, едно невинно дете щеше да го отнесе заради греховете на баща си!

   Решението ни беше да отвлечем детето направо от майка му, когато го води на градина и по този начин да заставим Саръка да ни съдейства. Ще кажете, че не е човешко така. Че детето не трябва да страда заради баща си – изрод, че то не е виновно за нищо. Да -  наистина е така, но ние бяхме поели вече по един път от който нямаше връщане назад. Ако проявявахме малодушие и жалост към близките на тези бандити до никъде нямаше да стигнем, а ние бяхме твърдо решени да отмъстим за Мимето, Шопа и Нора. И заради това ние самите се превърнахме в престъпници. Вичонти вече беше убил, а на мен ми предстоеше да направя същото. Исках аз да убия Саръка, но още не бях казал на Светльо. Може би още не бях сигурен в това си желание. Все пак едно е да си го представяш, а съвсем друго е да убиеш човек наистина. Да – изпитвах огромна омраза и исках смъртта на гадовете, но в съзнанието си все още бях онзи боязлив шпакловчик, който не беше наранявал никого в живота си (освен когато стрелях по мутрите във вилата на Боро) дори животно. Но така или иначе това скоро щеше да се промени. Необратимо. Сега си давах сметка, че след всичко което щеше да последва, нямаше как да се отървем безнаказано. Рано или късно щяха да ни заловят и с това да се приключи всичко. Щяха да ни преследват по всички фронтове. Полиция, мутри, медии. Всички! Знаех още, че ние нямаше на кого да разчитаме за помощ ако се наложи. Дори близките ми приятели биха се отдръпнали, а защо не и предали ако разберат за това. Бяхме сами. Тези мисли ме плашеха и ме караха да се чувствам крайно несигурен. Но както се казва - ,,Късно е чадо - мандалото лопна,,.

  През останалите три дни променихме наблюдението си и го прехвърлихме върху детето и майката. Бяхме им станали като сянка. Разбрахме къде живеят, кога излизат за детската градина, по кой път минават, кога се прибират и всички подробности, които ни се струваха важни. Когато дойдеше момента, трябваше да действаме светкавично. Не трябваше да оставяме време на майката да извика дори. Единственият начин за това беше да вземем и нея с нас. Така беше и по-добре за детето, защото щеше да се избегне паниката в която щеше да изпадне като види, че го отделяме от майка му. Разбира се и през ум не ни минаваше да нараним някой от тях, те просто щяха да са оръжието ни срещу Саръка. Ако нещо би го накарало да ни съдейства, то това определено щеше да е заплахата за живота на детето му.

   Когато решихме, че момента за действие е настъпил, ние се прибрахме в къщата, която Вичонти беше наел и започнахме да доизкусуряваме  последните подробности около отвличането.

   Утре, рано сутринта щяхме да преведем плана си в действие. До тогава решихме да се приберем по къщите и да починем. Толкова бях напрегнат от всичко това, че едва ли щях да си почина, но поне щях да опитам.

   Когато се прибрах в квартирата си, първото което забелязах беше, че обувките на Нора липсваха от мястото на което се събувахме. Огледах се и бързо тръгнах към спалнята. Отворих гардероба със замах. На мястото, където преди бяха наредени дрехите й, сега се клатушкаха само празните закачалки. Рафтовете от нейната страна на гардероба зееха празни и ми приличаха на отворени усти на огромни жаби. Въпреки, че знаех, че скоро това ще се случи, гърлото ме стегна. По очите ми избиха сълзи. Колкото и да знаех, че е по-добре и за двамата да не се виждаме когато си събира багажа, имах една искрица надежда, че все пак ще я видя…за последно. Но не би! Тя просто си беше тръгнала, тихо и кротко…така, както се бяхме разбрали. Толкова сам се почувствах тогава, толкова безсилен, толкова тъжен.

   Довлачих се до кухнята и понечих да отворя хладилника. Тогава забелязах бележката, която беше захваната за вратата му с отварачката магнит. Измъкнах я с трепереща ръка и я разгърнах. Очите ми се насълзиха отново, седнах на малкото кухненско диванче и се зачетох:

   ,,Емо…скъпи мой. Когато четеш това писмо аз най-вероятно вече ще съм си  в Харманли. Извинявай мили, че си тръгнах така…без дори да ти се обадя, но нямах сили…наистина. А исках…Господи  колко много исках да те видя отново. Не преставам да мисля за теб, не преставам и да плача…всеки ден. Защо?... Защо Емо?... След всичко, което преживяхме, не преставам да се питам защо?! Нямам отговор, а и ти нищо не каза.

Но както и да е…Направих това, за което се разбрахме, а именно когато дойда за багажа да не ти се обаждам. Но искам да знаеш нещо…Казах ти го тогава в Нова Загора, казвам ти го и сега…Обичам те, любов моя…Обичам те и никога няма да спра да те обичам. Обещавам ти. Искам да бъдеш най-щастливия човек на света Емо. Искам отново да ти благодаря за всичко, което направи за мен… Сбогом, любов моя…Сбогом,,

                                                                                                                        Вечно твоя Нора

P.S.  Ключа е под изтривалката.

   Стиснах писмото в ръката си и тихо заплаках. Без глас. Плаках дълго, седнал на дивана и превит напред към коленете си. Не знам колко време съм прекарал така, но когато се наплаках за години напред, влезнах в банята и си взех дълъг душ. Навън вече се беше свечерило. Взех една бира от хладилника и отидох в хола. Пуснах телевизора и се загледах в сменящите се картинки на екрана. Нито чувах, нито виждах нещо. Не ме и интересуваше какво дават. Постепенно започнах да чувствам умората и се излегнах на дивана. Така съм и заспал. Гол, облечен само с халат.

   Събуди ме телефона. Беше Вичонти.

   - Кажи, Светльо – сънено се обадих аз.

   - Тръгвам към теб. Приготвяй се и ме чакай долу.

   - Добре – отговорих малко объркано и погледнах часовника. Беше шест сутринта. Значи, спал съм като пън цяла нощ.

   Станах, свалих халата и започнах да се обличам. Хвърлих две шепи вода на очите и след по-малко от десет минути бях пред входа. Детектива още го нямаше. Запалих цигара  и зачаках. Не мина много време, когато един бял бус спря пред мен.

   - ‘Айде качвай се – Вичонти махна от кабината. Очаквах, че ще е с ,,Фиат,, - а и затова го погледнах учудено:

   - К’ъв е тоя бус бе? – попитах докато се настанявах до него.

   - Бял – каза той и се засмя.

   - Така лиии…аз пък мислех, че е бозав – леко раздразнен казах аз – Откъде го изкопа?

   - Има ли значение сега от къде е?! – включи на първа и потеглихме.

   През целия път преговаряхме плана. Връщахме се на всички подробности отново и отново. Не трябваше да допускаме и най малката грешка. Всичко трябваше да е изпипано до съвършенство.

   Когато наближихме Пазарджик, Вичонти отби отстрани на пътя, и слезе, аз го последвах. От дясната страна на буса имаше плъзгаща врата, която в момента се падаше от към една овощна градина и не се виждаше от преминаващите край нас автомобили. Той дръпна дръжката и тя се плъзна, изкара една чанта и я отвори. Вътре имаше дрехи.

   - Ето – каза ми той и ми подаде част от тях – Облечи ги.

   Аз ги поех и без да задавам въпроси се заех да се преобличам. Той направи същото. След малко и двамата бяхме пременени в работни гащеризони и тениски. После извади и по един чифт работни обувки, които за минута нахлузихме на краката. Сега приличаме на строителни работници, тръгнали да си вадят хляба. Добро прикритие беше измислил Вичонти, а и с този бус…Точно като по книга.

   Влезнахме отново в кабината и той отвори жабката. Погледнах в нея и опулих очи. От вътре се подаваха два пистолета.

   - К’во се пулиш? – попита той, като видя реакцията ми.

   - Ама истински ли са?

   - Не, Емо…водни са – и ме погледна с усмивка – Смятам като хванем Саръка да го пръскаме с тях докато се удави. Какво ще кажеш?!

   Заслужих си го. На такъв въпрос – такъв отговор. Позасмях се леко и нищо не казах. Засега оръжието щеше да си остане в жабката. Във нея още имаше и две скиорски маски, които закриваха цялото лице когато се разгънеха на цяло. Стигаха чак до врата. Естествено нямаше как да си ги сложим от сега. Те също си оставаха на място.

   Светльо стисна волана, въздъхна тежко и запали мотора:

   - От тук насетне…Господ да ни е на помощ! – каза тихо той и ние бавно потеглихме към града.

   Наближаваше осем часът. Бяхме паркирали пред блока в който живееха майката и детето. Колата им все още беше на паркинга. За наша радост беше оставена така, че когато ние спрем напречно на нея, нямаше да се вижда от входа. До тук добре. Целта беше, когато ,,жертвите,, ни минат покрай буса за да стигнат до колата си, Вичонти да е вече отстрани до плъзгащата врата и в момента в който те се доближат, да ги набута вътре. Аз щях да карам. Предварително се бяхме разбрали на къде, така, че само оставаше те да се появят. Светльо погледна часовника си и внимателно подкара  покрай редицата от паркирали автомобили. Когато стигнахме до тяхната кола и буса застана така, че да и препречи пътя да излезе той спря. Взе единия пистолет и едната маска от жабката и на слизане ми каза:

   - Когато ги видиш да идват, чукни леко ламарината зад теб веднъж, ако не са сами два пъти. И не ги гледай втренчено, а се прави че си зает с нещо по кабината. Разбрахме ли се? И ако не са сами просто се отмести и това е. Ясно?

   - Да – казах аз и се преместих на шофьорското място без да слизам. Вичонти заобиколи буса и чух да плъзга вратата, после я чух да се затваря. Микробуса работеше на обороти в очакване да настъпя газта. Целия треперих от превъзбуда и напрежение. От това официално да се превърна в престъпник ме деляха само някакви си минути. Еби му майката и живота и чудото!

   Стоях загледан към входа от който трябваше да излезнат. Всяка минута ми се струваше като час. Имах чувството, че седим там цял век. По едно време масивната метална врата се отвори и те се появиха пред погледа ми. Хубавата млада жена с малкото игриво детенце до нея. В едната си ръка тя държеше синя детска раничка, а с другата се опитваше да хване детенцето, което подскачаше около нея. Когато хвана ръката му, те се запътиха право към мен. Тя се заоглежда за колата си, но като не я видя тръгна към буса. Аз се правих, че бърша таблото и  леко ударих ламарината зад мен. Веднъж.

   Когато жената се приближи съвсем близо до буса я чух през отворения прозорец да казва:

   - Извинете, може ли да се дръпнете напред, че сте спрели пред колата ми?

   В никакъв случай не трябваше да вижда лицето ми. Поне не цялото. Затова, преди да се обърна към нея. Хванах долната част на лицето си с ръка все едно си галя брадата и казах дрезгаво:

   - Да, да…няма проблем –  направих, че включвам на скорост. Тя и детето заобиколиха буса и аз чух отварянето на плъзгащата му врата. Секунди след това се чу тупортене и блъскане в ламарините. Трясъка от силно затворената врата и един приглушен писък. За секунда всичко утихна, но малко след това се чу силен детски плач, който почти веднага беше заглушен от, предполагам ръката на Вичонти. Веднага след това последва и сигнала след който трябваше да тръгвам. Три удара по ламарината. Настъпих газта, бусът подскокна и угасна. ,,Мамка му…мамка му да еба,, изпсувах на ум аз и отново завъртях ключа. След няколкократно припомпване на газта буса изръмжа и аз плавно потеглих. По челото ми избиха едри капки пот. Напрежението беше невероятно. Само се молех на Бога от някъде да не са ни видели и да ни подгони полицията или пък някой заблуден катаджия да не реши да ме спира. Докато излезна от града, гъзът ми се изпоти до степен такава, че все едно бях седнал в локва.

   Карах по магистралата посока София. По пътя, малко преди столицата, завих в отбивката за Вакарел, прекосих селото по широчина и се отправих по единствения път, който лакатушише в планината. Вичонти ми каза, че на десет километра нагоре в Балкана имало някаква махала Бозяковци. Навремето бил служил там като войник и още тогава имало само трима – четирима възрастни хора. Сега била пуста, поделението отдавна затворено, а къщите почти разрушени от времето и набезите на циганите. Когато го попитах от къде е сигурен, той само ми отговори, че е сигурен и нищо повече. Тогава разбрах, че преди да предприемем каквото и да било, той вече е бил там и е проверил. Кога и как, нямам си на идея.

   Пътя беше стръмен и с доста завой. Карах бавно по него вече близо половин час и  току що бях подминал една много стара и ръждясала табела, на която едва се четеше само ,,Бозяк…,,. Малко след нея започнах да подминавам и старите и разрушени керпичини къщи. Точно както ми беше казал Светльо.

   Вечерта преди отвличането детектива ми беше нарисувал подробна карта, от къде да мина и къде да отида, когато влезем в махалата. Сега бях разгънал листчето до мен и току поглеждах към него. Точно си мислих, че съм объркал нещо, когато забелязах къщата пред която трябваше да спра. Познах я по отдавна боядисаните в зелено черчевета. Тя беше много стара, но поне не беше разрушена и като изключим потрошените стъкла на прозорците, май всичко друго си й беше наред. Нямаше ограда или нещо от сорта и аз я заобиколих, като минах през доста високи треволяци и спрях буса от задната й страна. Така нямаше да го видят, дори и някой да минеше от тук, в което силно се съмнявах. Това място беше забравено от Бога. От тук нагоре вече нямаше път.

   Почуках три пъти, което значеше, че сме пристигнали и на свой ред взех пистолета и сложих маската на лицето си. Детектива ме беше предупредил да говоря тихо, почти шепнешком и да не споменавам никакви имена. Нито на хора, нито на населени места. Трябваше да внимавам да не се изпусна. Отворих вратата и слязох от буса. Отидох от другата му страна и зачаках Вичонти да излезе с жената и детето. Сега си дадох сметка, че през целия път не чух никакъв шум отзад. Никакъв. Явно бяха много изплашени милите и не смееха да гъкнат. Сега дори се радвах, че в последствие решихме да вземем и майката…Колкото и извратено да ви звучи, така беше по-добре.

   Вратата се плъзна и Светльо скочи на земята. Беше нахлузил маската на лицето си, а в едната ръка държеше пистолета. Хвана жената за ръка, а тя държеше детето. Внимателно им помогна да слезнат. Когато и те стъпиха на земята видях, че около очите имаха нещо омотано като лента. Вгледах се и разпознах, че това е хартиено тиксо, което често се ползваше от строителните работници. Беше залепил и по една лента на устите им. Явно за това не съм чувал нищо. Той ги поведе към къщата, а на мен прошепна да взема багажа от буса. Когато се преобличахме сутринта не видях да има багаж и затова се учудих. Когато погледна обаче във вътрешността, видях две големи найлонови чанти и голяма бутилка минерална вода. Явно още вчера след като се разделихме е ходил да пазарува.  Всичко беше предвидил. Сега разбирам, колко много неща не беше споделил с мен, но и ми е ясно, че те не бяха от някакво значение. Защо трябваше да ме интересува от къде е взел буса или оръжието. Важното беше това, че всичко мина гладко до тук. Взех чантите и водата и го последвах. Имаше и някакви празни кашони, но така и не знаех за какво са. Качих се по едни паянтови стълби и влезнах във къщата.  Те бяха влезнали в единствената стая, която гледаше не към пътя, а към двора. Оставих багажа на земята.

   - Донеси и кашоните – каза детектива. Донесох ги, а с тях и синята детска раничка, която се валяше по пода на буса. Той ги разкъса внимателно, изкара от едната чанта хартиеното тиксо и се зае да запуши отвора, който навремето е бил прозорец със стъкла. Когато приключи с това в стаята настана почти пълна тъмнина. Той извади свещи от същата чанта и запали една. Огледа се. Забеляза една полуздрава саксия и я взе, постави свеща там и се приближи до отвлечените. Те бяха седнали на самия под в ъгъла на стаята. Направи ми знак да не си свалям маската и внимателно им махна тиксото от очите и устата. Жената започна да се оглежда като обезумяла, а детето силно притиснато в нея трепереше като лист. ,, Господи…какво направихме?Какво направихме Боже мой,, мислено си повтарях на ум аз. От тук на сетне, аз вече бях престъпник. Бях от лошите. Щом съм способен да отвлека дете, аз не бях добър човек. Бях гад. И той беше гад. И двамата в момента не бяхме по-добри от Дебелия, Боро, Саръка и всички изроди на света.  Превръщах се в собствения си ужас. Догади ми се от това.

   - Кои…кои сте вие? Какво сме ви направили…а? – с треперещ глас попита майката. Като чу гласа й, детето още по-силно се притисна до нея и започна да хлипа.

   - Кажи му да млъкне! – тихо, но много рязко каза Вичонти. Жената го прегърна и започна да го гали по косата.

   - Тихо майче…тихо Плами…Всичко ще е наред миличкия ми…само не плачи – нежно и тихо му говореше тя. Детето се поуспокои от майчините думи и след минута сълзите изсъхнаха на лицето му.

   Бях смазан. Бях жалостив човек и тази картина ми стегна гърлото, но положих усилия за да се овладея. Добре, че имах маска на мутрата си, та не се виждаше как ми трепери брадичката. И до днес, като се връщам към този момент се натъжавам, а вече дори не съм жалостив човек.

   - Слушай ме много внимателно – започна да говори Вичонти – Ако правиш това, което ти казвам, много е вероятно още утре да сте си в къщи. Вие не ни интересувате, но ни интересува Саръка.

   Жената стреснато го погледна. Погледа и беше на човек, чийто разум едва ли не го напуска, но после се смени с поглед на тотално сринат и безпомощен човек. Тя само наведе главата си надолу и изстена.

   - Искам да му се обадиш и да му кажеш какво се е случило. После искам аз да говоря с него – невъзмутимо продължи детектива – Действай!

   Взе дамската й чанта, която още с влизането в къщата беше пуснал на пода и я подхвърли към нея. Жената с треперещи ръце я отвори и извади мобилния си телефон. Погледна към Вичонти.

   - Обади се! – остро каза той. Тя набра някакъв номер и сложи слушалката на ухото си. Продължаваше да трепери. Изчака известно време и когато отсрещната страна вдигна, тя каза приглушено:

   - Вальо…с Плами ни отвлякоха…- докато слушаше какво и се говори или по-точно крещи в слушалката, тя гледаше към нас, а по очите и се стичаха сълзи.

   Вичонти разбра, че така няма да стане и грабна слушалката от ръката й.

   - Слушай к’во, боклук! Детето ти е при нас и ако не искаш да го целуваш в ковчег ще правиш каквото ти кажа! Разбра ли ме?

   Какви ги говореше тоя човек бе?! Какви ковчези какво чудо бе?! Ако не знаех, че се преструва, при пръв удобен момент щях да му вкарам един прав. Но въпреки, че знаех, че в момента е влезнал в роля, въпреки, че знаех, че за нищо на света нямаше да нарани детето и майката, в този момент изпитах силен гняв към него. Моментен, но много силен!

   - Спри да крещиш и слушай! – продължаваше да говори детектива – След час отново ще се обадя, а до тогава не си и помисляй да се обаждаш на който и да било, още по-малко на полицията. Веднага ще разбера и тогава ще им пресека белтъците и на двамата. Давам ти този час за да осмислиш и разбереш в какво положение си. Бъди разумен и всичко ще е наред.

   Вичонти доближи телефона до ухото на детето и каза тихо на майката:

   - Кажи му да се каже нещо!

   Тя му каза да се обади на баща си. То доближи устни до слушалката и продума:

   - Тате…ти ли  си?

   Вичонти рязко дръпна телефона и каза в него:

   - След час! – и затвори.

                                                                                                                                        ( следва )