Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен роман - шеста част

През останалите няколко дни бях на ръба на лудостта. Почти не спях, а ако съм задремвал понякога, беше или в седнала поза на дивана, или в най–добрия случай сгушен на него. За храна да не говорим. За пет дни сигурно бях изял не повече от пет филии хляб. Чувствах силна отпадналост. Дори не можех да вървя като хората, а само се влачих  из къщи като призрак. При Нора беше същото, даже и по-страшно. Не спря да плаче с дни. Постоянно разглеждаше снимки с Мимето и плачеше безутешно. Не спираше да ме пита защо точно нея, защо? Гушкаше се при мен на дивана и пак плачеше. Нямаше сила, която да я успокои, а също и мен.

   Пряко сили всеки ден ходих при Вичонти, но винаги получавах един и същи отговор. Не искаше да вижда никой. Докторите ми казаха, че се грижат добре за него, но не иска да приема нито храна, нито лекарства. Изгарянията били повърхностни и щял да му остане само лек белег.

   Когато се разбра кой е бил взривен в колата, се вдигна шум до небесата. Медиите настръхнаха. Спонтанно по улиците в цялата държава излязоха хора, за да протестират против престъпността. Нейни колеги от Пловдив, София, Хасково и още ред други градове се събраха на бдение пред парламента, като в ръце държаха нейния лик и запалени свещи. В Пловдив, на мястото на взрива всеки ден стотици хора полагаха цветя, плюшени играчки, дори химикалки и пера от птици. Както казах в началото, Мария беше станала една от най-известните разследващи журналисти в страната след онази история с отвличането на Нора. Сега народът и особено журналистическата гилдия бяха настръхнали. Искаха моментално разкриване на случая и не бяха способни на никакви компромис. Вътрешният министър официално обеща по телевизията, че в най-скоро време ще има развитие по случая. Работеше се по няколко версии, които за момента не трябвало да се разкриват. Но аз знаех, че каквото и да разкрият, който и да хванат, това нямаше да върне Мария. Никога повече нямаше да я прегърна, никога нямаше да ги видя двете с Нора да си говорят и смеят по женските му там неща. В момента тя беше един разкъсан труп в моргата, който още не ни даваха да погребем.

   Тези дни бяха едни от най-тежките в живота ми, а вярвам и на Нора. По телевизията това беше новина номер едно и постоянно се говореше за Мария. Бях се зарекъл да не гледам новини, но при мисълта, че може да кажат нещо важно ги следях. Нищо. Цяла седмица от взрива насам и нищо. Постоянно повтаряха, че се работи усилено и дотам. Но колкото и да ни беше трудно, колкото и да ни беше мъчно, ежедневието си беше ежедневие. След седмица в къщи, Нора трябваше да се върне на работа, а и аз също. Единственото  хубаво нещо в цялата тази мъка, беше, че не се наложи да търсим лекарска помощ за Норето. Опасявах се, че ще стане пак като преди три години, но за мое успокоение това не се случи.

   Продължавах да посещавам болницата, но така и не ме допуснаха до Светльо. По–точно той не пожела да ме види. Когато настъпи поредният ден, аз отново отидох до там. Беше към обед. Потърсих лекуващия лекар на Вичонти, като бях сигурен, че отново  ще получа отказ да го видя. Останах изключително изненадан, когато докторът ми съобщи, че са го изписали сутринта. Веднага набрах номера му, но телефонът беше изключен. Забързах се към изхода. Само след пет минути вече бях в таксито и карах към апартамента му. Когато спрях пред осемнадесететажния блок на улица ,,Преспа,, номер осем,  видях, че пред входа има доста хора. Все пак беше лято и пенсионерите търсиха спасение под сянката на дърветата пред блока.

Попитах ги дали са виждали детектива, но отговора беше отрицателен. Въпреки всичко аз се качих до тях и натиснах звънеца продължително. Никакъв отговор. Повторих опита се този път придружен с чукане по вратата, но пак същия резултат. Нямаше го тук. ,,Кантората,, мина ми през ума. Заслизах по стълбите и когато се оказах навън, отново се качих на колата и отпраших натам. През цялото това време не спирах да набирам номера му, но ефектът беше нулев. Продължаваше да е с изключен телефон. Наближих кооперацията в която се намираше офиса и спрях пред нея. Когато слезнах от таксито си, първото нещо което направих и то съвсем спонтанно беше да се приближа към мястото, на което се взриви колата. Беше отрупано с цветя. Точно както го показаха по телевизията. И плюшени играчки, и картички, и нейна снимка. Загледах се в нея. Усмихваше се. Очите ми се насълзиха и аз ги забърсах с длан за хиляден път през тези дни.

   - Миме… поздрави Шопчето от мен като го видиш – прошепнах аз и се отдалечих в посока входа на кооперацията. Изкачих се по стълбите до първия етаж и натиснах звънеца. Нищо. Хванах дръжката на вратата и я натиснах надолу. Открехна се. Внимателно я отворих и тихо престъпих към коридора.

   - Светльо – тихо се провикнах – Вичонтииии – пак нищо.

   Продължих по коридора и погледнах в приемната. Нямаше никой. Всичко си беше както го оставихме, само прозорците, които се бяха строшили при взрива, сега бяха облепени с найлони.

   - Какво искаш? – чу се зад мен. Подскочих. Детективът стоеше зад мен и ме гледаше втренчено.

   - Вичонти, как си, бе човек?– тръгнах към него аз – Притесних се за теб.

   Никога няма да забравя погледа, с който ме гледаше. Като че ли виждаше човек, който мрази. Човек, който не иска да вижда. Очите му бяха по-тъмни от всякога, а на лицето беше застинало гневно изражение. От спокойствието и добронамереността, която излъчваше преди не беше останало и помен. Цялата му дясна ръка беше бинтована, а сигурен съм и тялото, но ризата с която беше го закриваше. Гледаше ме право в очите още няколко секунди, след което се обърна.

   - Ела – чух го да казва и влезна в стаята с тераса, която гледаше към задния двор. Последвах го. Настани се на дивана, който двамата с Мария бяха избрали. Пред него имаше маса с преливащ пепелник от фасове на нея. Явно отново беше пропушил. Съвсем ненужно побутна пепелника с ръка и без да поглежда към мен, каза:

   - Повече не искам да ме търсиш! Не искам да ми се обаждаш и не искам да те виждам!

   Бях толкова объркан от тези му думи, че в желанието си да кажа нещо от устата ми излезна само един нечленоразделен звук. Светльо вдигна ръка нагоре в знак да не се обаждам и добави:

   - По-ясен от това не мога да бъда. Сега ще те помоля да си тръгваш и много добре да запомниш какво ти казах току що! – стана и излезе на терасата. С това искаше да ми покаже, че разговорът е приключил. Стоях като стъписан няколко секунди. Не можех да повярвам на това, което чух. Защо постъпва така? Какво бях направил? С какво го бях обидил? Почувствах се отвратително, даже се ядосах малко, че ми ги наговори тези неща. Хвърлих последен поглед към терасата и с бърза крачка се отправих навън. Бях сигурен, че ще е временно. Очаквах скоро да се обади и тогава щяхме да изясним за какво иде реч. Разбирах, че му трябваше време. Трябваше за малко да остане сам. Човек винаги се справя сам с мъката си. Колкото по-сам, толкова по–лесно.

   Запалих таксито и се впуснах в градската джунгла. Имах още няколко часа докато приключа работа и отида при Нора на ,,Бумса,,. Когато бяхме заедно имах чувството, че си разделяме мъката по загубата на Мимето. Чувствахме се малко по-добре, малко по–силни.

                                                                                                                                         ( следва )