Ограбен живот - продължението

                                               вулгарен роман - трета част

Прибрах се вкъщи и първата ми работа беше да отворя хладилника. Бях жаден като кон след езда. Извадих  бутилка със студена вода и жадно я надигнах. След като затворих вратата видях, че под магнита-отварачка имаше друга бележка. ,,И аз те обичам слънчо,,. Надписът беше придружен с червилен отпечатък от устни. Усмихнах се под мустак. Тези бележки ни бяха станали навик с Нора, който започна и аз вече не помня как и кога, но ни носеше едно много добро настроение през целия ден. Отправих се към хола. Обичах да си полягам на диванчето и да гледам телевизия. Така, след кратко бродене по каналите се отпусках и заспивах като бебе. На холната маса все още стоеше неразопакованият подарък на Вичонти от снощи. Взех го в ръце и както предполагах, се оказа книга. Зачетох се в заглавието ,,Монахът, който продаде своето ферари,, от някой си Робин Шарма. За първи път го чувах този, а и заглавието беше много странно. Опънах се на любимия диван и отворих книгата. Знаех, че само след три, максимум четири страници щях да съм заспал. Каква пълна заблуда!  Оказа се най–доброто четиво, което някога съм чел в живота си. Страхотен житейски разказ. Невероятни житейски уроци за това как може да направим живота си много по-лесен без да правим кой знае какви усилия. Невероятна психология. Това беше книга, чрез която усещаш промяната в себе си още докато я четеш. Когато я завърших малко преди девет вечерта, вече знаех, че този автор ще ми стане любим. Взех телефона и набрах един номер. Даде свободно.

   - Кажи, Емо? – чу се гласа на Вичонти.

   - Абе, Светльо, каква е тази книга дето ми я подари, бе?! Направо ме разби – казах аз.

   - Аааа, хареса ли ти? Знаех, че ще е така. Голям е Робин, а?

   - Ама има ли още негови книги или…? – попитах.

   - Да, има още две, които са продължение на тази. Купи си ги, няма да сгрешиш.

   - Задължително, за това ти се обаждам. А иначе какво си правите с Мимачето?

   - Добре сме, бе. Сутринта малко ни гонеше махмурлука, ама отмина – отвърна Вичонти – Вие как сте?

   - Ох, не питай. Прибрах се към три и половина и мислех да си лягам да поспя ама като се зачетох… и сега така ми се спи, че никъде не ми се мърда.

   - Ми лягай си или чакаш да дойда да те приспя – засмя се в слушалката той.

   - А къде ще лягам. Нора ще ме чака на ,,Бумаса,,. Ще ида да обърна две–три бири и така.

   - Ами хубаво, Емка, ‘айде тогава. Лека.

   - Лека, Вичонти – казах аз и точно преди да затворя се чу от слушалката -  Аааа, Емо, Емооо...

   - Кажи бе, какво се сети?

   - Абе днес ходих да се срещна с хазяина за новата кантора и всичко е уредено.

   - Еми супер, хубаво – казах аз.

   - Ти за другата седмица ще намериш ли време да я боядисаме и да ми помогнеш да наредим мебелите?

   - Да, бе човек, само казваш кога и идвам. Няма проблем – потвърдих с готовност.

   - Добре тогава, ще се чуем ден–два предварително.

   - Хубаво. ‘Айде тогава, чао.

   - Чао – каза Вичонти и разговорът прекъсна.

  Тръгнах към ресторанта. Още отдалече забелязах опашката пред бара, но то така си беше почти всяка вечер. Беше външен и на самообслужване -  малко неудобно, но… Приближих се и се огледах дали няма някой от моите хора по масите. Не забелязах никой.  Учудващо. Приближих се към бара и се облегнах с лакти на него. Нора наливаше питиета на клиентите и като ме забеляза, се усмихна.

   - Охооо, поспалнко  - остави пълните чаши на плота и взе парите от мъжа пред нея – Наспа ли се поне?

   - Изобщо не съм мигнал – отговорих аз и си разтрих очите с ръка.

   - Защо?

   - Зачетох се в книгата, дето ми я подари Вичонти та досега. Изядох я за има няма пет часа.

   - Значи е интересна, така ли?

   - Най–добрата, която съм чел – огледах се наоколо – Нещо не виждам да има някой от нашите. Идвали ли са насам?

   - А Янко и Радо досега бяха тук. Даже не съм разбрала кога са станали – изпълни още една поръчка и ме попита – Ти ще пиеш ли нещо?

   - Дай ми една ,,Каменица,, че нещо съм зажаднял.

  Обърна се към хладилната витрина зад нея и се наведе да изкара бирата. Ах, това дупе. Колко се радвах, че си е мое и всяка вечер мога да си го мачкам и галя, за разлика от навлеците, които постоянно се пробваха да я свалят, но… ядец. Нора си ме обичаше и никой друг не я интересуваше. Нека завиждат, а пък аз ще се надувам. Поднесе ми студената бира, облегна се от другата страна на плота и се надигна към мен. Аз сторих същото и я целунах по красивите устни.

   - Обичам те – каза тя.

   - И аз, мила – усмихнах се и я погалих по нежната кожа на лицето.

   Усетих потупване по рамото. Обърнах се. Зад мен стояха моите приятели Янко и Радо.

   - К’во става, бе бакшиш? Ще го изядеш това момиче, бе! – усмихна се Янко – Досега ли въртя?

   - А, да бе, да не съм луд - отговорих – Дойдох да пия една бира при Норето.

   - Е тази Нора бе, сакън да не пропуснеш – каза Радо и се обърна към нея – Тоя твоя много те пази, бе Норче.

   - Ами ще ме пази я!– засмя се тя – Ти Ваня не я ли пазиш?

   - Пазя я, как да не я пазя – усмихна се Радо – Като писано яйце я пазя, ама питай ме къде е… идея си нямам.

   И двамата ми приятели бяха плътно до мен през цялото време от събитията в Хасково до този момент. Знаеха, че трудно преживявам смъртта на Шопа и се опитваха да ми дават сила доколкото могат, за да ми е по–леко и докато бях с тях, успяваха. На тях също не им беше лесно. Той също им беше близък приятел, но поне нямаха този товар на гърба си, да знаят, че се е случило заради тях. А аз, колкото и Вичонти да говореше да не се самообвинявам, знаех, че всичко се случи заради мен и моя приятел си отиде именно защитавайки ме. Дали някога щеше да отшуми всичко това? Съмнявам се!

    - На бара ли ще висим или ще седнем някъде? – попита Янко.

   Вече се бяха появили нови клиенти и Нора беше започнала да ги обслужва. Взех бирата в ръка, казах ù, че ще седнем на някоя маса и се отправихме натам. Когато се настанихме, Радо попита:

   - Абе, испанеца кога ще си идва?

   - Другата седмица – каза Янко.

   - Сериозно ли, бе?– радостно се обадих аз – Нали септември…

   - Е, септември, ама сега ще си дойде юни. Вчера говорих с него.

   Искрено се зарадвах, че отново ще видя Дидо. Моя близък приятел. Дидо, който ми даде заема от хиляда евро, за да мога да наема Вичонти, когато бяха отвлекли Нора. Дидо, който винаги ми помагаше във всичко и на който бях безкрайно задължен. Разбира се, парите, които тогава ми прати, му ги бях върнал още същия септември, когато си дойде за по-дълго. По-точно родителите на Нора ми ги дадоха да ги върна, но важното беше, че сметката е точна. И сега пак щях да го видя.  Това беше много радостна новина за мен. За Нора също. Тя сега щеше да го види за втори път, но аз толкова много ù говорих за него, че почти всеки ден присъстваше в разговорите ни. Тя беше станала много близка с цялата ми компания и много ги харесваше, а и те нея. Често излизахме на по бира или ракия. Аз с нея, Радо с приятелката си Ваня, с която отскоро живееха заедно, а Янко сам или с някоя фльорца, която беше забил за вечерта. Отдаваха му се тези неща на човека.

   Приказката беше много сладка и аз не се усетих как пия вече трета бира. Радо си беше поръчал едно малко уиски със кола и се плацикаше с него цяла вечер, а Янко си беше взел ракийка, салатка и някакво мезе. Хората постепенно бяха започнали да се разотиват и в един момент се оказахме само ние тримата в цялото заведение. Нора беше започнала да мие чашите и след малко щеше да пусне кепенците. Погледнах часовника на телефона си. Минаваше полунощ. Така ми се спеше, че нямах търпение вече да се прибирам. ,,Никакво ебане тази вечер,, мислено си обещах аз.

   Когато се прибрахме в къщи и си легнахме, тя се опита да ме прикотка, но аз бях твърд. Казах ù, че съм много уморен от рождения ден и не мога да гледам вече. Тя ме целуна, гушна се в мен и заспахме спокойни и щастливи.

   Понеделник сутрин. Бях спал като заклан. Този ден от седмицата си го бях нарочил за почивен, защото нямаше много работа, а и беше задължително да се почива. Доста колеги си го работеха, понеже не плащаха наем за него и си вадеха повече пари, но и рискуваха ако ги спрат за проверка, да им сложат една доста солена глоба. Аз предпочитах да не рискувам, а и почивката си е почивка. Не може без нея. Събудих се от някакъв шум, идващ от кухнята. Протегнах се силно и се прозях. Поизлежах се още малко и станах.  В кухнята Нора беше включила миксера и миеше чинии.

   - Ха, добро утро бе, Норита – наричах си я по най–различни начини. Според както ми дойде наум – какво бъркаш тук? – попитах и надникнах в купата на миксера.

   - Ще правя палачинки. Ти поспа ли си добре?

   - Даааа – лигаво отговорих аз и се приближих зад нея. Обгърнах с ръце талията ù и започнах да ù се търкам като крастав. Тя се усмихна, обърна глава назад и се целунахме.

   - Не ми се търкай така, че ще счупя чинията.

   - Е, една чиния сега – започнах леко да надигам тениската, с която спеше и да я галя по бедрата.

   - Стига де! Снощи като исках ти къде беше?!

   - Ами спеше ми се и заспах.

   - Да не си спал, а да си ебал! – засмя се тя – Сега се кротвай. А, и кафето е свършило между другото. ‘Що не идеш да вземеш по едно кафе от ,,Бумеранга,,?

   - А секс… кога? – усмихнато попитах аз.

   - Като мине червената вълна.

   - Ееее, стига деее! Кога дойде пак, бе? – разочаровано казах аз.

   - Сутринта, слънчо, сутринта.

   - Пуууу, да му еба майката – погледнах надолу към слабините си – Куре, куре…чакат те пости, моето момче.

   Нора се засмя над мивката.

   - ‘Айде отивай за кафе деее…

   - Добре де, само да мина през банята – и се запътих натам.

   - И се обръсни, че бодеш – извика Нора от кухнята.

   - Няма! Ще съм в траур докато не ти свърши – казах и се засмях.

   Взех си един дълъг душ и разбира се се избръснах, облякох се и излезнах за това прословуто кафе. Нора беше на работа пак втора смяна от 14.00 часа. Сега беше десет. Колко щеше да е хубаво след кафето да се потъркаляме в спалнята, ама нейсе… мензис. А и чекии избягвах да си правя, защото тя винаги ме усещаше и се сърдеше. И досега не знам защо. Кур да го еба… и той душа носи, ама на… сърди се.

   Взех две кафета от колежката ù, разменихме си по някоя и друга дума и аз отново се отправих към нас. По пътя срещнах майка ми.

   - Емиле, кога ще дойдете при мен, бе? Подаръка не съм ти дала още! – каза тя.

   - Ох, майче, нека Нора да мине първа смяна и ще дойдем, бе. Ти защо ми купуваш подаръци, нали съм ти казал, че не искам?! – не, че някога ме слушаше.

   - Е, аз едни чорапки съм ти взела, за повече нямам пари.

   - Ами именно ‘щото нямаш, не искам да ми купуваш нищо – казах аз – Ти накъде си тръгнала сега?

   - За хляб. Вие закусихте ли нещо?

   - Нора прави палачинки. ‘Айде, че кафето ще изстине – казах и тръгнах в моята посока – Чао.

   - Чао. Поздрави Норето от мен – беше я приела като дъщеря и си я обичаше, а и Нора нея. Бяха станали много близки. Винаги, когато Нора беше първа смяна, като свърши работа, първо минаваше през майка ми и чак после се прибираше вкъщи. Помагаше и  да измие чиниите, да пусне прахосмукачка ако трябва и ей такива неща. Много се радвах, че се разбират.

   - Ще ù предам – отвърнах аз и продължих по пътя си.

   Още с влизането вкъщи ме удари миризмата на палачинките. Нора ги правеше страхотни. Много по-различни от тези на майка ми. То даже не бяха палачинки, а катми. За целта бяхме купили глинен сач и ги приготвяше на него. Ставаха едни големи такива и дебели, но много крехки. Топяха се в устата. Пълнежът, който обичаше да прави за тях се състоеше от смачкан банан, смесен с течен шоколад. Приказка. Приказка ви казвам. Казваше, че баба ù я е научила да ги прави такива. Браво, бабо Гинче! Жива да си!

   - ‘Айде, Норе, кафето – казах като пристъпих в кухнята – Ще го пием в хола.

   - Добре, ей сега, още две ми остават и идвам.

   Влязох в хола, оставих пластмасовите чаши с кафе на масата, изкарах две чинии от секцията и ги поставих една до друга. Седнах на диванчето и си пуснах телевизора. Течеше някакво предобедно предаване и госта беше някакъв писател. Нищеха разните му там културни теми с водещата и се опитваха да обяснят на зрителите, как в България няма култура, а само халтура.

   След десетина минути Нора дойде с пълна чиния палачинки. Постави ги на масата и седна до мен.

   - Какво гледаш?

   - Някакъв драскач се прави на умен тук. То и толкова го гледам – запалих цигара и отпих от кафето.

   - Няма ли да ги откажеш тези лайна? – попита тя.

   - Няма – отвърнах.

   - Шемет.

   - Шеметка.

   Засмяхме се и двамата. Допихме си кафето с удоволствие, натъпкахме се с палачинки като прасета и аз започнах да завземам дивана хоризонтално.

   - Пак ли ще спиш? Цяла вечер не ти ли стигна? – усмихна се Нора и ме разроши с ръка.

   - Аз само така бе, да улегне храната.

   - Добре, слънчо – каза тя и се изправи – и аз ще си полегна малко, че ме свива корема нещо.

   - Е, то нормално, като за първи ден. Циците болят ли те?

   - Не, те ме болят преди да ми дойде.

   - Охааа, значи ще си ги мачкам – изплезих ù се аз.

   - Ще мачкаш ти… задника си ще мачкаш –  отвърна на изплезването ми, взе чиниите и чашите и излезе от хола. Останах загледан след нея и след като се изгуби в коридора. Господи, колко много я обичах. Очаквах, че с времето тази силна обич ще отшуми, но не! Даже ставаше още по-силна, по-чиста някак си, по-истинска. Това, което и двамата преживяхме ни накара да гледаме на всеки ден от живота като най-прекрасния ден, който сме имали някога. Накара ни да се наслаждаваме и на най-дребните неща, които ни се предлагаха всеки ден. Давахме си ясна сметка, че не сме вечни и нямаме време за губене. Всеки миг, прекаран заедно го споделяхме с голяма любов и ревниво го пазехме в спомените си. Откакто започна този нов етап от живота ни, забелязах как нещата ни се нареждат от само себе си, без кой знае какви усилия от наша страна. Не ни липсваше нищо. Нора имаше добра работа с добро заплащане, аз също вадих добри пари с таксито и с лекота си плащахме наема и сметките. Често през лятото си правихме нашите еднодневни екскурзии до Родопите, а там душите ни препускаха  лудо над вековните борове и се галеха в облаците. Бяхме щастливи в истинския смисъл на думата. Никога не се скарахме, никога не се наранихме с думи или действие. Любовта ни един към друг беше изключително силна и истинска. Беше удивително! До този момент не вярвах, че това е възможно да съществува някога, някъде!