Изправи се водата

и ледените си пръсти -

един по един

като ехо безмилостно

и с грохот ги заби -

погълна светлината му земята

и нов живот във огъня роди!

                                              Sg

         0.

         - Времето е като безкрайна пустиня, песъчинки са дните ѝ, а прахта от тях са ронещите се на часове дни, губещи се след всеки порив на вятъра.

         Ехо прочете това в онази стара книга и дълго мисли над думите, написани от отшелника мъдрец, живял някога далеч на изток.

         Може ли времето в шепа да се улови – питаше се тя, докато слизаше от северните си земи. – Да бъде събрано в едно всичко от него – и миналото, и настоящето,и бъдещето му. Или прахта му все така ще се разсейва и спомените ще бледнеят като всеки падащ накъм хоризонта отминал вече ден.

         Трябваше да намери острова на своя дракон.

         1.

         В часът когато слънцето вече се спускаше и хоризонтът лекичко припламваше, Ехо обичаше да наблюдава как повърхността на океана постепенно се разгаря, като че посипана с няколко шепи живи въглени. Немирните вълни ги нагъваха и игриви огнени отблясъци затанцуваха по водите му.

         Красива гледка - като картина избягала от нечий приказен сън – казваше си Ехо, а магията запазваше неповторимостта си още миг-два и въгленчетата гаснеха едно по едно, наедно с топящите се в дошлата тъма слънчеви лъчи. С това и въздухът  ставаше различен - обръщаше лицето си и допира му биваше по-студен и недружелюбен.

         Нощния хлад не притесняваше гледащата края на деня – елфическото ѝ тяло, отрасло в прегръдките на Севера, дори намираше за приятни студените докосвания на кръжащия около кораба след залез ветрец.

         Понякога обаче на вечерна смяна биваше един южняшки полъх, представил се с името Крилатко – игрив и топъл. Тогава, ако шумът на суетнята на екипажа биваше отрано замряла, Ехо изваждаше сребърната арфа и я окачваше на някое от въжетата – една улавяща залеза камбанка, която Крилатко започваше да побутва лекичко и струните ѝ тихичко, едва доловимо, запяваха с последните отблясъци на отиващия си ден.

         Така примамени със сребърната мелодия, заизгряваха и звездите в небесния океан, отразяващ безкрайността си във водният си брат под него.

         2.

         В този ден Ехо отрано бе застанала на своето място, притворила очи и слушаща песните на вятъра.

         - Сайни! - Ехо дочу смирен глас и се обърна. Беше капитан Барс, загрижено гледащ някъде зад нея. – Идва буря, сайни, лоша буря! Онзи облак размахва криле накъм нас и мисля че го разпознавам. Съвсем скоро ще ни настигне. По-добре ще е да се приберете, вятъра ще стане зъл.

         Той се взря отново и поклати притеснено глава:

         - Много зъл!

         Всички бяха говорили за това, че присъствието на елфическата принцеса носи късмет на кораба и пътешествието им. Колко дни са вече в открито море, а времето стояло като смирено кутре и ледени ветрове и морски бури не ги намирали, за да ги блъскат настървени или нападнат гладни, както обикновено се случвало в този сезон.

         Ехо погледна посочения облак. Беше черен с посивели краища и наистина имаше формата на звяр, който хищно се е насочил накъм кораба им за да го разкъса и погълне.

         Тя също позна идващия – беше най-силният и страшен вятър в тази част на света.

         - Ураган е, сайни, самият Зъбен, той ще ни помете и кой знае... късмета ни ще е до тук! – говореше капитана, оглеждайки с тревожно присвити очи небесното тяло, което щеше да ги връхлети. Преживял не една буря, той знаеше че колкото и опитна да е ръката му опасността да бъде потопен корабът от страшилището на океана е голяма.

         Ехо откачи внимателно сребърната си арфа и я подаде на капитана.

         - Пазете я докато се върна, капитане мой, ще посрещнем още много изгреви с вас – рече и се заизкачва по корабната стълба към върха на голямата мачта.

         Платната плющяха уплашени от приближаващата стихия.

         3.

         Ледените пръски вече забиваха стръвно зъби в телата на скимтящия от страх екипаж, събрал се на палубата - едни гледащи с недоумение Ехо, а други просто събрали ръце в молитва. Капитана държеше здраво руля и следеше посоката на поривите, които блъскаха все по-ожесточено верния му – поне до днес – кораб. Не го беше страх, вярваше в себе си, но силата на този скрил небето ураган Зъбен можеше лесно да пречупи смелостта му.

         И се дивеше на смелостта на Ехо, макар да знаеше, че на вид крехко тялото ѝ бе по-силно от всеки останал превит от страх на палубата.

         А Ехо се усмихваше и чакаше своя стар другар от игрите в детството ѝ – могъщия Зъбен, който я бе носил неведнъж на ръце из простора. Дали щеше да я познае – толкова години бяха минали.

         Щом нишките на порива разпиляха косите ѝ и чу ръмженето на гръмовният му глас, Ехо му извика – на молещите се долу прозвуча като силен звън.

         4.

         Колко е хубаво да си частица от нищото на въздуха. Да се носиш безтелесно и да бъдеш просто движение. Да усещаш, че няма рамка, която да те сковава и като мисъл можеш да достигнеш всеки ъгъл на небето.

         - Хубаво е, Зъбен – прошепна Ехо, а урагана я завъртя още по-бързо и по-високо.

         - Също както някога – засмя се кънтейки той.

         - Също както някога – отвърна Ехо.

         Двамата се радваха, че се срещнаха и пак, както някога, се скитаха в безкрайността на небесата. Зъбен бързо прогони всички следващи го стихийни бесове и опасността над кораба отмина, след това двамата си заспомняха миналото в земите на Севера, които той някога обитаваше като най-жестоката снежна буря. Сега, разказа ѝ той, се налагаше да  живее в границите на океана - Вселенския закон го задължава да прекара известно време тук. Каза също, че е доволен от службата си, но няма близки приятели – такива като нея.

         - Остани с мен – предложи той по едно време. – Ще живееш във въздушния ми замък, ще ми помагаш и ще управляваш легион от ветрове.

         - Не мога, приятелю – Ехо виждаше корабът като малка прашинка в далечината под тях. Беше време да се връща. – Тръгнала съм към сърцето на своя любим.

         5.

         Колко огнено, колко жарко – каза си дракона Вулкан, полегнал на скалата, гледайки към реката изливаща се лава насреща. А и сега си мисля само и единствено за онзи леден покой, за онези кристални очи...

         Той въздъхна тежко – правеше го по стотина пъти на ден.

         Дълбоко от недрата си планината не спираше да бълва потоци стопени скали. Топлината им стигаше чак до неговия връх и покриваше тялото му. Раните боляха по-малко. Раните – тези на тялото зарастваха, а онзи в сърцето лютеше все така от силната болка на раздялата.

         Беше долетял до острова си и дните му щяха да завършат в самотна тъга.

         Един албатрос спираше да си почива на същия остров от няколко дни насам. Първо кацаше предпазливо настрани, но лека полека се приближаваше и започна освен обичайния поздрав, да говори с дракона за какво ли не.

         - Защо умираш – го попита веднъж албатроса. Бе разбрал, че силите на Вулкан бавно гаснат с всеки ден.

         Дракона го погледна, въздъхна и му каза:

         - Може ли да живее тяло без сърце, птицо?

         Албатроса поклати глава.

         - Е, моето сърце остана далеч от тялото ми...

         - Не те разбирам – как остана?

         - Така – Вселената забрани да бъда на едно място, защото инак тялото ми ще умре от глад. Там оставих сърцето си и сега се оказа, че дори и нахранено тялото умира без него.

         Албатроса склони глава, замисли се и после отлетя без да се сбогува.

         6.

         Дните отминаваха спокойни и безоблачни. Зъбен се закани на всеки друг ураган, че ще опита силата на мълниите му ако посмее да доближи до кораба, с който пътуваше Ехо и освен нужния попътен вятър никой друг не докосваше платната му.

         Екипажа заживя с повече усмивки и моряците привечер привикнаха да присядат, да забравят обичайните си моряшки забавления и да се кротнат, за да чакат Ехо да окачи елфическата си арфа, а гласът ѝ да ги упои с пламналият залез.

         В една такава вечер Ехо разговаряше с капитан Барс, който знаеше, че обикалят от остров на остров, за да намерят нейният дракон.

         - Сайни, целта на вашия път е сливане с огъня, нали?

         - Така е, капитане.

         - Но тази сила е много по-страшна от въздушната. Може да изпепели всичко, до което се докосне.

         Ехо заговори, гласът ѝ бе тих, но ясен.

         - Капитане мой, това е риска да следваш гласът на сърцето си – а тогава, дори огън с огън да се слеят, то те ще изгорят в едно.

         Елфическата принцеса протегна ръка и една искра от залеза се настани в дланта ѝ.

         - Вие сте ледена, сайни – отбеляза капитан Барс.

         - Вече съм огнен лед – поправи го Ехо.

         - Но дракона ще ви стопи – опасно е, сайни – каза той и поясни: - Там, в земите на Севера, сте били защитена от студа, но тук срещата ще ви е много по-опасна.

         - Нима слънцето не изгрява само и само за да залезе? И така всеки ден е обречен на своята смърт още от мига си на раждане – каза Ехо и поднесе ръката си над вълните. – Но то не спира да изгрява ден след ден...

         Искрата пламна и се пръсна в огнен дъжд.

         - И както стрелката на вашия компас търси винаги своя север, капитане мой,  веднъж разпален огъня той живее само и единствено за да събере със своята половина.

         Дъжда превърна стотиците си пръски в огнено сърце обвило онази, поела през вълните, за да намери своя дракон.

         7.

         Островът все така изливаше лавата си в океана и напластяваше още твърд във водата. Дракона дишаше все по-тежко, а силите му чезнеха с всеки отминал ден. Нощем гледаше дълго към небето, търсейки онова северно сияние, но знаеше, че е прекалено далеч, за да го улови.

         Напоследък дори не говореше с птицата, която неизменно го посещаваше и му разказваше за полета си над океанската шир.

         - Защо мълчиш? – попита албатроса, когато Вулкан дори не го погледна, след като бяха мълчали цял следобед.

         - Спомням си – отвърна дракона.

         - Разкажи ми за какво.

         Той затвори очи и му разказа за онова свое пътуване до земите на Севера, които бяха забранени за вида му – строго забранен! Но той бе усетил повика, който го накара да полети натам. И как още щом премина границата усети как силата му се губи, но въпреки това продължи, воден от онзи глас, който чуваше като ледено ехо над побелелите полета. Студът обаче се оказа суров домакин, който блъскаше стръвно неканеният си гост, който дори не забеляза резките от ноктите му по тялото си, защото я видя – нея, дъщерята на Севера.

         Разказа за срещата си с Ехо – ледената принцеса, в която разтопи огненото си сърце.  Макар само и само за да разбере, че не може да остане там при нея - студеният въздух му причини тежки рани и Вулкан трябваше да се върне в своите земи, ако искаше да продължи да живее.

         - Сега съм тук, уж жив, а виждаш сам, че гасна с всеки миг.

         - Ти си срещнал любовта – обобщи албатроса. – Коя ли е тя?

         Вулкан издиша облак нажежена пара, който накара птицата да подскочи.

         - Ледена принцеса... – каза той и се сети за нещо, което трябваше да провери.

         Разпери криле накъм хоризонта, като преди да изчезне извика:

         - Може би пак ще я срещнеш, драконе!

         8.

         Над кораба започна да кръжи голяма птица. Безстрашно кацна на мачтата и започна да се взира с пронизващи очи във всеки един от хората на палубата.

         - Сигурно е душата на някой удавник – шепнеха някои от моряците.

         - Дали е за добро появата му – питаха се други, а трети поискаха да я прогонят.

         Капитана строго забрани да я закачат. Ехо беше на носа с ветреца Крилатко. Усещаше, че е близо до целта си, но отскоро усещаше и чувстваше как потъва в тъма.

         Албатроса я позна още от пръв поглед. Спусна се пред нея и замря във въздуха. Сетне ѝ прати образа на умиращия дракон. Островът му е на няколко дни път, но не беше сигурен дали времето - Ехо изтръпна – щеше да ѝ стигне. Тя стисна юмруци и му каза да се върне и предаде, че идва.

         - Побързай! - каза албатроса и отлетя. 

         - Сайни! – приближи се капитана, усетил че нещо става.

         - Приберете хората си, капитане, ще се наложи да побързаме – рече Ехо и вдигна ръце накъм небето.

         Капитан Барс не я разбра, но в следващия миг, когато дъщерята на Севера извика, вече знаеше какво искаше да му подскаже:

         - Зъбен, ела на помощ, приятелю!

         Корабът се понесе по-бързо от когато и да е било, Ехо остана все така на носа му -  безстрашна към разлюлялата океана стихия, която урагана Зъбен сътвори, за да изпълни платната с дъха си.

         9.

         Дракона сънуваше, че времето го няма. Че живота му е буен пламък, в които гори с онези, които могат да осъзнаят това, че мислите им са просто искри.

         Усети полъх, докоснал лицето му и отвори очи. Беше албатроса - от няколко дни го нямаше, а сега дишаше тежко и уморено, махащ с криле накъм спящия Вулкан.

         - Идва – изхриптя той.

         - Идва – кой?

         - Летях два дни без да спирам, за да ти кажа - идва тази, която чакаш – Ехо! - усмихна се доволен от спомена как се е носил над океана такъв бързокрил като вятър.

         Дракона се напъна да се надигне и погледна далеч накъм вълните - видя помитащ всичко пред себе си ураган да носи корабът. Ехо беше там, бързаше към него, позна я и усети как отново запламтява нещо в него и благодари на албатроса за тази вест – времето склони глава и сипещите се последни песъчинки от живота му се превърнаха в огнена стихия.

         Изригвайки с мощен пламък Вулкан разпери криле и полетя да я посрещне.