Когато попрегърбеният от грижи делник се канеше да си нахлупи шапката ниско над очите и с ироничната усмивка на залезното зарево да се стопи зад тепето, Гюргена почувства странно виене на свят. Буквите върху монитора започнаха да трептят и сложният документ, над който работеше, засега  остана недовършен. Тя отпи няколко глътки от следобедното си кафе и опита да се поразсея с четене на последните новини. Спящи от столетия вулкани утвърждаваха себе си с мощни изригвания, а хората пак бяха полудели – военни конфликти, бежанци, взривове, масови разстрели, сваляне на самолети, нещо, което наричаха „тероризъм“… какафония навсякъде и във всичко… Търсеше спасение и отвори културните новини на един български градец, в който твореше неин познат писател и поет – чешит, хем талантлив, хем добряк и естет. Той организираше интересни вечери, на които представяше произведения на автори от страната. Но този път поканата не бе за творческа среща. Прочитайки вестта, младата жена се стъписа и пребледня... Уважаваният от нея човек предишната нощ внезапно бе починал. Гюргена усети изтръпване и болка в областта на лявото рамо, а пред очите й се спусна мъгла. Опита се да диша дълбоко. Успя да стане и се запъти към вратата на терасата. Свлече се пред нея, под саксийния розов храст и иконата на светите равноапостоли Константин и Елена…

Когато отвори очи, съгледа пърхащо с бляскащите си крила водно конче. Досега никога не бе виждала в офиса си такова същество. Но учудването й се превърна в изумление, когато от иконата образите на равнопрестолните Константин и Елена се размърдаха и започнаха да разговарят помежду си:

-Не чуваш ли, сине, някой пак те вика: „Ойси! Прихвати ме, свети Константине, прихвати ме, помогни ми!” – рече царица Елена.  

-Да, мале, зове ме с цяла душа, както нявга го стори баба Вела от селото Българи, кога турчолята всичко подпалиха – и къщите на людете, и храма Божи. Като видя, че църквата изгаря,  силиците си в шепичка събрала, раздърпана и боса, старицата влезе, грабна нашата икона, че само тя бе оцеляла… С голи нозе през жаравата я изнесе. И до днес я виждам как пристъпва през живите въглени… Ей на това се казва танц! Как да не помогна на такава жена, мале?!

-Умили ме, сине… А помниш ли и младата Нуна от същото село? По хубостта й бе луд полудял един напет турчин и все я уговаряше жена да му стане. Ама не го обичаше тя и не рачеше от своята вяра да се отрече. Нали ти подсети момата как от натрапника да се отърве?

-Как да не помня, мамо! Милееше за животеца си поганецът – не посмя с Нуна в жаравата с боси нозе да танцува, а в любов ù се кълнеше… Посрамен, завинаги от селото си тръгна.

Гюргена се понадигна на лакти и зашепна:

-Свети Константине, майчице Елено, царице пресвета, пред мен притъмнява и все по-трудно се намирам. Доскоро мислех, че с изкуството небесата могат да ми бъдат дом, но сега останах еднокрила. Чувствам, че падам с главата надолу и моля се Богу за щорм.

-Бурно море е душата ти, жено, та ти си имаш щорм… Но силите си събери и своя кораб насочи към слънчевите заливни води. Там котва спусни и пешком през българската твърдина тръгни.

 -Ти си бил поет, свети Константине?! – възкликна Гюргена и съвсем забрави неудобното положение, в което се озова след припадъка си.

 -С поетите – поет съм, но с користолюбци като Максенций, съм безпощаден кръстоносец. Но ти стани, вземи иконата си и утре в ранина на път тръгни – към село Българи, в Странджа планина. На люлка залюлей се там, любимият свой намери, а сетне - през жарава премини, но с танц и с гордо вдигната глава… Ще достигнеш отвъдното, ще побъбриш с поета, за когото тъжиш… Пророчества, чудеса, съдба… Върви, върви, бъди смела жена!

 -Но кажи ми повече, кажи! – Гюргена усети прилив на сили и както бе потънала с погледа си в чудото от стената, бавно се изправи. Но сега образите на равноапостолите Константин и Елена вече не помръдваха… Свали иконата и я сложи в чантата си.

 Тръгна бавно към къщи. Тъгата по загубата на приятеля-творец променяше всичко по нейния път и то изглеждаше нереално до фантастичност.  Залезът я следваше, настойчиво, дръзко, с огненочервена развихреност, сякаш нещо искаше да й внуши … Отнасяше очите на младата жена, а с тях и душата й… високо там нейде, при тази - на преселилия се в отвъдното поет. Вплиташе две същности в танц. Балната зала блестеше ослепително! Птиците ги следваха в транс. Докато крилете им – същи перести облаци, не пламнаха... По устрем останаха летящите, а Гюргена и поетът – само по души… Тогава Бог поразмести градските тепета, издигна се над Младежкия хълм, за да им се поклони и дълбокомислено да помълчи…

Гюргена замълви:

-Дързък залез! Отнася очите. С тях и душата ми - високо там нейде, при твоята… Вплита две същности в танц. Балната зала блестяща е! Птиците следват ни в транс. Пламват крилете им – перести облаци. По устрем остават, като нас – по души. Сам Бог покланя ни се и мълчи…

След безсънната нощ, новият ден изглеждаше на Гюргена някак празен и безсмислен. Поддържаше я една единствена надежда и тя побърза да извади от чантата си иконата на равнопрестолните Константин и Елена. Загледа я продължително, настойчиво, умолително… И те отново размърдаха устни:

-Жено, тъга е изпила лицето ти… Вглъбена в странна, синя тишина, извайваш образ на приятел свиден, с огнена страст жадувал красота, летене, а не покрив керемиден – свети Константин жегна сърцето на Гюргена. Тя бавно отиде до прозореца, разтвори го широко и развълнувано зашепна:

-Мълчи ми се, така ми се мълчи, че с мълния раздирам небесата!  Високо диря езерни очи, побрали същността на необята…

-Не потъвай в мъката си, а по-скоро на път ти тръгни! Обиколи родните  твърдини,  първо в Странджа планина, в село Българи отиди, а пътьом аз и майка ми ще ти разказваме по нещичко за нас – с жив поглед и благи слова свети Константин окуражи младата жена.

Послуша го Гюргена и по земите български пое… А по друмищата светите Константин и Елена оживяваха, житията си разправяха:

-Знаеш ли нещо, дете, за императорите римски Диоклециан и Максимиан, за разрушителите на християнски храмове, обладани от бесове?

-Не зная много, Константине пресвети. Само съм чувала, че те страшилище за християните  били.

-Може и така да се рече. Те следовниците на Христа тъпчели без жалост, предавали ги на заточения и робство, на мъчения и смърт. Само в Галия моят баща – цезарят Констанций Хлор, на заповедите им не искал да се подчини, стараел се да ги смекчи. Великодушен, миролюбив и благ, на злодейството бил враг, а добродетелта била му пътеводен знак. Станал император и гоненията на християните в областите свои прекратил. Аз съм най-големият му син, роден от майка Елена – жена обикновена, без произход знатен, но с душа, от красотата запленена – рече Константин и топло погледна царица Елена, а тя се поклони и свенливо, само с жест, за благите слова благодари, но мигом тя за нещо скръбно се подсети и във всевиждащите си очи влага усети:

-Констанций Хлор без време в Британия умря и мнозина потопи във вечна тъга. В триста и шесто лето след Христа владетелският жезъл, сине, избра твоята крепка ръка. С великодушие и мъдрост, Константине, ти благоденствие и мир възцари в западните римски земи.

 -Додето не предизвика ме користолюбецът Максенций – злият цезар на Рим. В триста и дванайсето лето след Христа на угнетените чак душата им пропищя. И призоваха ме да ги избавя от на злодея напастта. С войската си аз вече наближавах Рим, когато посред пладне звезден кръст, изписващ ясно "In hos vinces!" - "С този ще победиш!", като поличба небесата огря. През неспокойната ми нощ самият Христос пред мен се яви. Нареди ми простичко - искам ли от врага да се отърва, с кръстовидно знаме своята войска аз да поведа. С вяра изпълних видението си от съня и под Христовия знак най-сетне сразих подлостта. Максенций с бягство опита да се спаси, но на реката Тибър буйните води не го оставиха и дъх да си поеме, че писано бе – на користолюбците Бог така безславно животеца да вземе.

  -Сине, скоро след великия триумф римляните за император свой те прогласиха. Към тебе и към доблестта ти голямата си почит с издигане на арка изразиха. Ти заповяда високо на нея да изсекат слова, а те да се четат във вечни времена: „С Божията помощ аз сразих врага“.

- Да, мале, оттогава мина река време, изтече много вода…

Захласната от разказа на светците, Гюргена не усети кога бе пристигнала в село Българи. Летеше нависоко, чак до небесата… На люлка я люлееше личен момък, с най-пленителната усмивка, която можеше да си представи. Под звуците на тъпан и гайда, облечени в бяло нестинарки танцуваха с боси нозе в кръга с жарава. По-младичката пристъпваше в такта, отмерван от тъпана, с иконата на светите равноапостоли Константин и Елена в нежните си ръце. Дочу я да реди като песен: „На люлка коя мома се люлее, невеста ще стане, мъжки чеда ще добие, левенти юнаци ще израснат, за чудо и за приказ, на татко си отмяна, на майце си – гордост. Ако е загубила близък, в душата си ще го пази, с хубавото ще го споменува. За плодородие и добруване ли примоли или за здраве помоли, Господ Бог ще я чуе, чрез свети Константина и майка му Елена. Да бъде!“

Гюргена молитвено скръсти ръцете си…  Слезе от люлката, мълвейки: „Ойси! Прихвати ме, свети Константине!“ и с боси нозе затанцува в жаравата, а момъкът я последва…