Да живееш в къща от гредоред за 350 000 паунда. Да плащаш наем 1500 за две стаички и холче. Съседи, да са ти, млад мъж, който пуши марихуана и две самотни възрастни дами, които вече нямат какво да си кажат през оградата, и тогава да си помислиш, че те никога не са си приказвали през нея, но понеже знаеш, за сънародниците ти, този вид разговор е нещо нормално, а ти си чужденец в тази страна, си казваш, че не те интересува – Кой, както си иска, така да си говори и поглеждаш на Изток. Там нямаш съседи. Твоята къща е последна и до теб е поле с  избуяла до пояс трева. И точно когато разсъждаваш – ако това поле беше в родината ти, то някой беден човечец с мършавата си крава – имащ я повечето за другар, отколкото да чака земна благинка от нея, то той, не би допуснал тревата да не е окосена – точно тогава, идва трактор с косачка, ти гледаш тракториста в очите, смелия му поход срещу морето от люшкащи се и обезумели върхове, това те вдъхновява, ти си спомняш детството и възкликваш: „Боже, как мирише на окосено!“ След което младият мъж, съседът ти, идва при теб и тихо те пита: „Наистина ли много мирише?“. Ти не му отговаряш, защото, за теб, той е антипатичен наркоман и когато се готвиш да треснеш вратата пред носа му, се появяват възрастните дами, които те гледат, хем приятелски, хем ти се усмихват с някакво предубеждение, което ти определяш за пошло, но това може, и да не е така, ти да си внушаваш, предубеждението ти убягва, ти старееш бързо и чувстваш, как също се опитваш да заговориш млада красавица, но си вече на шестдесет, дори и на седемдесет години, тя те отхвърля с поглед, в който няма нищо лично, и ти разбираш, че природата е онази, която полека ти обръща гръб. Затова слушаш какво ти говорят съседките и разбираш, че те канят на чай, след което се прибираш в къщи, чаят е направил онова, от което ти не само губиш сетивата си, но ти се привиждат бели самодиви – всъщност самодивите не са толкова бели, не са и повече от една, и тя е обути в дънки от цвят индиго, и блузка на големи искрящи цветове, а когато събереш поглед, виждаш приятелката ти, която ти напомня, че е взела разрешение от строгите си родители, за да отсъства този следобед, и ти няма, какво толкова да зяпаш, но тук тя се замисля и после твърди, че навярно си имаш причина, защото ходите вече от пет години, и през тези години ти не си направил нищо за нея, затова тя е напълняла от нерви, но нервите можеха да бъдат и от друго естество, щото, ако се бяхте оженили, щяхте да имате деца, а както се знае децата са големи пакостници, и никога нямаше да я оставят на мира, и тя и тогава щеше да отслабне, но най-сигурно отслабване щяло да е от недояждане, щото, според майка й, ако се бяхте оженили, тя и децата ще трябва да живеят теб, но тъй като ти си мързелив, и не можеш да си намериш свястна работа, навярно щяхте не само да отслабнете, а да умрете от глад, и тогава приятелката ти заключава, така, животът ви е по-добре, и тя ще си ходи, защото времето й е изтекло, и въпреки че е на тридесет и осем години, все още слуша родителите си, ти я умоляваш да остане, дори тръгваш след нея, защото няма как да плащаш скъпия наем, а се оказва, че си вече бездомник, затова, прескачаш през оградата, свиваш се на кълбо в окосената трева, това ти действа успокояващо, ти заспиваш, и се събуждаш, онова, малко момче, което седи най-отгоре на пълната със слама каруца, и виждаш, как някакъв непознат води любимото ти конче, което едва крета под напора на тежката каруца, и ти се иска още тогава да промениш живота си, но не можеш, защото миналото, и настоящето са коренно различни, а и миналото ти е решило да се подиграе с теб, извадило е на показ всичките ти желания и неосъществени амбиции, присмива се на жалкото ти съществуване, ти се опитваш да сключиш сделка с миналото си, но се оказва, че това което пишеш, не съществува, и си казваш:
            Защо обречен съм от дявола,
            защо изпълнен съм със жал,
            кой я иска и на кого притрябвала,  
            съдбата ми изцапана със кал.