Окъс(н)ели разкази -19. Старата къща. Десета част.

Поредната - десета част на новелата.
Картината е мое дело - компютърна е. Нарича се "Снежно гнездо".  Рисувах я за един мой стих - "В очакване", но мисля, че подхожда и за този разказ...
Б.

  Вратата иска малко усилие - набъбнала е от влагата. Дърпам здраво… И съм вече вътре - в „Хоремаг-а” (На времето казваха: „Хора влизат - магарета излизат!”) Така си и викат на кръчмата, въпреки, че през годините е сменила поне десетина наименования. Най-много май се задържа табелата с изрисувани два петела  –„Дивите петли”, но Вятърът на Времето отнесе и нея някъде в Историята. (То пък къде ти сега диви петли?!).

И сега има нещо подобно останало под стрехата, но е толкова олющено…

В средата на помещението - черна мецана - печка, изработена от местен майстор - една дебела тръба - от онези - спирално заварените и с размери, поемащи цели метрови цепеници. А масите - седем–осем на брой все гледат да се притискат досами нея… Зима е!

Близо до топлината и тезгяха са се разположили Дядо поп, чичо Иван, Лазар… А от другата страна още трима мъже, подпрели до масата си три нови- новенички гребла за чистене на сняг. Като гледам, май ще почакат доста греблата…

    - Бай Недко! Дай от гроздовицата на всички! Моят племенник черпи! Невеста си има - хубавица!!! - Чичо Иван скача да ме посрещне.

    – Ела! Сядай при нас! Празник е днеска, да знаете! Тримата от съседната маса идват да ми стиснат ръката…

    - Едно кафе… Бай Недко, ако може…

Думите ми предизвикват бурен смях, а отец Никола се прекръсти чак - смеейки се. Сякаш са чакали тоя точно момент…

     – Направи и кафе, бай Недко! То… Не е спало, момчето! - Лазо се прави на  сериозен…

И просто да не повярваш!!! Eдно почерняло бакърено джезве с горещо турско кафе се озова пред мен тутакси… Каква невероятна бързина за бай Недко?! Та нали преди съвсем малко в съзнанието си го определих като охлюв… Или като ленивец на клон – от онези - по „Анимал Планет”.

Горчи, пустото му кафе… Слагам му още една лъжица захар и още преди да разбъркам, паля цигара - сиреч, увеличавам с още малко тютюневия дим в кръчмата.

    - Разказвай сега! – Чичо Иван се опря с лакти на масата, готов да слуша… - Харесахте се, то се видя снощи, нали?

    – Така е! – Казвам. Тя е чудесна! Да! Много е хубава и…

    - И какво? Пак ли запъваш нозе, магаре н’едно?! Какво искаш, бре…

Махам с ръце - за да го спра, а същия момент звъни телефонът ми. Мама.

    - Честито!!! Да сте живи и здрави, синко! Ще ми се да попитам само… От хората ли трябва да научавам?! Не съм ли майка аз, та да посрещна, както си е редно, невеста?!

    - Мамо, успокой се! - Казвам възможно най-кротко. - Кой ти… И спирам, защото виждам отсреща смутеното лице на чичо Иван. – Още нищо не е станало! Нали щях да ти се обадя, ако…

    - Стрина ти Мария се обади преди около час време. Сега… как да дойда, като няма автобус?! Да се беше обадила по-рано… Нарочно ли го прави тя- не знам?! Коя е Дани?

     - Приятелка, мамо! Не знам…

 Отсреща вече е вихър…

     - Как тъй - не знам!? Сгодени сте, казват, а… „Нищо не било станало…” Какво става там? И аз…

     - Добре, мамо, не се безпокой, моля те! Ние ще дойдем, когато може… Хайде, до скоро!

Бързам да затворя телефона, изпреварвайки още въпроси. Е! Това е! Какво да разказвам на всички?! Настана пълна тишина в кръчмата. Единствено греблата за сняг си позволиха да я нарушат, падайки на пода, но никой не им обърна внимание. Не! Няма да обяснявам нищо и никому. Така е най-добре!

„Вълци-единаци са мъжете от нашия род, чедо!” – Така казваше баба Велика - майката на баща ми. И още: „И ти ще виеш по пълната месечина - тъй да знаеш! Нали си от същото семе захванат… Но, слушай мене - да си намериш такава вълчица… Истинска да е!„

Сега разбирам…  Вече ми е ясно за какво е ставало дума.

Намерих я!

Но едва ли една северна нимфа, една самодива, ще остане при мен. Едва ли… Просто, когато усети, че е заченала, ще изчезне - ей така, както се е и появила.

Ако се вярва на легендите, разбира се…

      - Марийо! Къде сте? Всичко наред ли е? – Чичо ми се е досетил нещо… Звъни на стринка.

Трябва ми въздух.

Ставам и излизам навън. Денят е едно бяло вълшебство от слънчеви искри по новия сняг. Присвивам очи, а Планинският Вятър, радостен, че има с кого да си поиграе, взима снежен пух, мята го в лицето ми и шепне в ухото: „Не ще я намеришшшш!!!”

Не зная дали… Наистина не зная!

Следва…

Б.Калинов-Странник

23.03.2013 г.

Пловдив