Вечерта се търколи неусетно. Двамата мъже играеха тихо. Подхвърляха си понякога шеги. Както пиехме по мъничко уиски, така се донесоха и ядки, още лед и аз се страхувах, че накрая може да се напия. Хубава напитка, приятна обстановка, добра компания, по глътка, нищо неприятно не почувствах дори. След приключването на поредната партия шах, Марко се изправи да върви, защото следващият ден е работен, а навън е горещо. Сбогувахме се и когато се върнах, Педрос ми пожела лека нощ, каза да спя спокойно и по-рано от 8 ч. да не ставам. Искал закуската след 9 часа, ако нещо не се чувства разположен, знае къде е кухнята. Гушнах си книжката и се отправих към моя, дори не мечтано уютен, свят. Педрос ми даде минерални соли и екстракт от алое за вана. Докато разреша косите си, оставих ваната да се пълни. Запалих осем ароматизирани свещи, отпуснах се в топлата вода за двадесет минутен релакс и с отправна точка - България. Мислех за моята мъничка гарсониера в чиято баня, вана не можеше да се сложи. Кухнята бях превърнала отдавна в детска стая и синът ми Крум трудно побираше там своите неща. Пералнята ми беше монтирана в банята, точно пред тоалетната чиния, защото там имаше подходящо място и над нея имаше малки рафтчета от черен винкел, които пребоядисвахме всяка година, за да не корозират. Душът бях отделила с едно весело перденце, изпъстрено с морски мотиви, на което много се радвах. Болеше ме от тази радост. Болеше от този контраст и от друга страна бях доволна, че хора като Педрос, нямаха дори бегла представа от нашите дребни радости, които за тях са само крайно плашеща ги бедност. Увита в пухкавата си бяла хавлия и тюрбан на главата, се пъхнах със Скорпионите в леглото. Нощната лампа хвърляше меката си светлина на моето място, останалата част от стаята беше призрачно тъмна. Не свикнала все още с огромното пространство, се стрясках от сенките, хвърляни от мебелите, но след това ме заливаше приятната топлина на удоволствието, за усмихналия ми се късмет. Заспала съм с хавлията, блажено отпуснала глава на пухената възглавница. Събуди ме рязък звън, огледах се и с ужас, видях че е 8.20 часа сутринта. Скочих и залитнах, ударих си пръстчето в ъгъла на нощното шкафче, препънах се в пухкавия килим, сега препятствие за спящите ми крака. Взех бърз душ. Скочих в дънките и една блузка-потниче, разтърквайки мокрите си коси, нямаща време за сешуар, се затичах по стълбите. Влетях в кухнята като подплашен заек (не че не бях) и се спрях на вратата с най-голямото изумление, което можеше да се види на лицето на една току-що събудила се, мокра и изплашена жена. Педрос, в ръка с парцал, бършеше пода от разлято мляко, а в малката лопатка за трохи се белееха парченца от счупената чаша. На две таблички имаше подредени няколко вида сирена, в купичка - малки, солени кифлички, по две кутийки конфитюр и фруктиери с едри жълти гроздове, обиколени с дантела от големи, също жълти, смокини. Свикнала съм у дома да виждам смокинята в тъмно вишнев до морав цвят. Тези здрави, едри, добре узрели, кехлибарени плодове заковаха погледа ми. Педрос махна с ръка.

- Исках да те изненадам с готовата табла. Мъжка непохватност. Наливайки млякото, съборих чашата. Извинявай, виждам, че съм те стреснал. Сядай да закусим заедно.

Посегнах да взема счупените парчета от чашата, той ме изгледа почти сърдито, с лека хитринка в ъгълчето на очите си.

- Ти ли я счупи тази чаша? Който я счупил, ще си почисти, хайде пусни си кафе, аз съм на мляко с какао.

Не миришеше на кафе и тръгнах към ъгъла, където се намираше кафемашината. Ясно беше, че е искал да е пресно смляно, не само топло. Натиснах копчето и смлях двойна доза. Пуснах го и си направих една голяма чаша, ароматно кафе с каймак, който би съблазнил и най-върлите противници на тази черна, горчива течност, към която се чувствах пристрастена и се стараех да пия само сутрин, но възможно най-големите чаши като го разреждах с мляко. Едно от малкото удоволствия, от които не се лишавах никога. Щом е удоволствие, то трябва да е пълно. Не пуша, но за сметка на това най-голямото ми удоволствие е да си сложа отляво бисквитките, отдясно чашата, седнала на фотьойла у дома, с романчето в ръка или сутрешния телевизионен блок. Сега трябваше да променям този навик. Като втора сутрин в този дом не ми се налага да работя. Вчера Педрос изяде едно залче сирене, изпи един чай и се върна в спалнята си, където каза, че имал работа. Разбрах, че се пъха с лаптопа в леглото и комуникира през интернет. Не разбирах как ставаше тази комуникация. Познавах компютрите до толкова, доколкото бяха удобна база за събиране на памет и класифицирането й. Какво означаваше интернет и как функционираше, не се бях интересувала дори, защото не ми беше необходимо до този момент. Знаех отлично, че бащата на компютрите е ДЖОН АТАНАСОВ, българин, живеещ и работещ в САЩ, но не се говореше за него, а за БИЛ ГЕЙТС и никой повече, от средно интелигентните хора, не помнеше името на сънародника ни. Поставих си за цел да събера, колкото е може по-скоро информация, за да не изглеждам невежа. Ако се установех в този дом, щях да мога да чета много повече, отколкото в България. Ще говоря с Крум, кои книги да опакова, когато взема първата заплата, ще му изпратя пари, за да ми ги изпрати в пощенски колет. Бях му направила доларова сметка в пощенска банка, за да мога да изпращам парите от тук, по банков път.

С пълна чаша кафе и мляко се отправих към моето място на дългата кухненска маса. Пожелахме си добър апетит и всеки се зае със закуската си. Аз хапнах сирене и веднага взех един от сочните плодове на смокината. Топеше се като захар. Беше с по нежна консистенция от тъмните. Кожичката, покриваща плода се сваляше лесно с подходящо за целта, малко ножче. Отпуснах се и със затворени очи отпих първата глътка кафе. Когато скоча така стресната от леглото, дълго не мога да се съвзема. Чувствам се объркана и напрегната, но тук, сега, отпусната на удобния стол, в тази приятна обстановка, първата глътка кафе, отми окончателно напрежението, разля ароматната топлина по тялото ми и се почувствах така, както никога до сега. Това беше истинското удоволствие да пиеш сутрешното си кафе и да чувстваш, че го пиеш. Нещо изшумоля, погледнах изненадана, че отново съм литнала в мечтите си и видях Педрос с куп вестници пред себе си. Засрамих се, че съм била толкова далече от мястото, на което съм физически, че не съм забелязала, кога се е разходил до вън, взел е вестниците и цялата пристигнала поща. Чула съм го в момента, в който е разгърнал първия. Извиних се и го попитах има ли необходимост от нещо.

- Катерин, ти докога ще се чувстваш на чуждо място и ще се извиняваш? Да приемем, че съм те извинил за всичко, което си направила и ще направиш. Извинявам те за това че не знаеш езика. Не познаваш културата ни. Не познаваш характера ми. Не познаваш навиците и предпочитанията ми. Извинявам те дори, че си се родила, дори, че си жена. Не те извинявам само за това, че си толкова безсрамно млада и красива. Хайде, извини ме и ти мен за същите неща. Прости ми, че съм така сбръчкан и безпомощно стар и да заживеем в мир и разбирателство, с усмивка и без никакви притеснения вече. Утре като счупиш чаша, не трябва да си окачваш примката и да се обесиш на лампиона, а да вземеш лопатката и да почистиш боклука. Ясен ли бях? Изчерпателно ли се изказах. Хей, бебе, кафето ти изстина. Когато научиш езика, досадните сметки от пощата ще ги отделяш и ще се оправяш ти с тях. Личната кореспонденция, ще те науча да класифицираш по важност. И така сутринта ще започваме със работата си. Ще преглеждаш с мен част от печата и ще ми разказваш нещата, за които ще те уведомя предварително, че ме интересуват. Аха, ето ти сега един "Дневен труд", чети си го и искам да подбереш, важните неща, според теб, които би ми разказала. Хайде, не ме гледай стреснато, пием кафето, работейки.

Косата ми беше изсъхнала, та не можех да имам вид на мокра мишка, но очите ми мигаха точно така. Не вярвах, че държа в ръцете си българска преса. Това беше извън всякакви представи. Трябваше да спра да мечтая. Тук всичко се случваше преди да съм имала време да го помечтая. Взех в ръце вестник и с премрежени от сълзи с очи, почти погълнах първата страница. Унесена в четенето, не съм забелязал как се е търкулнал по страниците на вестника един час, докато не чух ритмичното почукване на вратата. Отворих на готвачката и тя, още не влязла, започна да говори бързо - бързо, с весела усмивка, така развълнувана, размахваше ръце, прегърна ме и ме целуна, отново разказва, искри изхвърчаха от очите й. Чул шумното присъствие, Педрос показа бледото си лице и с широка усмивка каза нещо. Косара, готвачката, ме погледна, прегърна ме отново и звучно млясна двете ми страни, отиде почти тичешком до него и отново същите звуци... знаци... оооо... колко много позитивна енергия и живот влезе в къщата с нея. Най-накрая лавината от думи се укроти, Косара влезе в кухнята, а Педрос завъртя глава, засмя се и започна да ми обяснява, че дъщеря й е родила момче тази нощ - 4.360 кг и 54 см. Това си е едно отгледано бебе. Горката майка, щастлив бебок. Помолих го да ми каже какво да и помогна, за да приключи по-скоро с работата си и да се прибира при семейството си. Ухилен до уши, Педрос запротестира с всички маниери, на които беше способно тялото му.

- Тя има седем деца, всяко от тях има до сега най-малко по три, ако за всяко свое внуче тича у дома, и съкращава работния си ден, аз би трябвало да съм все без готвачка.

Разсмяхме се от сърце. Да всеки си има задълженията в този дом и се изпълняват по традиция, моите още не са ми съвсем ясни. Излязох да погледна цветята по терасите, на някои места имаше сухи листенца, почистих ги, сложих вода във вазите с отрязан цвят, преместих люлеещия се стол, че го беше огряло слънцето. Скука! Върнах се при готвачката и започнах поредния си урок по испански език и... деликатеси...

След добрия обяд, Педрос се оттегли за почивка, аз свърших дребната домакинска работа по отсервиране и подреждане мястото за хранене. Очакваното с нетърпение, почукване на вратата, най-после прозвуча и Марко в целия си блясък се нахили пред отворената врата. През обедната си почивка е дошъл да ме вземе за уроците. По време на пътуването ми показа всички спирки на градския транспорт, двата автобуса , минаващи в зоната, къде се разминават по линиите си и къде отново са заедно. Показа ми къде мога да сляза за да видя интересни неща. Неусетно стигнахме до сградата, на чиито втори етаж се провеждаше курса. Не беше този курс, за който говореше Вили. Това беше общообразователен, не само за българи, но на много по високо ниво и сериозно отношение към подготовката. Страховете ми се оправдаха. Трудно щях да разбирам, защото преподавателката не знаеше моя език, както и тези на разнонационалната група. Помежду си не можехме да комуникираме и беше много тихичко, не естествено за доста голямата ни група от 27 човека. Получихме материалите и учебния процес започна. Чувствах се като малко дете, на което му сричаха, за да произнеесе, маааа-ма, бааааа-ба, таааа-ти, с тази разлика, че никой не ми се усмихваше насреща със блеснали от щастие и обич очи.

Нови, трудно отминали четири часа от пребиваването ми в тази красива страна на усмихнати и все готови да се веселят, хора. С няколко почивки, кафе, разходка и отново вземане на материал повтаряне и нови думи и повтаряне. Курса наистина беше добър. Наистина тук учехме, не седяхме просто да ни предадат материала, а учехме да говорим. Организатора заслужаваше аплодисменти за идеята си. За нас беше трудно, но ясно осъзнавахме, че следващата седмица, ще знаем много неща за всеки един от групата и ще се завържат приятелства, някои за цял живот. Слизах по стълбите, когато чух познатото пърпорене на колата, която за мен беше най-хубавото нещо, което търсеха да видят очите ми. Собственикът й галантно ми отвори врата и каза, че умира от глад и отиваме на пица с ледена бира. Приех с удоволствие. Докато хапвахме, Марко ме побутна с лакът и се уведоми не искам ли информация. Естествено, с неговите закачки не се чувствах удобно все да питам. Беше дошъл направо от строежа, какви новини да очаквам. Но се оказа, че има, и то не лоши. Тази нощ, при извъредна ситуация, Иван е заловен. Имал е много дълъг разговор  със следователите и групата, заедно не е спала, но нещата са почти уточнени. Каналът не е извел момичетата от града. Това беше невероятната новина. Заслужаваше си да се радваме. Милите, измъчени жени. Колко ли страдат?! При какви ли условия минават денонощията им. Може би до два дни ще сме запознати с всички подробности. Излязохме щастливи от пицарията, а аз се чувствах леко и радостно. Отидохме до центъра, където се бяха събрали вече нашите жени. Всички заразпитваха как съм. Как са шефовете. В какви условия са ме настанили. Марко полюбопитства десетина минути и като видя, че досадното цвърчене от всички страни е непоносимо за уморените му уши, тръгна към една мъжка група, подмятайки през рамо, че след един час ще дойде да ме вземе, но ако аз реша да му се обадя, можем и по-рано да тръгнем. Вили и Елена не се отделяха от мен, филипинката с насиненото око, която така страхливо се беше показала на вратата, когато търсехме Ели, сега щастливо се усмихваше и пърхаше като пеперуда около ухажващите я наши жени. Питах ги те как са, една през друга разказваха. Ели вече работела в една кухня като помощен персонал, учела хем езика, хем работата, защото шефът казал на отеца от църквата, че я иска за бара, но нека се обучи в цялото заведение, така ще знае всичко, когато е готова и да разговаря. Щастлива от това развитие на нещата, тя разказваше бързо, бързо, как е намерила приятелки, с които ще си поделят квартира и разходите. Взима със себе си филипинката, поканила и Вили, но тя упорито отказва и иска да се настани в семейство. Отбелязах си на ум, тази вечер с хиляди извинения и кършене на ръце, да помоля Педрос за тази услуга. Накрая нямаше как да се измъкна, трябваше да разкажа как съм и в какво се състои работата ми. По принцип мразя да се хваля, а тези измъчени жени, щастливи с мизерията в която са, в смрадливите кухни, в помията и огризките, спящи в тесните си стаички, повечето Слава Богу, прилично обзаведени и уютни. Как да им разказвам аз къде съм попаднала и, че не зная какво ще работя? Как да им кажа, че Педрос ми е платил шест месечен курс за езика и от днес го посещавам? Имението да опиша не е проблем, но моята спалня, ами това, че тази сутрин, аз още спейки, шефът ми, ми беше приготвил закуската, за да ме изненада и достави радост, че снощи пих най-хубавото питие в живота си... Повечето бяха обикновени, провинциални жени, които не само, че нямаше да проумеят за какво им говоря, но със сигурност като си тръгна, зад гърба ми ще започнат да сплетничат. Задължително до утре ще имам име на метреса и при следващото ми появяване между тях ще започнат да кръстосват погледите си и да си смигват. Направих бегло описание на имението. Казах, че се занимавам с болния човек, компания, пазя му страха, защото е много болен и се страхува да остава сам. Разбира се, признах за чистачката и готвачката, като подчертах, колко много стаи има. Въпреки това, както й очаквах, намериха се две да подхвърлят, защо аз не готвя, както те готвят на старците, които гледат. "К`во па ча толко тоя старчок е специален, та отделна готвачка. Ма те се чудят к`во с парите си да праат, а ние им трънтуваме за жълти стотинки. Па да ти дигне заплатата и ше му готвиш, ма. Толку па веке превзеки."

Много от диалектите в България не разбирах, но всички тези неща разбрах и вече знаех, че няма да се размина с обсъждането и оклеветяването. Но в средите на нашево брата, сънародник, това не е новост. Знаем си се. Неизбежно е този, който е добре и уважаван, да бъде залят с много повече помия, за да не изглежда така чистичък и усмихнат. Не дай си Боже, пък с нещо се отличава, прояви някакъв талант, изпъкне на фона на общата картина, тогава на този човек ще му се изрови личния живот до девето коляно, ще бъдат убеждавани всички, доближили се по всевъзможните подходи, че това е най-големият глупак, раждан някога на земята. Даааа, наша си родна картинка, Ганьовска. Няма друга нация такава в света. Не съществува толкова голяма завист и стремеж да бъде задушена и най-малката изява на индивида. Появата на Марко разбуни кошера отново и чух подмятанията, че вчера съм стъпила в Испания и с любовник съм се сдобила. Абе, знаем ги тия ние. Бутни комини. Завъртяла е веднага опашката, не е губила време. Обидно. Радвах се, че той не разбира, а те пък от своя страна му се усмихваха мило и всяка от тези, която съскаше преди малко със стиснати зъби, беше готова да му скочи на врата, дори без минимален знак на желание от негова страна. Манталитет, наш си. Огорчена им пожелах лека нощ. Вили и Ели се отделиха. Прегърнаха ме и ме заубеждаваха да не им обръщам внимание. Прости клюкарки. Примати, неумеещи да живеят, ако не надникнат в чуждия живот и да плюят вътре. За тях животът е да се ровят в бельото на хората и да го развяват, според фантазиите си. Такива са родени, за да мразят и да бъдат мразени. С това се разделихме, с обещание отново да се видим и да не оставаме дълго с групата. Марко очакваше да ме види радостна и релаксирала, какъвто беше той, видял се със сънародниците си и обменили новини от Родината. Нищо не му казах, нямаше какво да му кажа. Не приемам, че това е характерната черта на нацията ми. Аз не съм такава.

Педрос се зарадва на прибирането ни и вечерта тръгна както предната. Междувременно разказвах, какво съм научила. Марко с неподправения си хумор ми подмяташе разни думички и ме караше да ги повтарям до втръсване, ако се противопоставех ме започваше Педрос. Не прочетох и ред от книгата, но със смях и шеги вече произнасях цяло изречение. До края на вечерта съставих цели три, което си беше постижение. Педрос се изправи да си ляга с извинение, че не се чувства разположен, но предложи ние ако искаме да останем и да си бъбрим. Помоли ме да отида с него в стаята му и да му помогна с някои неща. В това време телефонът иззвъня и аз се върнах да взема слушалката от майката-апарат. Беше красив дизайн в цвят мляко с какао и почти не се различаваше в ръката на Педрос. Не знаех какво да правя. Той разговаряше доста сериозно и не можех да вървя след него. Оставих го да потъне в спалнята, като гласът му ставаше все по-тих. Аз се върнах на диванчето и зачаках да ме повика. Мина доста време в изчакване, накрая Педрос извика Марко. Седях спокойно и изчаквах реда си, като тайничко се надявах, Марко да ме отмени. Загледах се в някакво шоу, излъчвано по един от телевизионните канали. Вероятно беше с приятен хумор, съдейки по неслизащите усмивки от лицата на публиката. След около половин час Марко, затваряйки зад гърба си вратата на спалнята, се запъти към стълбището. Отдъхнах облекчено, че не съм необходима, защото съм отменена. Когато се приближи, без да гледам лицето му, попитах да отида ли горе. Той отговори, че не е необходимо, мога да отида да си лягам веднага , ако се чувствам уморена, Педрос нямало да има необходимост от мен. Почувствах се неловко. Такава ситуация щеше да се създаде. Естествено, че не може да се избегне, щом като самотните вечери на стария човек, са запълвани от неговата компания. Червейки се и не знаейки, как да постъпя, почувствах силните пръсти впиващи се в рамото ми. Обърнах се рязко, стресната и видях помътнелите очи на Марко, изпълнени с отчаяна ярост. Изплаших се не на шега. За миг, красивия свят в който влязох ми се видя крехък и срутващ се върху ми.

- Да не би Педрос...? - попитах заеквайки.

Разбрал погрешната насока на мислите ми, Марко побърза да произнесе:

- Не не, той си легна, добре е. Обади се следователят. Намерили са момичетата. В три различни апартамента в града, били са над двеста, най-много са украинките, след това са румънки и българки.

Впих пръсти в ръката му и зачаках умолително, да не ми казва лоши новини. Гласът ми не се чу. Нямах такъв. Повече от двеста момичета, само за една седмица. Плашеща цифра.

- Ваня е между тях.

- Ееееееее, браво! Това е чудесна новина! Утре ще я видим, нали? Къде са я настанили?

- Това е лошото. В болница. Единадесет момичета са били в тежко състояние. Пребити и изнасилвани многократно. Дрогирани, за да ги подчиняват. Тя е в шок. Комуникациите с нея засега са невъзможни. Когато лекарите разрешат, ще отидете двете с Ели. Засега знаем само ние. На родителите ще съобщят утре. Когато са наясно с какво е дрогирана и какви са шансовете й.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...