Ставаха рано. Ставаха много рано, за да хванат най-подранилите клиенти и да не изпуснат никого. Работеха много здраво. Вечер затваряха ресторанта последни от редицата заведения, накацали успоредно на главния път, свързващ големия град с по-малките градчета и околните села. Не държаха на доброто кафе или уютната обстановка. Държаха на това, обикновените пътници и хората, занимаващи се с търговия по пазарите, да има къде да седнат, да хапнат топла чорба и скара, докато се спазаряват за по-добри и устройващи ги цени на продукцията. През зимата вътре беше студено и миришеше на въглища от запалената печка, чиято топлина се усещаше, само ако седнеш много близо до нея. Но пък лятото беше още по-непоносимо с миризмата на чесън и рояците мухи, които не се смущаваха от нищо и кацаха необезпокоявани от никого, където си поискат.

   Собствениците обаче бяха добряци, отзивчиви и народни хора и това до голяма степен допринасяше за непрестанния поток от клиенти, нямащи нищо против да разменят по някоя дума, да се пооплачат, докато хапват набързо, за да тръгнат към домовете си, връщайки се утре пак. Въпреки очевидно потръгналия им бизнес, не се бяха възгордели и често влизаха в кухнята, за да помагат на работниците си, когато напливът от клиенти беше най-голям.

   Собственикът, бай Танас, беше душата на тая гилдия от печалбари по шосето. Бе отгледал двама сина, готови за женене и според наложеното от дълбоки времена разбиране по нашите земи, имаше за кого да се трепе. Всичките добити от заведението пари бай Танас влагаше в строежа на огромната триетажна къща, побираща мечтите му за голямо и задружно семейство. Много средства поглъщаше тая хала, че и заемите от банката не стигаха. Всички сили, средства и хора бяха впрегнати в строежа на този дом-мечта. А и младежките прищевки на синовете му не бяха от най-скромните. За да няма кавги и сръдни, каквото имаше единият, такова трябваше да има и другият. Бай Танас винаги беше усмихнат, никой не можеше да разбере има ли тоя човек грижи, или няма. Добра дума за всеки ще намери, шегуваше се, смееше се непресторено, от сърце. Жена му, леля Станка, не беше толкова приказлива и засмяна, но в широката душа на бай Танас имаше място за всички. Обичаше си той жената, къткаше си я.  Едва ли щеше да се намери някой, който да се похвали с това, че го е чул да нахока някого или да го нагруби. Че защо да не ходят в ресторанта му, нищо че обстановката беше такава. Кой не жадуваше внимание и добра дума, въпреки простата си душа и облекло. Затова го обичаха всички, беше широко скроен и добронамерен.

   Големият му син Малин имаше голяма любов с едно умно и интелигентно девойче. Не се криеха от никого. Водеха се от дълго време. Всички очакваха, а и се надяваха, че това ще завърши със сватба, ама, нейсе, разделиха се младите. Не им потръгна, някой ги бе урочасал. Всеки пое по своя си път и не след дълго Малин си намери друга. Този път не се размотаваха дълго така, ожениха се, вдигнаха голяма сватба. Показно. И дете им се роди не след дълго. Оправна беше снахата, наперена. Все пак богаташки син беше това.

   А къщата продължаваше да поглъща всичките им средства. Напредваше бавно, сякаш в нищото. Недовършена и някак самотна...

   Ей го и малкият им син, да не остане сякаш по-назад от батко си, задоми се и той. Пак сватба, разходи. Не може да вдигнеш на единия, а да пренебрегнеш другия. И друго внуче последва.

   Все не успяваха да покрият къщата. Все разходи, разходи. Голяма си беше по план. За радост на кредиторите. Всички полагаха неимоверни усилия. Никой не седеше със скръстени ръце. Синове, снахи, работници, всички търчаха по задачи, не подвиваха крак от ранни зори до късна вечер.

   Но съдбата си намира начини. За всичко. Намира и как да те накара да не седнеш, а и как да се спреш отведнъж. Омърлуши се леля Станка, заболя. Залежа се по болници, че и друг човек трябваше да има покрай нея, не можеше да се справя сама. Пари и по доктори трябваха. Замразиха строежа. Но никой не беше в състояние да замрази и лихвите, те си искаха своето. А оня горе си поиска леля Станка. Спомина се женицата. Помръкна всичко. Нямаше я радостта и опората на бай Танас. Остаря човекът с часове. Ищахът му за работа секна, отишъл си бе завинаги крепящият го през годините стимул. Не искаше никого и не му беше до нищо сега. Но заемите не го питаха, те крещяха. Затъваха все повече и повече. Съкратиха част от персонала, не бяха в състояние да им плащат, а на други дължаха заплати с месеци назад. Бай Танас виждаше всичко, което се случваше наоколо, но нито бе в състояние да се изправи, нито имаше желание.

   Първо се разведе големият му син. Отиде си снахата, отведе и детето. Тя не беше от най-търпеливите и беше решила. Нямаше място повече за нея в тази затъваща в тинята лодка. Удар след удар, провал след провал, без възможност да се изправят на крака. И най-преданите и постоянни работници взеха да напускат сами. Беше тъжна гледка отстрани за всички онези, които ги познаваха и общуваха с тях от дълги години, но не знаеха как да им помогнат. Че как се връща човек от оня свят?!

   Разведе се и малкият син. Сякаш без причина, отстрани така изглежда всичко. Все едно последвал вторичен трус след голямо и унищожително земетресение. И тая снаха отведе детето си. Тишина. Сили никой нямаше вече за сълзи. Само незастроената къща стърчеше заплашително. Че кого ли можеше да уплаши вече? Плаши се само човек с жажда за живот. А тук не остана такъв...

   Решиха да продадат заведението, за да покрият донякъде натрупалите се дългове. Но не беше достатъчно. Продадоха къщата, така в строеж. Бай Танас и синовете му решиха да заминат в чужбина да работят. Все пак дължаха пари и на някои хора. Нищо не ги задържаше повече тук.

    След време само се чу, че се удавил малкият му син. Погребаха го там, на чуждо место. Не бяха им стигнали парите, за да го върнат на родна земя.

   Онемяла беше и Съдбата. Нелека задача имаше тук, в това семейство. Но няма време за почивка, а и се налага все някой да понесе такова страдание...