10.12.2015 г., 0:37 ч.

Онова, което ни се полага по право - Част Трета 

  Проза
408 0 1
7 мин за четене

(това е продължение на предишните части)

 

Сигурно се чудите защо изобщо съм си измислил въображаем приятел. Нима просто съм искал да бъда сам? Ами дали в началото ей така, на шега, съм си представил едно малко момче, горе-долу на моя ръст, с протрити дънки и тениска на „Костенурките нинджа”, с кестенява косичка като мен (после моята щеше да потъмнее), малко носле като мен, само с няколко сантиметра по-високо на ръст от мен, което има същите интереси като мен, смее се на същите вицове като мен и което винаги е готово да играе на това, което на мен ми се играе; а после полека-лека съм започнал да вярвам в него?

Не, че има голямо значение как се е появил Ники. Важното е, че го имаше и благодарение на него, аз не излизах навън и нямах приятели.

 По-късно, когато си отиде, само за една година се сприятелих със страшно много деца, и за една година успях да поканя дори гости на рождения си ден, което доказваше, че съм започнал да се развивам без видими отклонения.

И всички, освен моето семейство вярваха в това. Само, че във всяка къща има тайни, които дори най-големите клюкари на селото не знаят.

 

На десетия си рожден ден поканих Цецо, Иво, Сашо, Симона и Пачо Сачмата на рождения си ден, когато въображението ми отново излезе от контрол. От групата най се разбирах с Цецо. Всичките лудории, които съм правил са били с негово участие. Той порасна като хулиган, но аз постепенно започнах да се отдалечавам от него и останалите към пети клас. Към седми вече много-много не се имахме с него и с когото и да е било – нещо, което ми помогна да не се депресирам от местенето ни с нашите в Пловдив. Идвахме си във Врабчевци всяко лято и през ваканциите. Баща ми обичаше да пише и да ходи на лов тук – все пак това беше мястото, където бе израснал.

Още на десет години Пачо Сачмата се смяташе за нещо повече от останалите. Повтаряше как ще промени света, като порасне и как му е писнало от простотията сред хората. Нареждаше всичко живо (и неживо), но не даваше и дума да кажеш против него. В следващите години той продължи да доказва, че е от хората, които се сещат да полеят градината, както си им заръчал, само когато видят да го правиш ти, но пред всички се правят на най-големите градинари в света. Половината от тайфата залагаше, че ще стане радио-водещ, другата половина – търговец.

На мен не ми пукаше.

 

Помня, че тортата беше с шоколадова глазура, десет свещички – тогава бяха прави с усукани цветове, нямаше още такива с цифри, или поне нашите не ми бяха купували – и беше страшно вкусна. Имаше безалкохолно, музика, фъстъци, салата и пуканки. Както винаги на рожден ден, всички играхме, танцувахме, пихме и ядохме. Сашо бръкна в окото на Цецо, а когато момчетата решихме да събуем гащите на останалите (а кои бяха там, освен момчетата?), аз се насладих на тайната, която Симона криеше между краката си.

После решихме да играем на криеница. Двуетажната къща ни даваше голямо пространство и правеше играта още по-забавна.

Търсих два пъти преди да се сетя за стаята. Хрумна ми, че в нея имаше един скрин, в който никой нямаше да ме открие. Жумеше Иво. Той изобщо не подозираше, че скринът е празен... най-вероятно дори не знаеше за неговото съществуване.

 

Едва щом отворих вратата, се сетих за картината.

Погледът ми веднага намери младата жена, която летеше в чернотата с вдигнати нагоре ръце, губещи се из златистите ѝ къдрици. Самата дама сякаш светеше.

Въпреки контраста, тя не ми изглеждаше като нещо свято сред бездънната бездна – беше по-зла и зловеща дори от мрака зад себе си. Носеше виолетова рокля. Устните ѝ – тъмночервени и отворени широко в писък на ужас. Най-отвратителни бяха сините ѝ очи, които изразяваха най-блестящо агонията на жената. Където и да се намирах в стаята, те попиваха в мен и сякаш молеха да им помогна... или пък искаха да ме подмамят и да ми причинят зло. Бяха тъжни, но същевременно и жестоки.

Светлината, мислех си, не се излъчваше от жената, а от мястото на художника, който бе успял да запечата като на снимка този толкова болезнен момент в платното. Питах се дали самите лампи в стаята осветяха жената и дали като ги изключвах, на платното оставаше единствено черен квадрат.

Нямах време да търся по-добро скривалище. Затворих безшумно вратата след себе си. Не включих осветлението.

Свих се на кълбо в скрина. Затаих дъх и зачаках.

Останах сам със себе си в тъмнината и въпреки, че не исках да търся за трети път, донякъде се надявах да ме открият по-скоро. Не ми се стоеше там. Никой не отвори вратата. Не чух „Царски път до десет!” – то оставаше да чуя каквото и да е там, вътре. Единствено тъмнината ми правеше компания... и картината, но тогава още не вярвах за второто. Като същински Йори си чаках там, без да предприемам нищичко. Даже позадрямах. Нищо не сънувах.

Най-накрая ми писна и реших поне да надникна в коридора. Излязох от скривалището и въпреки, че бях свикнал с мрака, не виждах дори протегнатите си напред ръце. Тази стая хем имаше щори, хем тежки завеси като от театър – това не допускаше и лъч светлина от външния свят тук. Ако не проветрявахме в продължение на няколко дни, в стаята оставаше хлад, присъщ на гробница.

Аз вървях вдървено, поради продължителното ми стоене на едно място и целият бях настръхнал от студа. Опипвах въздуха с ръце, като успешно успях да се блъсна в масата до секцията и в два стола. Тогава видях светлината под вратата, което ме е поощри да продължа в тази посока. Радостта ми трая секунда, защото лъчите пред мен бяха погълнати от ослепително бяла светлина.

Картината светеше. Не ме заслепи – можех да я гледам с широко отворени очи цяла вечност, ако бе нужно. Не това ме уплаши обаче – тя се беше променила.

Жената на нея не падаше. Косите ѝ бяха легнали на раменете. Ръцете, които преди летяха високо над главата, сега бяха протегнати напред и някой би казал, че излизат от портрета. Тя не пищеше, а се смееше – широка, клоунска усмивка, от която се стичаше кръв, открояваща се на белия фон и стената. Да, кръвта течеше; течеше надолу към секцията, излизайки от рамките на реалното.

Очите... Господи, очите бяха ужасни! В тях вече не се криеше синева на море, а цели реки от кръв. Огромни, кървави очи, които се надявах никога да не видя как плачат. Нямах сили да отместя погледа си от тях. Жената се бе съживила и по някакъв начин ме бе хипнотизирала.

Тогава разбрах. Ръцете наистина излизаха от картината. Знаете ли какво – те растяха. Ставаха все по-дълги. Разтягаха се като гумени. Приближаваха се. Пълзяха по въздуха, подобни на създанията на Хадес. Можех да видя огромните нокти, както и изпъкналите вени... Това бяха ръце на старица, не на млада жена.

Същевременно аз се давех в очите. Бяха толкова големи, величествени... и чудовищни! Гледаше ме звяр. Трябваше да бягам, да спасявам младия си живот, но не можех. Стоях там като закован за пода и гледах. Бях объркан, втрещен, но и щастлив. Да, правилно чухте! Изпитвах някаква извратена наслада, стоейки и съзерцавайки жената.

Ръцете бавно се приближаваха. За къде да бързат? Аз нямаше да избягам. Белотата замайваше съзнанието ми. Тези очи, тези ръце, тази кръв... Дори не мигнах през всичкото това време. Нито отроних сълза.

Жената се смееше и бас ловя, че на лицето ми също бе грейнала дебилска усмивка. Това, което се случваше бе най-реалното, най-якото и същевременно най-ужасяващото нещо, което можеше да се случи на десетгодишно момче.

Змийските ръце започнаха да се увиват около тялото ми, а ноктите дращеха кожата ми през дрехите.

Главата ѝ се пръсна. Из стаята захвърча мозъчна тъкан. Бялата светлина около мен започна да присветва, сякаш някой си играеше с електрическия ключ.

В този момент изпитах най-силната болка, която някога бях изпитвал. Мляскащ звук и плисване на нещо топло по краката ми и пода. Изгубих сили. Строполих се.

Устата ми зееше отворена за последен писък, който така и не успях да изкарам от гърлото. Езикът ми се отпусна навън. Преди мигащата светлина да се превърне в пълен мрак, усетих слузестия вкус на сурово месо... моето месо. Или поне представата ми за него.

 

(следва продължение...)

© Тихомир Цонев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Онова, което ни се полага по право" е повест, която с времето ще публикувам в този сайт, но паралелно с това частите вървят в аудио-вариант, който можете да чуете на страницата във Фейсбук със същото име - "Онова, което ни се полага по право". Ще се радвам, ако имате забележки и впечатления от текста, да се свържете с мен там или да коментирате тук. Благодаря за вниманието!
Предложения
: ??:??