19.06.2008 г., 16:05 ч.

Онзи (ми) свят 

  Проза
769 0 0
1 мин за четене

Тъмносини, диамантени сълзи се стичат по прозореца, през който оглеждам мъничкия си като площадка за игра свят. Приели са формата на ронливи, шуплести дъждовни капки. Гледам единственото си лале и тъжа за цветовете му, отичащи се по блатистата земя при всеки удар на ненаситните каменни капки, падащи от небето. Разразила се е страховита буря. Вятър няма. Само ужасяващо силна представа за вятър, от който нито една прашинка в света ми не може да се задържи на мястото си за повече от кратък, неопределен миг. Да въздъхне, да се промени, да порасне бързо, подгонена от Преходността, да си поеме въздух за последен път и да отиде... на Другото Място. Лятото се случва навсякъде около... света ми. Всъщност, обграден съм от неимоверно голямо количество Лято. Пренасят го нелегално през мен на двуглави камили с дълга козина. Плюят щастие и пръцкат необятно морска безбрежност. "Хей" - каза едно злобно гномче, когато го хванах в контрабанда. Погледнах го въпросително. То се замисли дълбоко, почти безкрайно, след което ме погледна и потвърди. "Хей!!!" Изгубих си силиконовото съзнание преди време. Сега не мога да се пазя. Май не споменах досега. Силиконовото съзнание е това, което те пази от злобата, от напразните миражни мечти, от болката и най-вече от теб самия. То е любовта, която си измисляш, когато ти стане скучно. Нали се сещате за коя говоря. Онази, за която буквите Л-Ю-Б-О-В увисват във въздуха и остават да си висят там, подобно прилепи, нереално дълго време. Под лалето ми се образува огненочервена, гъста локва, от която лъхна остра, задушлива миризма на безстрастието, царуващо над болшинството от хората. "Не е честно." Питър пак изкрещя през мен. Прав е! Отивам да си измисля ново силиконово съзнание...

© Светослав Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??