Опит за летене
Пътеката се вие нагоре. Мурите поклащат върховете си.
Само птиците се обаждат. Носи се аромат на смола.
Дишам с пълни гърди. Раницата натежава.
Още час и съм на езерата. Трябва да побързам.
Очакват ме.
Змия прошумя в храстите. Нищо не се е променило.
Сякаш бе вчера. Тогава бях лек, без мисли. Наслаждавах се на всичко. Сетивата ми бяха изострени. Усещах с кожата си всеки полъх на ветреца. Езерата ме посрещнаха с лека мъгла. Вечерта бях на скалата. Само щурците и звездите бяха с мен. Изниза се една година и повече.
По-мъдър ли съм...?
Не, само косата ми се прошари. Една година, изпъстрена с много емоции и чувства. Рисувах, надбягвах се със себе си. Една картина така и не можах да завърша. Завършех ли я, това ще е краят на пътя.
Тук съм, раницата сама се смъква, разпервам ръце и вдишвам живот.
Там горе аз и скалата. Звездите и безкраят. Очите, смехът в тях. Бистри и чисти като водата в езерата. Две жени толкоз различни, едната светла, нежна, полъх от криле на пеперуда, другата тъмнокоса, с очи на кошута. Хлапето между тях. Усмивките в очите на двете жени, нежността към детето. Достигнал до смеха, спирах. Звънтящият детски бе като полска камбанка - звън, звън, звън. Другите две не могат да се опишат с думи. Пеят цигулки. Те са с мен.
Скалата отдава топлината си, тихо шепти. Мъдра е. Разкрива тайна. Слушам, бързо се изнизват часовете. Студът ме събуди. Посреща ме изгревът. В хижата пия чай, бъбря с Мечо. Съгласява се с мен, радостно маха с опашка. Моят добър приятел не ме е забравил. Изпрати ме. Поемам надолу.
В София у дома е тихо. Гледам картината и чувам смеха на хлапето. До края на седмицата оживя. Не се откъсвам. Паля цигара от цигара и чудото стана. Живеят лицата, усмивките пеят. Звънчето се обади - звън, звън, звън.
В огледалото ме гледаше непознат човек. Очите му блестяха.
Скалата го чакаше...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Добрин Димитров Всички права запазени
