ОПИТ ЗА ПРИКАЗКА
Не е подходящо за лица под 18 години
Имало едно време един вдовец, който имал трима сина и една ламя, която бил кръстил Стоименка. Беше ги отгледал сам, още от малки. Както синовете си, така и ламята. Обичаше ги много и правеше всичко за тях. Каквото поискат. Единствено му беше трудно с ламята, защото тя, понеже не познаваше други същества освен хората, се мислеше за човек. Колкото и човекът да се опитваше да и обясни, че бърка, тя настояваше на своето.
- Не си човек, бе – казваше й той – Ламя си! Голяма, грозна, люспеста и зелена ламя! Толкова ли не разбираш?!
- Не – настояваше тя – Човек съм! При това жена! С големи, красиви и жълти очи, с прекрасна грапава кожа и чудесен лош дъх.
- Ето бе – казваше пак той, като вземаше едно огледало и показваше отражението си в него – Човек!
После обръщаше огледалото към ламята и обясняваше:
- Ламя! Ти! Да виждаш прилика?
Стоименка кокетно се оглеждаше в огледалото и казваше повече на себе си от колкото на човека, който тя мислеше за роден баща:
- Дааа…Както винаги съм прекрасна. Като принцеса.
Така си минавали годините. Човекът остарял, синовете пораснали и станали за женене та и отгоре, а ламята така и не разбрала, че не е човек и понеже станала вече полово зряла, започнала да се оглежда за някой селски ергенин, на който да престане.
Един ден обаче, бащата дочул, че през девет села в десето, живеела една вдовица, която имала три дъщери и един змей. Зарадвал се той. Събрал синовете си и им казал:
- Синове моий…Аз вече съм стар и времето ми за оня свят наближава. А вие идиоти недни още сте ергени. Лежите по цял ден като бейове и гоните Михаля. Искам внуци бе!...С отворени очи ще умра, внуци да видя - и ударил по масата с юмрук – Затова реших! Ще отидете при вдовицата с трите дъщери и змея, дето живее през девет села в десето и ще им поискате ръката. Снахи да ми станат!
- Тате – казал най-големия син – Ами ако са грозни?
- Или глупави? – обадил се средния.
- Или мързеливи? – добавил най-малкия.
Бащата се изправил рязко от стола, погледнал кръвнишки синовете си и изревал:
- А бе вие чувате ли ме бе?! Внуци искам! Внуууци! Няма значение дали са грозни, глупави или мързеливи! Ебливи трябва да са! Другото майната му.
- Ама как тъй, бе тате? – учудили са синовете.
- Ами ей тъй на! С възрастта всеки погрознява и оглупява. Мързела лесно се лекува с едно лекарство дето му викат сопа…Ама да имаш дечурлига ти трябва еблива булка. Не да си стиска краката все едно, че червата ще й вадиш.
В този ред на мисли средния син се обадил:
- Ами тате, ние сме трима братя…Значи мама е била…
- Млък! – прекъснал го с вик бащата – За майка ти няма дума да продумваш. Тя ви е майка бе, пергишино!
Навели глави синовете и приели да изпълнят бащината заръка. Решили обаче, че ще е по-добре първо да отиде най-малкия. Ако всичко е наред да им изпрати хабер та да отидат и те. Речено-сторено. Стегнал си Евстати торбата и още преди да пропеят първи петли тръгнал към далечното село.
Вървял много дни и нощи докато накрая стигнал до една тъмна гора, обрасла с хиляди храсталаци и високи треви. Трудно си преправил път през нея, но накрая стигнал до една голяма поляна, в средата на която имало бистро изворче. Понеже бил много жаден, той се засилил към него, загребал с шепи от водата му, но точно преди да пие чул глас:
- Не пий бе, оу!
Огледал се Евстати, ослушал се и като не видял нищо решил, че му се е сторило. Понечил пак да пие от извора и пак чул някой да вика:
- Абе не пий бе, тюфлек!
Евстати скочил изплашен и викнал:
- Кой е?
- Благой – отговорил гласа.
- Кой Благой?
В този момент водата на извора се разбунтувала, завихрила се и от нея изскочило едно джудже.
- Аз съм Благой! Горския дух – и важно засукало мустак – Ти кой си и какво дириш тъдява?
- Аз съм Евстати – изплашено казало момчето – Най-малкия син на един човек, който има още двама сина и една ламя, която се казва Стоименка и който иска да има внуци и ме изпрати да търся вдовицата с трите дъщери и змея, която живее през девет села в десето, че да искам дъщерите й за снахи на човека, който има трима сина и една ламя, която се казва Стоим…
- Стоименка бе! – прекъснало го с вик джуджето – Разбрах още първия път. Познавам я тая вдовичка аз – и се засмяло ехидно.
- Ще ми помогнеш ли да я намеря? – страхът на Евстати отстъпил място на надеждата.
- Ще ти помогна ама при едно условие – казал горския дух Благой и зализал отново мустак.
- Казвай, готов съм на всичко! – викнал ентусиазирано малкият син.
- Добре тогава. Ела да ти прошепна на ушенце.
Евстати се навел ниско, почти до тревата и джуджето зашепнало в ухото му. В един момент обаче, момчето подскочило като ужилено и с изумен поглед погледнало горския дух.
- Ама ти луд ли си бе?!– извикал Евстати – Ама аз съм мъж бе!
- Мъж, жена, сърна…Каквото такова… – казало джуджето и посочило наоколо – Мислиш ли, че в тази гора имам голям избор?
Огледал се малкия син, разбрал, че и той няма избор и че за да намери вдовицата с трите дъщери и змея, трябва да мине през горския дух Благой и се съгласил на условието му. Отишли до близките шубраци и след около десет минути излели от там със смесени чувства. Благой бил усмихнат и си загащвал малките панталонки, а Евстати намръщен и със физиономия, която издава силна болка, усуквал пояса се около кръста.
Щастливия горски дух Благой, позволил на Евстати да си напълни манерката с прясна изворна вода, след което го упътил как да намери къщата на вдовицата с трите дъщери и змея. Пожелал му успех и го отпратил по живо по здраво.
Вървял още дълго малкия син, докато накрая не стигнал заветната цел. След една възвишенка пред очите му се открила прекрасна гледка. В далечината пред себе си видял една малка, красива къщичка, точно като тази, която му беше описал щастливият горски дух Благой. Забравил за всякакви болки под кръста, Евстати се затичал към нея. Когато я наближил достатъчно, видял на верандата в един люлеещ се стол да седи змея на вдовицата с трите дъщери, сложил сламена шапка на главата си и свирещ на китара.
Песента която пеел се сторила доста странна на Евстати, затова като се доближил до змея попитал:
- Каква е тая странна песен бе змей?
Змеят се стреснал, защото не бил забелязал приближаването на Евстати, огледал го изпод вежди и попитал:
- Я? Ти па кой си?
- Аз съм най-малкия син на един човек, който има още двама сина и една ламя, която се казва Стоименка и който ме прати да намеря вдовицата с трите дъщери и теб, че да ги водя да му стават снахи. Разбра ли или да повторя? – казал Евстати.
- Само това за ламята повтори – наострил слух змея.
- Ами тя се казва Стоименка и се мисли за човек. А ти как се казваш?
- Аз съм Том – отговорил змеят и отново попитал – А тази Стоименка красива ли е? Има ли си някой змей?
- А бе к’ъв змей бе? Аз ти казвам, че се мисли за човек и е хвърлила око на Гатю от долната махала, а ти твоето си знаеш – казал Евстати и продължил – А иначе е с жълти, големи очи, люспеста кожа и лош дъх.
- Ама много ли е лош? – попитал змея Том с нотка на надежда в гласа.
- Много – казало момчето.
Змея се отпуснал на стола, изсвирил един акорд на китарата и затворил очи.
- Жълти, големи очи казваш…и люспеста кожа…и много лош дъх – замечтано започнал да говори на себе си той – И се казва Стоименка…Ммм…Прекрасна е!
В един момент змея скочил от стола и казал на Евстати:
- Води ме при нея. Ще я искам за жена!
- Ами Гатю от долната махала?...Тя него си…
- Гатю, Матю…все тая. Моя ще е Стоименка и толкоз. Казах!
- Ама той тате иска дъщерите на вдовицата да му станат снахи. За теб нищо не каза.
- Добре – рекъл змея Том – Ще ги вземем с нас. Моми са сите и ще се съгласят …пък и вече взеха да прегарят та…Време им е. А той баща ти жена има ли си?
- Не. Вдовец е. Мама умряла след като съм се пръкнал аз. Бая зор е видяла с мен та се е споминала горката.
Змея плеснал с криле от радост и казал:
- Ето, на! Значи и вдовицата ще вземем за жена на баща ти. Какво ще кажеш?
- Ами той е много стар и вече не може…- отговорил Евстати.
- Спокойно – казал змея – И тя е много стара и вече не иска. Тъкмо ще се погодят двамата.
Зарадвал се от сърце Евстати. Просълзил се. Такъв късмет и на сън не го беше спохождал. Хем за него и за братята му булки, хем за баща му жена да го гледа и да му шета и хем за ламята Стоименка – змей! И то не какъв да е змей ами бард. Поет с китара. Чудо на чудесата значи.
- Ами добре тогава – казал синът – Да им изпратим хабер на моите, че да ни посрещнат в село.
- Готово бе – съгласил се змеят Том и скъсал един лист от нотната си тетрадка – Сега ще им напиша бележка и ще им я изпратим. Ти хвани една гъска от двора.
- А не…Благодаря, не съм гладен – опитал се да отклони поканата Евстати.
- А бе кой ти говори за ядене бе – казал змея – Това е пощенска гъска. Ще вържем бележката на крака й и ще я изпратим като хабер на домашните ти.
- Добре, ама преди това да те питам нещо?…То малко неудобно ама…
- Давай, давай. Питай! За мен неудобни въпроси няма.
- Ами тате каза, че една булка е без значение дали е грозна, глупава или мързелива, но във всички случай трябвало да е еблива. Тези такива ли са? Дъщерите де?
- Ухааа – викнал змея – Дънкат се къде с когото и с каквото сварят. Така, че бъди ра’ат. Ебливи са за сто села.
- Ха така – доволно потрил ръце Евстати и тръгнал да гони гъските по двора.
Изпратили хабера и зачакали да се върне вдовицата с трите дъщери, които били отишли по работа в другото село. В това време змея Том решил да изпее най-новата песен, която бил измислил. Казвала се ,,Дилайла,,. Дръннал на китарата и запял:,, Уай уай уай Дилайла…,, и така нататък.
- И к’ва е тая Дилайла? – позаинтересувал се Евстати като свършила песента.
- Абе така ми дойде – отговорил змея Том – Ама да знаеш, че един ден, може след много време да е, тази песен ще стане хит. И тогава драги ми Евстати, името ми ще е известно в цял свят.
И така скъпи, възрастни дечица. Приказката отива към своя край. След като Евстати и змея Том изчакали да се върне вдовицата с трите си дъщери и им казали за вдовеца с тримата сина, онези едва не полудели от радост. Събрали набързо багажа си и се метнали на гърба на змея. Той разперил криле и с едно мощно замахване отлетял към селото на Евстати, където вече ги чакали бащата и двамата по-големи братя. Чакала ги и ламята Стоименка. Когато видяла зеления, грозен, с люспеста кожа и жълти очи змей, тя незабавно забравила за Гатю от долната махала и припаднала от любов. След като ветеринарят на селото я свестил с една огромна инжекция адреналин, започнали приготовленията за сватбите. Защото както разбирате те щяха да бъдат три плюс тази на Стоименка, която веднага беше наметнала един бял чаршаф върху главата си и сложила венец от лавандула. Същинска змейова булка. Бяха сватби за чудо и приказ. Дори горския дух Благой беше дошъл, но Евстати го беше помолил да не разкрива тяхната малка тайна. Благой го успокои и ощипа певицата от оркестъра по гъза. Понеже беше джудже, само до там стигаше.
И аз бях там драги приятели. Ядох, пих и се веселих. Уверих се, че дъщерите на вдовицата бяха точно такива, каквито бащата беше заръчал и когато тържествата приключиха, ме изпратиха с пълни торби с картофи и джинжифил. Едва ги домъкнах до вкъщи. Още имам от тях, та ако някой иска – продавам. Телефон за връзка 0988 345 190. Цена по договаряне. Между другото ергенче съм…та може и не само за картофите и джинджифила. Това само за дами, нали!
© Емил Стоянов Всички права запазени