Търсенето продължава. Винаги. Никога. Все думички, за ограничаване. А не трябва. Не трябва да се ограничаваме в някога си. Предполагаемо няма да ограничим избора си, докато все още имаме такъв. Все ще се намери нещо, което да ни жегне. Устроени сме така, че да търсим най-доброто за себе си. Или поне някои са така, де. Не мога да твърдя едно и също нещо за всички. Та, да се върнем на въпроса. Или отговора или каквото там търсим. Ние търсим не за да разбираме и за да намираме, а чисто и просто, защото можем да си го позволим. Получим ли отговора, търсенето ни става вече безцелно. А ние не искаме да сме безцелни – за това намираме нов път към същото нещо и този път се надявам се да е по-интересен. Търпим промени, търпим несполуки, осъзнаваме какво искаме, но не знаем как да го постигнем. Тръгваме в погрешни посоки, спираме се, връщаме се и започваме от начало. На каква цена ? – На цената на опита. На цената на бъдещето ни щастие – „Мислене в перспектива” му казвали хората.

Понкога сложните решения се взимат трудно, понякога лесно. Въпросът е за колко време можем да издържим без въздух или по-скоро със затаен дъх. И двете твърдения са вярни и в двете има малко заблуждение относно какво и как. Защо всички тези красиво наредени думички ви се струват като безплодна и непонятна реч – защото са просто мисли, не толкова разсъждения, колкото едни прости мислички обвити в изречения.

Толкова хубави неща ни се случват, без дори да можем да ги осъзнаем понякога. Вървим си по улицата и хоп. Нещо прекрасно. Влизаме в някое кафене. Хоп още нещо такова. Всеки ден има такива неща покрай нас, но не всеки ден ние можем да ги видим. Нищо, и на тях ще им дойде реда все някой ден. Спреш ли да опитваш – свършен си. Притесненията трябва да ги оставим за някой, който го интересуват. Когато отвориш очите си ще видиш много неща, а затвориш ли ги, те ще станат твоя реалност.