- Ехо! SOS! Спасете ни!

 - Стига, де. Сами сме.

- Да, но може пък да ни забележат.

- Няма.

- Защо пък?

- Защото не им пука за нас. Не ни искат близо до себе си.

- Не е вярно! Как така не им пука за нас?

- Ами не знам. Но е факт.

- Ти пък с твоите факти!

- Факт е. Не ни обичат. Не сме им нужни, дори им пречим, мен ако питаш и няма да ни намерят, тъй като не ни търсят, ако изобщо ги има, защото вече забравих дали съществуват - толкова отдавна сме в този жълт лабиринт, от който май няма никога да излезем,  защото, помниш, ние искахме да се скрием от тях и си изобретихме лабиринт без вход и изход.

- Сега пък безкрайните ти изречения!

- Знаеш, че съм права.

- Не може да  няма нито една врата! Не може да не е останала нито една дупка или поне прозорче! Не може да останем тук завинаги!

- Ти май наистина мислиш това, което мисля, че мислиш.

- Ако мислиш, че ще търся изход, значи да.

- Стига. Говорили сме си за това. Лабиринтът е оплетен и ужасно далеч от света на другите. Ще се загубиш.

- Ще пробвам. Този път сериозно. А ако се загубя, поне ще съм далеч от твоите факти, безкрайни изречения и апатични точки! Сега си напълвам джобовете с бонбонки "надежда" и няколко парчета вяра и тръгвам.

- Хм...

- Добре. Ще ми липсваш и те обичам.

- Без лиготии, моля. И не смей да ревеш!

- Понякога си толкова груба!

И тя тръгна. Хлипайки. Остави ме сама да я чакам. Още не се е върнала. Може да са и свършили бонбоните, а тя не можеше без тях. Аз се чувствам малко празна. Говоря постоянно, на себе си естествено, но май нищо не си казвам, защото няма какво - нали съм празна. По същата причина това ще е един глупав край (не знам как да завърша). Бих могла да кажа, че ми липсва, че я обичам, че... е, всъщност НЕ бих могла - тя беше по тия работи, аз просто седях и започвах с моите безкрайни изречения, които тя толкова мразеше... ти сега четеш едно такова изречение, но не се бой, сега свършвам и ще бъде с многоточие, защото, както знаеш вече, обичам точките, а те са три в многоточието...