ОРАНЖЕВИЯТ ЧАДЪР

          Облакътен на прозореца, старият човек се взираше в дъжда, сякаш се опитваше да си спомни нещо, нещо хубаво, свързано с него. Капките обилно се стичаха по прозорците. Също като в деня на първата му среща с Мария; също като нежните й целувки, оросяващи жарта на неговата душа... Е-ех!… Това момиче откога си отиде… А сега… Сега от време на време идваха децата и внуците. Да го нагледат… и… Толкова.

         Но това не е същото, не е-е-е…

         Сега чия нежност ще ороси жарта на скръбта и копнежа  по обич в душата му? Никой. Ни-кой. Само дъждът. Как прилича на сълзите му над гроба на Мария. Господи! Как изтича животът. Прогърмява, потрещява… И изтича. Като дъжд изтича. Измива те от лицето на земята. Без значение цар ли си, учен ли си или си бедняк. И от тебе остава само спомен. Спомен от прохладен дъжд в жаркия ден…

          Така си мислеше професорът по литература, додето долу по разкаляните тротоари и прокопани улици бързаха хората. Кой с чадър, кой с дъждобран, кой мокър до кости.

          Дъждът на Времето.

         Слънцето окървави облаците на запад. Денят преваля. А дъждът не преваля. Същински потоп. Реки от вода. И кал.

         Изведнъж в полумрака грейна слънце. Слънцето на един оранжев чадър. Завъртя се пред очите му и затанцува. Сякаш момичето не прескачаше кокетно локвите, а танцуваше. Танцуваше валс под дъжда, прегърнало Слънцето.

-          -Добър вечер, Мария!