Орехи на пътя

...

Бързах да се приготвя. Обух къси розови панталони. Имах страхотни бедра. С тен като моя, можех да завъртя главата на всеки. Мислех да си сменя потника, но ми харесваше. Облякох го отново. Под него сложих розов сутиен. Виждаха се презрамките и това ми изглеждаше чудесно. Почнах да се гримирам. Очертах очите си с черен молив. Сложих и червен молив върху устните си. Косата ми беше добре. Пръснах се с парфюм. Тогава, вместо нежния аромат който се разпръсна във въздуха, аз усетих отново дивата миризма на черни орехи. Вече не знаех защо той ме преследва, но свикнах с него. Всъщност това не ми се случваше за първи път. Това ухание беше навсякъде. Дори и в сънищата си го усещах. Реших, че всичко е наред щом присъстват орехите в усещанията ми. Нелина вече беше на уреченото място. Беше облечена в светло синя рокля. Кожата й беше много светла. Слънцето някак си не я обичаше. Но имаше прекрасни зелени очи. Косата й е кестенява, но къса. Може би щеше да й отива повече, ако беше по-дълга. Но това беше мое мнение, а на нея й харесваше явно да ходи с по-къса коса. - Здравей! – махаше ми Нелина отдалеч. Затичах се, за да стигна по-бързо до нея. - Ето ме. Хайде да вървим, да не закъснеем. – казах с такъв ентусиазъм, че тя се поучуди. - О да, да побързаме! – направо викна Нелина. Тя нямаше търпение да отиде на пейката. Минахме през едно кръстовище, после по една тясна улица, цялата отрупана с цветя. Стигнахме до алеята, която водеше към парка. Нелина вървеше пред мен и бързаше настойчиво. Аз тичах вече, а токчетата ми едвам ме удържаха. Най-сетне стигнахме до прословутата пейка. Седнахме и въздъхнахме с облекчение. Нелина побърза да извади от чантата си две шишета с портокалов сок, които предвидливо бе прибрала преди да тръгне. Извади и цигарите си. Щракна със запалката и запали една. Аз не пушех и не ме интересуваха цигарите. Нелина трепереше цялата. Пушеше нервно, а аз я гледах с недоумение. Минаваха хора по алеята, но ние не ги виждахме, нито чувахме шума и виковете на децата, които играеха в парка. Между нас се вмъкна тишина. Зловещо замълча в умовете ни и ни погълна като в дълбока страшна бездна. Нелина гледаше втренчено улицата и се надяваше от там да се появи любовта. Аз гледах Нелина и пиех портокаловия сок на големи глътки. Странно беше да седим и да се надяваме да се появи човек, който осмисляше нашето моментно пребиваване на тази пейка. Слънцето беше безпощадно и с цялата си фантазия ни обливаше и разгорещяваше още повече. След минути, които на мен ми се сториха миг, а на Нелина цяла вечност се появи сив мерцедес. - Ето го! Идва. – Викна Нелина и леко се надигна, за да може да се взре по-добре в минаващия автомобил. - Архидея, това е той. – изрече много тихо, а гласа й затрептя от вълнение. Пред нас беше кръстовището и светофара светна червена светлина. Сивият мерцедес спря. От отворения прозорец се носеше взривна рок музика. В първия момент не виждах добре човека зад волана. Усещах някаква странна вълна топлина, която се разливаше в тялото ми. Опитах се и аз да се надигна и да погледна по- добре и да видя все пак този мъж, който ни бе довел на тази пейка. Светофара светна зелено и колата потегли бавно и тежко като луксозна лимузина, въпреки музиката която вещаеше лудост и бързина. За миг видях силуета му, но само това. Видях магия, сила и страст. Не знам защо страст, но може би заради заряда на музиката. Стана ми приятно, почувствах заразата, почувствах може би онази тръпка, която и Нелина чувстваше. Стана ми неудобно и се загледах в небето. Имаше гълъби, които безгрижно се рееха и се наслаждаваха на слънчевия ден. Около нас също имаше гълъби и врабчета търсещи трохи или сродни души. Нелина мълчеше загледана към кръстовището, където светофара сменяше цветове. Аз имах чувството, че някой ме бе ударил с нещо по главата,бях леко зашеметена. Не знам дали защото поисках да стана част от нещо ново за мен или просто защото вече не бях безразлична. Точно в този момент не го осъзнавах, но определено ми беше приятно да стана съпричастна към тази история. Всъщност тя , самата история беше единствено в главата на Нелина и никой друг освен мен не знаеше за нея. Опитвах се да допивам портокаловия сок, бръкнах в чантата си и извадих плик с бонбони. Взех един , развих шарената хартийка и го сложих в устата си. Подадох и един на Нелина. Сладостта на бонбоните ни върна към действителността. - Това беше… този мъж ми харесва. – каза Нелина с пълна уста и отново замълча. - Е… супер, той има и хубава кола. – споделих аз с нотка на Безразличие. Всъщност колата не ми направи впечатление, а самата ситуация. За мен беше цяло приключение да погледна любовта , която витаеше във въздуха около приятелката ми. Погледнах Нелина, а тя изглеждаше тъжна, напрегната и малко отчаяна. Насълзените й очи се взираха на някъде без цел, блуждаейки, търсейки нещо към което да привлекат вниманието на мислите й, но за кратко защото започна да въздиша тежко. - Хайде престани! Не виждам проблем, че да си тъжна. Ти въобще знаеш ли нещо за този човек. Как се казва, къде живее… погледнах я въпросително и продължих – нещо, дори и малко, но знаеш ли ? - Не. – категорично ми отговори Нелина. Тя съвсем беше посърнала. Събу обувките си и качи краката си на пейката. Извади цигара и запали. - Нищо незнам за него. Разбира се , че незнам. Идвам тук като пълна идиотка и гледам как той се вози с колата си. Вече цял месец правя това. Имаше дни, в които го нямаше. Тогава сякаш денят ми бе преминал напразно. – издуха дима от цигарата и една тягостна въздишка и продължи – Това е… осмислям дните си като ползвам от тях по някоя минута да поседя на тази пейка и да видя този мъж. И това ме прави щастлива , но само за миг и после … - замълча , загледа се в гълъбите, които продължаваха да обикалят около нас, въздъхна леко и продължи – после се чувствам сама, нещастна и ненужна. - Мисля, че трябва да направиш нещо, за да предизвикаш съдбата. Трябва да се запознаете. – констатирах аз. – Ще се срещнете, ще пиете кафе… да той ще те покани на кафе - разсъждавах аз относно едно бъдещо предположение, което е логично - да … ако се опознаете нещата ще се случат, о, да, ще бъдете щастливи и двамата… това е любов. – усмихнах се от констатацията си. Всичко което ми премина през главата беше естествено, но аз не се замислих върху странните моменти, които живота предлага и преобръща съдби. И ако нещо е толкова лесно за едни за други е невъзможно. В този момент бях открила отново нещо за себе си, нещо което ме обогати. - Знаеш ли ? – попитах аз без уточнение, защото не бях формулирала точно въпроса си. - Какво да знам – погледна ме Нелина. - Животът е една дълга нишка, а ние трябва да плетем с нея възможности. Така ще създадем плетеница от идеи, ситуации, действия… мечтите ни ще украсяват това творение и в крайна сметка всеки ден ще е ценен, защото ще бъде наш, единствен и уникален. Всеки човек плете съдбата си, а как ще изглежда това плетиво зависи от самия него. – завърших с размишлението си и си взех друг бонбон. Нелина ме гледаше странно. Вече беше допушила цигарата си и се обуваше. Изправи се, сложи ръце на кръста си и каза: - Ти много сложно се изрази. Права си, всичко това е така. Благодаря ти, ще се опитам да го намеря и да се запозная с него. – почувства се освободена от взетото решение. Станахме от прословутата пейка и тръгнахме към центъра на прекрасното селище. Въздухът бе наситен с дивен аромат на орхидеи и залязващо горещо слънце. До като вървях кротко до новата си приятелка и се наслаждавах на прииждащата вечер в главата ми звучеше рок музика. В мислите ми нахлу образа на мъжа от колата, въпреки че беше само силует в гръб, толкова бях съзряла , но ми беше приятно. Мислех, че Нелина ме натоварва с нейната любов, но в момента сама мислех за обекта й на желание и страст. Изведнъж си помислих, че съм откраднала от нея усещане… откраднах, но не съм искала и въпреки това се почувствах неловко. Тя си вървеше до мен съвсем спокойно и нищо не подозираше какво се случва в моята глава, а там беше хаос. Имаше неща, които непосилно за мен започваха да ме ангажират и не знаех ще има ли изход и къде е всъщност границата на съмнението в това дали съм крадец или съм получила подарък. Тогава ми замириса на орехи, на онзи тежък но страшно възбуждащ аромат на страст и изобилие от ласки, които винаги ме преследваше. Представих си как Нелина тича след сивия мерцедес и крещи „Спри! Спри! Моля те! Спри!...“ , а мъжът от колата й се усмихва с бляскава усмивка и неподправен чар. „Спри! Спри! Чакай….“ Звучи ми отчаяна застанала по средата на кръстовището, а мерцедеса я отминава и … не се случва нищо. Нелина почва да плаче и да му се моли да се върне, но улиците опустяват и пада мрак. Отново ми се набива уханието на орехи, полепва по кожата ми, цялата се наелектрезирвам от това усещане. Поглеждам към Нелина, а тя толкова замечтано си витае в облаците , че дори не ме забелязва. Така не след дълго се отзовахме в кафе „Брилянт“. Там кротко си седеше Ралф. Пиеше си кафето и разбира се рисуваше. Като го видях се зарадвах, защото ме приземи и ме върна обратно в действителността.

следва...