Отдавна се каня да отстраня онази паяжина от тавана, защото все гледам нагоре, особено нощем и все чакам нещо да се случи. Разбира се, нищо не се случва и освен това обитателят го няма, но Соня каза, че било грях да се разваля къщата на паяка, защото вещае беда в собствената къща. Поради което таванът се покри с паяжини, но нямам желание да трупам грехове на душата си.
Всъщност, бедата се е случила отдавна, но сега не ми се коментира; май вече се изприказвах. Така че отлагам за пореден път известни инициативи и продължавам нататък. Опитвам се в движение да хвана посоката , но посока също така не се вижда, а движението е за никъде. Определено цикълът се затваря и се оказвам в изходна позиция. За компенсация, купувам онова цвете в саксия, за което говорихме миналия път; нека да спомена, че Соня обича цветята, пък аз все забравям някои дребни подробности, които прибавят към тъгата особена изящност. Окей, сега се налага да представя допълнителни пояснения, относно естеството на тази тъга, защото нейното участие се вписва в темата някак инкогнито, но пък винаги – достатъчно убедително. Нищо, че много често логическо обяснение няма и причини също така не се намират или поне така изглежда, но пък самотата е в изобилие, което не значи, че възнамерявам да променя статуквото. С една дума, влача я от детинство, макар че с напредването на възрастта я прибавих към останалите недоимъци; успявам дори да се приспособя по подходящ начин. Също така напоследък проявявам странен интерес към новопоявилите се некролози; дори се спирам и разучавам доколко авторите им са успели да избягат от клишето. Разбира се – излишен интерес; като че това е кой знае колко важно, след като човекът си е заминал и повече нищо не се случва. Общо взето много рядко се срещат некролози, чийто текст впечатлява с нещо оригинално, дори никак ги няма и си личи в пълна сила гробарската недодяланост на обслужващия персонал. Търговците на смърт винаги гръмогласно изповядват своето невежество, но не само те. На всичко отгоре – реклами, реклами, реклами… Големите хипермаркети в квартала се надпреварват в амбицията да спечелят умовете и сърцата на потенциалните потребители с потоп от всевъзможни дебелашки словосъчетания. Погнусата си е погнуса, а досадата си е досада. Чудно защо напоследък освен некролози, все по-често се спирам да чета реклами – то е все едно да се възхищаваш на словото на някой столипиновски оратор - вития. Не вярвам да е поради старческа деменция; нещо друго е. По-вероятно пресищане от концентрацията на всякаква чалга; то май друго не ни остава. Разбира се, рекламата е също такава безобразна чалга, което поставя консуматора в безизходица и проблемът няма решение. Но започвам да се уморявам и свиквам с тенденцията към продължаващо оскотяване. Сега се чудя защо предпочетох тази бяла орхидея. Соня каза, че орхидеята е стайно цвете и изисква специални грижи. Това някак си не ме устройва. Значи е за предпочитане на онзи гроб на края на света да бъдат посадени непретенциозни цветя, защото не разполагам с време да ходя да ги поливам и чистя. Времето ми е оскъдно и все изоставам от графика; аз съм зает със себе си. А то значи, че гробът ще буреняса съвсем скоро.
Иска ми се да споделя, че напоследък престанах да пиша писма на госпожица д-р Анс. То се подразбира от само себе си, тъй като отговори не се получават и този факт ми навява особени мисли за празнотата на вселената. Усещането е на изчакващ на девета глуха, когато всички влакове са отпътували и, значи, следващите няколко еона ще разполагам с достатъчно тишина. Възможно е да се сдобия и с безтегловност. Задрасквам в мислите си сянката на госпожица д-р Анс и продължавам нататък. Сега трябва отново да уточня посоката, защото всички посоки изглеждат еднакво незначителни, когато си на последната права и финалът е безпощадно близо. Май преди това трябваше да сменя тапета на стената или, може би, да реша новата кръстословица на „Уикенд”, после се оказа, че емирът на Бахрейн попълнил харема си с нова булка; егати новината – тя щуротията наистина няма спиране. Но, общо взето, този факт не се връзва с цикъла на Йоркската дукеса; това не е планетарен цикъл, така че ще го подминем без внимание. Помня, че лани пак се канех да го правя този ремонт; после се оказа, че е за предпочитане да се отложи за неопределено време. Това е така, защото вече свиквам с отсъствието на госпожица д-р Анс. Значи отлагането отново предстои, особено, когато прозорците са обърнати към залеза и не се очакват скорошни посетители.
Нека изясня още подробности относно участието на госпожица д-р Анс. Отзивите за нея са винаги благоприятни най-вече в професионален , а също така – в житейски аспект. Нямам значими контакти с нея и не е много вероятно да имам. Диагнозата, която великодушно ми бе предоставена, не се отличава със съществени особености. Депресия, разбира се. Но това е много стар проблем и аз се опитвам да се боря с него от ранна младост, пренебрегвайки симптомите. Позата на безгрижен веселяк, който е вечерял с Господа, не ми е присъща, дори не ми се отдава да имитирам, но е за предпочитане пред останалите пози. Нямам представа доколко е сполучлива, но за другите участници това е без значение.
Трябва да добавя констатацията, че освен красива жена, госпожица д-р Анс е много сериозен човек – не точно ледената принцеса, но може би далечна нейна роднина. Почти е невъзможно да се преодолее дистанцията, която поставя между себе си и пациента, а тя го прави винаги. Това е така, защото възприема всички участници като пациенти – тоест – обекти за въздействие и ги категоризира само в медицински аспект. Присъствието на останалите не се възприема, а то значи, че няма останали. Което ме кара да се завръщам отново в познатия коловоз и да си измислям сън. Но сънищата с участие на госпожица д-р Анс са лишени от докосване, в резултат на което онази бяла орхидея става все по-бяла. Иска ми се да прогоня от мислите си госпожица д-р Анс или да се приближа до нея, но не мога да постигна нито едното, нито другото, тъй като съм само обект и няма как да променя статуквото.
Госпожица д-р Анс е специалист по депресиите и прилага различни методики, съобразно особеностите на заболяването и характеристиките на пациента. Тя е наясно кой от какво се нуждае и лекува успешно всевъзможни форми на депресия с доказали своята ефикасност средства. Понякога при по-особени случаи /като моя/ се налага да експериментира. Понякога се налага да увеличава дозата. Понякога преминава към по-нестандартни профилактики. Беше много притеснена, когато споделих, че съм изхвърлил от къщи всички въжета, освен това заковал прозорците да не влиза светлина, защото нещо ме дърпа към светлината и полетът на Икар ми изглежда не толкова нереален.
- Вашият случай е твърде особен – обясни тя при поредната визитация, когато отново забелязах, че паякът горе се е скрил. – Вероятно трябва да смените климата и да излизате по-често на разходка сред природата. Трябва да си намерите занимания; това е особено важно.
- Имам си занимания – отговарям веднага, защото разполагам с готов отговор. – Мога с часове да наблюдавам онази бяла орхидея на прозореца и разговарям с нея за много неща. Освен това…
- Освен това?
- Освен това си имам график на посещенията. Чувам, когато минавате по коридора, познавам стъпките ви. Виждам ви, когато след работния ден пресичате улицата, наблюдавам сянката ви, докато завиете зад ъгъла, помня, че веднъж ми се усмихнахте /записал съм датата, часа и минутата/. Това е важно събитие, д-р Анс.
- Благодаря – сподели разбиращо тя и по устните и отново се плъзна познатата бледа усмивка, която често се разхожда по тапета на онази тъмна стая в дъното на коридора. – Разбирам ви, но може би ще се наложи да пробваме с друго лекарство.
- Ами пробвайте! – произнесох аз без особен ентусиазъм. – Експериментът е ключ към успеха, но имам тъжното предчувствие, че резултатът ще бъде отчетен в едно друго измерение.
Госпожица д-р Анс ме разглеждаше с най-синьото на сините си ириси, но в тази необятна синева плуваше някаква съвсем далечна Гренландия. Винаги съм се питал как е възможно да се запази равновесие, надничайки в глъбината на такава непоносимо синя бездна. Опитвам се да запазя равновесие.
- И тогава – продължавам по инерция – съществува вероятност да осъзная, че позицията ми на страничен наблюдател е твърде убедителна и не ми се предоставят други възможности. Въпреки липсата на титуляри.
- Опитвам се да възприема казаното – отбеляза замислено госпожица д-р Анс. – Обикновено успявам да проумея болката на пациентите си.
- Едва ли е толкова лесно , когато наоколо се забелязват само пациенти.
- И това е вярно.
Госпожица д-р Анс побърза да отмине, защото винаги е натоварена с всевъзможни графици, които не и оставят време за бездействие. Нито за нерегламентирани беседи. Така е било и така ще си остане. Тя трудно може да ме различи от останалите, тъй като питомците на това учреждение са винаги еднотипни. Аз самият трудно се различавам от останалите. А и от себе си трудно се различавам по същите причини. Чарлз Буковски беше установил, че всеки се ражда гений и умира идиот, но засега съм убеден само в последното.
Съвсем естествено тъгата е доминиращ фактор в този сценарий, но това вече го споменах. Напоследък тъгата започна да се сраства със сянката на госпожица д-р Анс и не мога да проумея причините. Съществува опасение, че обслужвайки тъгата, съм се сдобил с безсмъртие. Трябва да отбележа, че не съществува по-ужасен сценарий от сценария с безсмъртието при наличието на тези жълти фасади в една жълта вселена. Поради което съм вечно буден и отбелязвам в графика нарастващата пауза от затихващите стъпки на госпожица д-р Анс. Констатацията е, че тази пауза клони към безкрайност и няма значение колко е вярна идеята за следващо прераждане. Понякога се чудя защо свързвам появата на тази бяла орхидея с появата на госпожица д-р Анс. Логиката налага разумната теза, че нямат нищо общо, но аз съм малко скаран с логиката. Парадоксът се състои в обстоятелството, че орхидеята започна да линее, когато веднъж госпожица д-р Анс се разболя и няколко дена отсъстваше от работа. След което разцъфтя с нова сила. Забелязах този феномен и го споделих с нея, когато по време на една визитация, тя внезапно се приближи до цветето и го разглеждаше известно време с нарастващо недоумение.
- Всъщност, полагам достатъчно грижи за него – обясних аз.
- Полагате грижи? – погледна ме тя учудено.
- Така е, защото – продължавам по инерция, – защото това сте самата вие.
Тя замълча и по устните и отново се плъзна онази блуждаеща усмивка, която винаги улавям в мигове на отдалечаване. Забелязал съм отдавна, че красотата има дъх на меланхолия. По принцип тъгата е безформена и лишена от пропорции, но винаги се слива с белотата на онази ужасно бяла абстракция, когато художникът е захвърлил палитрата и бродира тишина в забравата на Лета.* Би трябвало да спомена още, че в процеса на своето обособяване госпожица д-р Анс е придобила странната особеност да лишава участието си от сексуален елемент. Дори голотата и притежава изящната хладина на мрамора; сещам се за един неподражаем фрагмент от „Торинската меланхолия” на Де Кирико, където този феномен е запечатан с особена конкретност. Това е така, защото получавам достъп до голотата на госпожица д-р Анс съвсем имагинерно, пребивавайки в паузите на онова полубудно състояние, когато се провалят усилията ми да скъся дистанцията между Хемера и Нюкта**. Претендирам, че съм запознат с тази особеност и то е призвание свише.
Понякога се събуждам от безсъниците прав в средата на стаята и в мислите ми изпълзяват влечугите от спомени за неосъществени коптуси***. Те наистина са влечуги и създават усещането за прегръдка с айсберг. Иска ми се да посегна нататък към онова бяло нещо – топло и мърдащо – в деколтето на госпожица д-р Анс, но се сещам , че обикновено тя отсъства и ръката ми пропада в нищото; особено е трудно всякакво докосване, когато косите на госпожица д-р Анс се сливат с мъглата на една угасваща Гренландия от много тишина и много неосъществени коптуси.
Тази замисленост по лицето на госпожица д-р Анс напоследък придобива все по-отчетлив характер; опитвам се да проумея причините. Дори ми се стори, че не ме слуша какво и говоря, а този път аз не говорех за себе си, а за нещо друго. Нещо, което не бих повторил никога и никъде. С една дума, заявих съвсем директно, че бих искал да я видя на друго място и при други обстоятелства, защото това е важно и защото е съдбовно. Споменах освен това, че възнамерявам да преодолея депресията и да започна нов живот, където тя заема особено място. А всичко останало е без значение.
Докато споделях тези безсмислици, тя продължаваше да ме наблюдава с онази замислена усмивка, която наднича нощем в безсъниците ми, но не съм сигурен, че е чула нещо. Останах с впечатлението, че е някъде съвсем далеч и аз съм сам в диалога. Което никак не е чудно, предвид навика ми да разговарям сам със себе си.
Преди да си замине, тя внезапно се приближи до саксията и стоя там цяла минута без да проговори. Стори ми се, че споделя нещо с цветето. После тръгна навън, но в бързината изпусна на пода една опаковка, от която се разпиляха няколко блистера с таблетки. Веднага се втурнах да и помагам и съвсем неволно прочетох надписа. Чак когато тя затвори вратата към коридора се сетих, че това са сънотворни средства и нещо ме прободе отляво. Разбира се, не можех да имам обяснение каква е причината за подобна реакция. Причина вероятно нямаше.
Но още същата вечер забелязах, че орхидеята започна да линее и тази тежест в диафрагмата продължи да нагнетява айсберги – все по-дълбоко и все по-навътре. Не успях да си обясня какво се случва, но явно нещо се случваше или нещо предстоеше. До сутринта цветето увехна съвсем, а аз гледах безпомощно и не можех да сторя нищо. Напомняше ми същата онази безкрайна нощ преди Коледа, когато си отиваше близък човек, а аз не знаех какво да предприема. Никога не съм се чувствал толкова безпомощен.
Отново нямах обяснение защо, докато наблюдавах умиращото цвете, в мислите ми непрекъснато изплуваше образът на госпожица д-р Анс. И така – цяла нощ. Това предчувствие започна да става особено непоносимо, когато сутринта не я видях през прозореца да идва насам. Обикновено я забелязвам много от далеч, защото улицата отсреща е достатъчно дълга, а тя винаги пристига пеш. Казаха, че може да си е взела отпуск, но не бях сигурен, че е така. Решението бе взето веднага. Не можех да чакам повече нито секунда и хукнах нататък.
Тръгнах по същата улица, по която обикновено тя се движеше в двете посоки. Когато забелязах онзи бял силует в далечината вече бях сигурен, че е тя; не е възможно да объркам нейната походка по никой начин. Само че тя не идваше насам, а се отдалечаваше, за което нямах обяснение. Смътно си спомням, че улицата беше съвсем пуста, а обикновено е доста оживена, особено сутрин. Чудно къде са се дянали другите и само тя вървеше нататък с онази леко танцуваща походка, която много отдавна ме принуждаваше да се обръщам, защото все си мислех, че е недопустимо да се продължава по същия начин. Ролята на пациент е твърде изнервяща, особено при липса на алтернатива. Другото, което ме вбесяваше беше, че въпреки всички усилия, не успявах да я достигна; напротив, тя непрекъснато се отдалечаваше – все по-бързо и все по-далеч, докато изчезна зад хоризонта. Събудих се, защото чух собствения си вик.
Госпожица д-р Анс стоеше права до болничното ми легло и ме гледаше недоумяващо с огромните си сини очи. Това ме изненада и ме зарадва. Веднага се сетих за орхидеята и с учудване установих, че цветето е съвсем свежо.
- Стори ми се, че извикахте името ми – каза госпожица д-р Анс.
Мълчах дълго преди да отговоря, защото зная – това е решаващ момент, след който би трябвало да настъпи прояснение.
- Не ви се е сторило, а е така.
- Вероятно се нуждаете от нещо.
Това директно напомняне изискваше директен отговор, а аз го нямам. Паузата започна да се сгъстява. Все повече губех контрол над ситуацията.
- Нуждая се, разбира се. Но не толкова заради участието ми като пациент.
Сега паузата се премести отсреща. Госпожица д-р Анс не е повърхностен човек и обикновено знае какво се случва. Винаги има шанс недоразумението да прерасне в просветление. Или в безизходица. Всичко е възможно, стига участникът да е далеч от финала. И да не участва извън класирането. Някога на младини бях спортист и помня, че за тези извън класирането регламентът не предвижда фанфари и салюти. Те спринтират винаги в девети коридор и никак не е важно кога финишират. Така че онзи на виража би трябвало да съм аз, но не съм наясно дали се появявам в подходящ момент.
Госпожица д-р Анс се приближи до прозореца, където бях преместил саксията, след като онази вечер си помислих, че цветето умира.
- Какво ви накара да го донесете тук? Май не е съвсем на мястото си.
Отговорих без да се замисля:
- Вече ви обясних, че това сте самата вие. Снощи беше съвсем повехнало и започнах да се притеснявам за вас.
- Започнахте да се притеснявате за мен?
- Така е. Почувствах се особено зле. Предишния път, когато вие се разболяхте и отсъствахте от работа, то пак повехна. Някакъв грип вероятно…
Госпожица д-р Анс впи в мен необятно сините си очи и лицето и стана почти прозрачно. Винаги ме е смущавала тази прозрачност, защото не мога да си позволя докосване. Имам усещането, че е съвсем безплътна, въпреки нелепостта на подобна идея и всякакво докосване е немислимо. После бледнината започна да се отмества и зад завесата се плъзна нейната усмивка. Все същата онази – бледа и чезнеща. Забелязах само, че тя извади от чантата някакъв пакет и го хвърли в коша за отпадъци.
- Значи, да се надяваме, че е настъпило подобрение – уточни тя замислено, след като равновесието се възстанови – и вече е възможно да намалим дозите.
Госпожица д-р Анс внезапно се разбърза и продължи визитацията в друга посока. Съвсем в неин стил е да си тръгва внезапно и внезапно да изчезва, така че не се изненадах. Но обикновено не ми достига въздух, когато вратите се захлопват и стъпките се отдалечават. Нейните стъпки. А то е било така винаги.
Извадих пакета от коша и погледнах, защото нещо ми подсказа, че се касае за някакъв особен и твърде съдбоносен рубеж, който тя наскоро е преодоляла. Първото нещо, което ми попадна беше едно мое неотворено писмо до нея. Пликът беше запечатан и нямаше изгледи да е четено. Значи не е било нужно. Значи регламентът не предвижда участници извън класирането. Освен това, както очаквах, имаше цяла опаковка със сънотворни. Оказа се, че това са същите сънотворни, които бе изпуснала на пода предния ден след визитацията. Липсваха само три таблетки. Само толкова. Отдъхнах си. Значи все пак, орхидеята е имала право.
Наскоро след това госпожица д-р Анс замина някъде, а аз бях изписан от болницата. Просто се събудих една сутрин и видях изгрева съвсем различен. Не съм се надявал на такова лесно избавление, но се случи. Ще трябва да повярвам в чудеса и междувременно да почистя гроба – онзи накрая на света. Вземам се в ръце и се прераждам. И режа без остатък пъпната си връв, защото празна е утробата на Нюкта. Сетих се за един впечатляващ пасаж от забравената новела на Бото Щраус, когато неговият депресиран герой една сутрин видя изгрева по подобен начин и се роди отново. Явно това е решаващият момент за всяко следващо прераждане.
Възнамерявам в близките дни да се обадя на Соня и да занеса цветето там. Соня вероятно продължава да ме чака и обича много цветята. Ще се наложи да побързам.
__________________________________________________________________
* Гр. Реката на забравата в гръцката митология
** гр. Богините на деня и нощта
*** гр. Полов акт