∞

 

-Заповядай – мама сложи пред мен пълна чиния руло „Стефани” с картофено пюре и седна, като сгъваше салфетката.

-Благодаря – хванах вилицата и загребах от картофите.

Имахме около два часа да вечеряме и да си поговорим, преди Римън, Дотъм и Ливър да се появят и да ме вземат с тях. Багажът ми беше готов, бях събрала всичко сякаш се изнасях. Тъжно си помислих, че донякъде е така.

-Обаждай ми се постоянно – каза майка ми и аз вдигнах очи към нея. Тъмночервените й ириси излъчваха притеснение. Носеше голямата Ритуална огърлица и си помислих, че тя сигурно й вдъхва спокойствие и сигурност.

-Разбира се – усмихнах се – Ще ти звъня, ще ти пиша. А и ще се виждаме. Отвреме-навреме и аз ще слизам до Земята на Книгите на покупки.

-Трябва да ти кажа, че и нещо друго ме тревожи – сподели тя и остави чашата си на масата – Компанията, в която ще живееш е доста смущаваща.

-Мамо? – възкликнах полуусмихната – Какъв пак е проблемът? Нали ми каза, че ако искам да съм с Римън...

-Да, разбира се – пресече ме тя нетърпеливо – Но говоря за друго.

-Това, че съм сама с трима мъже – ухилих се, неспособна да се сдържа.

-Не се смей – смръщи се майка ми – Естествено, че е притеснително. Това са трима мъже, двама от които определено са...

-Ее, мамо! – махнах с ръка развеселена – Как може да си мислиш такива неща? Знаеш, че съм добро момиче – пак се ухилих – Няма да правя глупости.

-Майка съм, как няма да се притеснявам – отговори тя, но вече се усмихваше – И Римън, и Ливър си падат по теб, така че изобщо няма да се чувствам спокойна като си те представя  в тяхната компания.

-Познаваш ме – самодоволно казах – Много съм сериозна и отговорна...

Двете избухнахме в смях по едно и също време и продължихме вечерята без повече разговори за евентуален любовен триъгълник между мен, Ливър и Римън.

-Никак не ми се иска да те пускам – оплака се мама на вратата. Римън стоеше зад мен, хванал багажа ми в ръце и търпеливо чакаше да тръгна. Дотъм вече си беше взел довиждане с майка ми и седеше на задната седалка, заедно с приятеля си.

Прегърнах я и я потупах по гърба.

-Веднага щом пристигнем, ще ти се обадя.

Тя ме притисна и ме целуна по бузата.

-Римън, грижи се за детето ми. Обещай, че ще я пазиш.

-Разбира се, Верония – усмихна се той – На никого няма да се случи нищо лошо. Най-малко на Амара.

Обърнах се и видях, че майка ми стои още на вратата и маха. След малко завоят я скри от погледа ми и тъмнината ни обгърна.

-Как си? – попита Римън, като завъртя кормилото.

-Горе-долу – измърморих – Къде е Гим?

-Дадох му дълга отпуска – отговори писателят. Чух, че Дотъм и Ливър са подхванали оживен разговор зад гърба ми.

-Ясно – кимнах. Той пусна едната си ръка от кормилото и за части от секундата стисна пръстите ми.

-Недей да се страхуваш – каза нежно – Всичко ще бъде наред. Планините на Забравата ще започнат да ни влияят, но аз съм се погрижил с няколко Защитни Ритуала, в които казах имената на всички нас.

-Това е чудесно – отбелязах, все още развълнувана от докосването му – Какво ще правим, когато пристигнем?

-Още нищо – отговори той и зави към изхода от Земята на Книгите – Първо трябва добре да си починем.

-Ще се опитат ли да ни попречат да останем в Планините? – чух гласа на Дотъм. Звучеше полушеговито, полуизморено.

-Не вярвам – отвърна магьосникът – Орисаните и техните домашни любимци не се интересуват какво се случва около тях.

-Домашни любимци? – включи се и Ливър.

-Да, половинките им и умбрианците, станали жертва на Студения дъжд. Всички са безсмъртни, някои са на повече от хиляда години.

Извърнах се към прозореца. Не исках да гледам острите върхове на Планините, навяващи зловеща привлекателност. Заиграх се нервно с едно кичурче от косата си и затворих очи.

-А какво правят тези... ъъъ... – запъна се Ливър, а и аз не можех да им дам точно определение. Само допреди няколко дни мислех, че в Планините има само Орисани, но се оказа, че всичко е много по-сложно.

-Тези създания? – предложи Дотъм.

-Да, с какво се занимават? – продължи Ливър, очевидно любопитен.

-Със секс – беше краткият отговор на Римън. Обърнах се рязко към него, но вече бях разбрала от тона му, че не се шегува.

-Секс ли? – избърбори Ливър.

-Да – потвърди Римън – Организират си оргии. Спят, ядат, извършват разни Ритуали и се чукат. Така спират болката и забравят в какви зомбита са се превърнали.

Въздъхнах и усетих как двете момчета ме поглеждат. Представих си Малена в обятията на няколко мъже едновременно и получих доста неприятно гадене. Къде, по дяволите отивах?!

-Тук ще оставим колата – обяви Римън и аз се сепнах, като че се събуждах от сън. През целия път не бяхме проговорили повече за навиците на обитателите на Планините и по едно време задрямах, унесена от разговора за коли и компютърни игри, от който разбирах само около десет процента.

Беше паднала кадифена лятна нощ, която в Земята на Книгите навярно беше наситена с ухание на тръпчиви билки, палачинки и парфюми и бе огласяна от смях, викове, песни на вечерни птици, разговори, вятър, профучаващи коли.

Но тук се стелеше единствено ехтяща тишина. Тишина така плътна и ненарушима, че сякаш натискаше тъпанчетата навътре в главата и звънтеше в тях. Намирахме се на нещо като хълм, който приличаше на кратер на вулкан, а долу, в центъра му, се намираше осветена от пълнолунието и новолунието поляна с неправила овална форма. Беше безлюдна.

-Хайде да отидем да си оправим багажа, а после ако искате ще излезем да поогледаме – гласът на Римън рязко иззвъня насред подлудяващото безмълвие.

-Защо е толкова тихо? – попита Дотъм и като се наведе, затисна ушите си с ръце. Изпитах желание да хукна по стръмните склонове на хълма, да се озова на поляната и да затанцувам по нея. Което беше доста необичайно за скован в танците човек като мен. Смътно чух как Римън отговаря на Дотъм, после и Ливър каза нещо. Една ръка ме хвана за китката и нечии глас изрече:

-Хайде, Амара. Да отидем в къщата.

Подчиних се и се отправих заедно с тях към къщата само на около стотина метра от нас. Тя сякаш успя да ме извади от унеса. Беше красива, триетажна постройка с много прозорци. Вътре бе направена почти изцяло от мрамор и всички повърхности като че излъчваха сияние.

-Ти ще спиш в моята стая – каза Дотъм на Ливър, докато се качваха по стълбите – Наизтеглил съм хиляда игри...

Гласовете им заглъхнаха, а аз и Римън се погледнахме. Почувствах безсилие, исках да политна към ръцете му и да заспя в тях, но нещо дълбоко в гърдите ми ме теглеше навън, също така силно, както котешките му очи ме теглеха към него.

-Ти каза, че искаш да си на третия етаж – наруши мъжът мълчанието – Ще ти помогна с багажа.

-Благодаря.

Стаята, отредена за мен, беше много уютна. До едната стена имаше голямо легло, таванът беше скосен над него с приятен, правоъгълен прозорец в средата. Останалите мебели в стаята бяха гардероб, бюро и нощно шкафче. Стените бяха боядисани в шикозно бордо, а леглото бе изцяло бяло.

-Страхотна е! – възхитих се и се обърнах към Римън. Той се усмихна.

-Радвам се. Надявам се да се чувстваш като у дома си.

-Определено – отговорих и отворих единия куфар – Какво ще правим сега?

-На никого не му се спи и затова предлагам да се поосвежим малко и да излезем. Вярно, че е тъмно, но можем да подишаме чист въздух.

-Добре – кимнах, нетърпелива да видя отново суровата очертаност на природата въпреки мрака – Ще си взема душ и съм готова.

Римън се обърна, но на вратата поспря и пак ме погледна. У мен се надигна порив да прехапя устни и да ги оближа, да легна на леглото и да го поканя при себе си. Изтласках неприличната сцена от съзнанието си и се спуснах да си подреждам дрехите в гардероба.

-Добре – каза Римън – Значи след около час ще се чакаме във всекидневната.

Кимнах и го изпратих с очи.

Когато слязох в хола, облечена с дънки, кожено яке и равни обувки, заварих Ливър сам, седнал на виненочервения кожен диван. Вдигна лице към мен и се усмихна.

-Дотъм още е под душа.

Седнах до него и кръстосах крака.

-Какво почувства, когато видяхме онази кръгла поляна? – попитах го, любопитна да узная дали само аз съм била привлечена от странното място.

-Какво искаш да кажеш? – Ливър се завъртя към мен и се подпря, така че да може да ме наблюдава.

-Изпитваше ли желание да отидеш там, да се спуснеш по хълма, да танцуваш?

-Не – поклати глава той – Единственото, което чувствах беше някакво подобие на болка в ушите, заради тази неестествена, смазваща тишина. Защо, ти да не би да си се почувствала странно?

-Ммм, да – избърборих – Сигурно е било от умората.

Тогава обаче се появиха Римън и Дотъм и странният ни разговор бе прекъснат.

Беше захладняло още повече, небето се ширеше необичайно ниско над нас, отрупано със звезди, а двете луни с противоположни фази хвърляха неестествено ярка светлина. Пейзажът не беше особено различен от това, което си бях представяла. Високи, остри върхове, тесни пътечки, Елмазени гори и червени и зелени поляни. Най-необиковеното обаче беше, че въпреки нощния мрак, всяка една подробност можеше да се забележи, цветовете се различаваха, камъчетата по пътеката се виждаха. Рязко очертаните зъбери отсреща бяха покрити със сняг и това ми подсказа, че се намираме в ниските части на Планините, където климатът не се различаваше много от този в Земята на Книгите. Отправихме се към хълма. Веднага почувствах вълнението и притегателната сила на поляната в подножието му и ускорих крачка. Тревата под краката ми бе мека и сочна, ръждивочервеникава и макар да се движех през нея, не се чуваше и звук. Тримата мъже вървяха след мен, но не чувах стъпките им, можех да доловя едиствено лекия шум от дишане, отронващ се от гърдите им.

Стигнахме върха на кратера. Овалната поляна се разкри пред нас – неустоима, някак мрачно красива и много, много привлекателна. Представих си как се спускам по склоновете, заставам в центъра й и започвам да танцувам. Вдигам ръце, затварям очи, завъртам се...

-Амара, къде си тръгнала? – Римън ме бе хванал за ръката. Осъзнах, че съм започнала да вървя надолу. Поклатих глава.

-Поляната ме привлича.

-Значи не трябва дори да я приближаваш – отсече Ливър и се приближи – О, вижте, там има някой!

Всички заедно се обърнахме и видяхме как от отсрещния склон се спуска жена с дълга бяла коса. Беше съвършено гола и много млада. Оттук личеше, че е Орисана. Тялото й бе изваяно, косата й блестеше дори на лунната светлина. Миг по-късно обаче, след красавицата се появиха още Орисани. Излизаха на светло една след друга, като манекенки на подиум, и до една голи и прекрасни. Жените се подредиха в кръг и като че зачакаха нещо. След малко от същото място се заспускаха млади момичета с вид на тийнейджърки, последвани от съвсем малки момиченца, все така перфектно изваяни, прилични на кукли. Оформиха няколко концентрични окръжности, като в средата бяха най-младите.

-Тази жена е много красива – с периферното си зрение долових как Ливър се приближава към мен.

-Коя по-точно? – измърморих – Всичките са...

Обърнах се към него и видях, че той дори не гледа към поляната. Взираше се в мен със странно полуизмъчено, полупрехласнато изражение. Прехапах устна.

-Елате, любими – гласът й проехтя към нас като планиниски ручей в ранно утро – силен, красив, студен. Говореше жената с бялата коса. В този момент отвсякъде заприиждаха мъжете – разсъблечени, бледи на лунната светлина, красиви по различен от жените начин, млади и стари.

-Приближете се – това бяха най-малките момичета, гласовете им бяха станали опасно съблазителни. Мъжете и момчетата се пръснаха между жените и застанаха неподвижно сред тях.

-Тази нощ Пълнолунието и Новолунието са заедно в небето. Както двете фази на луните са слели лъчите си, така и ние ще слеем телата си и заедно ще посрещнем утрото – каза една червенокоса жена и рязко се обърна към  висок, пълничък тийнейджър.

Разбрах какво ще се случи и отстъпих назад.

-Е, явно сега нагледно ще се запознаем с някои неща – промълви Римън и въздъхна. Дотъм се прокашля, а Ливър не издаде и звук. Долу, на огряната от луните поляна, ненормално ярки и отчетливи, концентричните окръжности от сексапилни жени се разпиляха. Телата започнаха диво да се нахвърлят едно върху друго, първично, без капчица разум, като че се претопяваха, размиваха очертанията си. Онемяла гледах как малки, може би десетгодишни момичета сладострастно целуват седемдесетгодишни мъже, жени се отдаваха на трима едновременно, незрели момчета притискаха в обятията си два пъти по-възрастни хубавици. И всичко това се случваше при пълна тишина. Ужасяващо безмълвие властваше над безумната оргия, ни звук не нарушаваше застиналото време.

-Кралицата! – извика нечии глас и очите ми откриха момиче с дълга аметистова коса, стелеща се по гърба му. То се бе измъкало от ръцете на момченцето, което лежеше на земята до него и гледаше точно на изток. Бях я разпознала на секундата. Това бе Севилиа, Орисаната, която мечтаеше за Планините на Забравата.

-Кралят също идва! – обади се друг глас, но аз успях да видя само няколо преплетени тела и нищо повече.

Два силуета се отделиха от сенките на кратера и излязоха на лунната поляна. Държаха се за ръце и за разлика от останалите бяха облечени. Жената носеше слънчевожълта развята рокля, а мъжът – бели панталони. В този момент видях лицата им.

-Малена! – захлупих уста с ръка, възклицанието ми прозвуча като ридание. До себе си чух сподавен вопъл и разбрах, че Дотъм също я е разпознал. Велвет се извисяваше поне с една глава над сестра ми и изглеждаше приказно красив под сребристата светлина. Малена беше в целия си блясък. Огледално лъскавите букли на сапфирената й коса  се спускаха до средата на гърба, цепката на роклята й бе до хълбока и разкриваше перфектните тънки крака, а огненочервените очи се усмихваха, загледани в подлудената тълпа.

-Здравейте, приятели мои – звъннаха думите й - Радвам се, че отново аз и Негово Величество можем да вземем участие в лунната ви игра.

 В този момент усетих, че ще припадна. От гърлото ми се изтръгна странен, протяжен звук и тялото ми рязко се люшна назад.

-Веднага я махни оттук! – изсъска Ливър, а гневът в гласа му само го направи още по-красив. Почувствах нечии силни ръце да ме вдигат и разбрах, че това е Римън.

-Ще я занеса в къщата – каза той тихо – Ще я сложа в леглото й.

-Побързай, тя не може да остане тук – почти обезумяло се сопна Ливър.

-Не ми заповядвай! – изсъска вбесен Римън – Не съм идиот!

Само Дотъм мълчеше. Безсилно го потърсих с очи и видях, че е коленичил на тревата и с ням ужас се взира в полянката. Полезрението ми затрепка, едно красиво лице се надвеси над мен и всичко изчезна.

Опомних се на леглото в стаята си. Прозорчето върху скосения тъмночервен таван приличаше на ониксов правоъгълник, осеян със звезди.

-Добре ли си? – Римън седеше до мен и загрижено се взираше в лицето ми – Искаш ли вода?

-Не – промълвих. Надигнах се и се подпрях на дланите си. Писателят протегна ръка и я сложи на челото ми.

-Ще се оправиш. Просто видя повече, отколкото трябваше – нежно прогвори той – Ще те оставя да поспиш.

-Не! – викнах и сграбчих ръката му – Не ме оставяй сама!

-Добре – усмихна се той – Тук съм.

Облегнах се на възглавниците и видях, че якето вече не е върху мен. Мозъкът ми категорично отказваше да разсъждава над случката отпреди малко, мислите ми шеметно се въртяха. Чувствах се доста добре. Припадъкът бе отминал, а стаята беше приятно топла и същевременно свежа. Чаршафите ухаеха прекрасно, а Римън не откъсваше очи от моите.

-Изглеждаш много по-добре – каза той след малко – Трябва да се наспиш и ще видиш как утре всичко ще е много по-лесно за възприемане.

-Да – съгласих се – Много си прав.

-Ще те оставя да спиш – отново понечи да стане Римън, но мисълта да остана сама ме изпълни със сковаващ, лепкав страх.

-Недей – промълвих – Моля те, остани с мен. Няма да мога да заспя без теб. Не искам да заспивам без теб. Страхувам се.

Римън дори не се поколеба. Кимна, събу си обувките, загаси нощната лампа и се изтегна в леглото до мен. Усетих близостта му натрапчиво, непреодолимо силно, в мен се разгоря пареща необходимост да го докосна, да го задържа до себе си, най-накрая да му разкрия чувствата си, да го имам само за себе си и завинаги.

Когато започнах да го целувам, Римън не показа никакви признаци на изненада. Придърпа ме към гърдите си, сключи ръце около мен и отвърна на целувката ми. Сладострастна отмала завладя разума и тялото ми, изличи неувереността и извика истинската ми същност. Устните му чезнеха в моите, пръстите му се впиваха във всеки сантиметър от кожата ми, а над нас се стелеше все същата непроницаема, тежка, вечна тишина...

 

Следва продължение...