∞

  

 

Промяна.

 

Сафина.

Любов.

Страст.

Изцеление.

Необходимост.

Желание.

Липса.

Мъка.

Копнеж.                                   ¿

Болка.

Истина.

Ревност.

Сафина.

 

 

    

            

 

 

Дали наистина тогава се разделяме? ...

 

 

∞

 

 

Силна лилаво-златиста светлина ме изтръгна от дебрите на съня и сякаш ме прониза. Тръшнах се на матрака, въздъхнах и осъзнах, че съм си вкъщи. Сладко доволство плъзна като мед по цялото ми тяло, вдигнах клепачи и се усмихнах на стаята, в която бях израснала. Слънцето струеше на плътни, къснолетни струи по леглото ми и превръщаше прозореца в ослепителна рамка от синкаво-платинена светлина.

Протегнах се, така че целият ми гръбнак изпращя и отметнах завивката. Навсякъде около мен се чуваха шумове, звуци, които предизвикваха мека, ефирна нирвана някъде дълбоко в мен, дори болката от отсъствието на Римън не бе толкова мъчителна тук в Земята на Книгите, копнежът не хапеше толкова жестоко сърцето ми и можех да дишам нормално.

Малена правеше кафе, захапала цигара, когато слязох за закуска. Носеше само стара бяла тениска, която не покриваше яркочервените ѝ бикини-полустринг. Косата ѝ се стелеше по гърба почти до кръста, рошаво-къдрава, но пак лъскава и много гъста. Напоследък все по-често забравях, че изпитвам лоши чувства към нея. Все по-често забравях, че мама обича повече нея, че е красивата любимка на всички. Тя все пак беше моята сестра.

-Добро утро – усмихнах се и взех една препечена филийка, намазана с масло.

-Добро утро – отговори Малена весело – Как спа?

-Чудесно – искрено отвърнах – А ти?

Отпих голяма глътка кафе. Сестра ми изпусна дълга струя дим и се засмя:

-Аз не спя.

-Не спиш ли? – вдигнах вежди – Как така не спиш?

-Нямам нужда от това – сви рамене Малена и седна на кухненския плот – Нали съм безсмъртна, не се изморявам.

-Ахаа – проточих аз – А какво прави цялата нощ?

-Поприказвах си по скайп няколко часа с Дотъм, после почетох малко, разходих се навън, гледах изгрева и сега правя кафе.

-Страхотно – усмихнах се – Мама не е ли станала още?

-Не, нека спи, нали трябва да е секси за довечера – ухили се Малена. Разкикотих се и захапах филията. Сестра ми вече се тъпчеше със зърнена закуска с такъв апетит, че изпитах парлива завист.

-Ще се обадя до „При Верония” – избърбори тя с пълна уста – Трябва да поръчаме изискана вечеря, да не сме луди да готвим след като си имаме собствен ресторант.

-Добре – кимнах – Дай да видим менюто.

Докато избирахме храна за довечера, мама слезе по червен сатенен халат в кухнята и си наля кафе. Поздрави ни с „добро утро” и седна да гледа сутрешния сериал.

-Мамо, ще поръчаме вечеря от ресторанта – провикнах се към нея – Ти само се нагласи, оправи си маникюра и бъди хубава за рицаря на белия кон.

Майка ми се разкикоти като ученичка.

-Добре, благодаря момичета.

С Малена се спогледахме ухилени и отново заразглеждахме менюто.

Облякох си шарена лятна риза, тъмносини дънки и токчета. Старателно се гримирах за гаджето на майка ми, сложих очна линия, сенки, спирала и бледо червило. Малена пропусна грима както винаги и облече малка черна рокля. Застанахме една до друга срещу огледалото и всяка се взря в лицето на другата.

-Нямаш представа колко по-красива си от мен.

Ако не бях видяла как изписаните устни на сестра ми се движат, щях да реша, че халюцинирам. Алените ѝ очи обхождаха лицето ми с подобие на тъга или може би безразличие.

-Какво говориш? – промълвих, преди тя да е казала още нещо.

-Чу ме – усмихна се Малена – Ти си много по-красива от мен. Красотата, която притежаваш, ще ми бъде съвършено непозната до края на времето. Никога няма да я имам.

Просто я погледнах. Ако тя дори само започнеше да изрича словосъчетанието „вътрешна красота”, щях да използвам острите си нокти.

-Не разбираш ли какво имам предвид? Искам да кажа, че си истински жива, някак безмерно променлива, жизнена и податлива на влияния. Можеш да се влюбиш, после да намразиш. Можеш да бъдеш и красива, и грозна, и обикновена, и блестяща. Можеш да се изменяш и пак да запазиш себе си, да плачеш... а аз не мога всичко това. Аз съм лъскава кукла, която ще престане да съществува, ако настъпят дори и малки изменения в начина й на живот. Ще умра, ако се променя. Ще умра, ако остана тук. Ще умра, ако заспя или се натъжа...

-Сега те разбирам – кимнах – Кой каквото няма, нали?

Малена се засмя и ме дръпна надолу по стълбите.

-Хайде, не искам мама сама да посреща господин Любовника! – подвикна тя така, че майка ми да я чуе. Изказването беше последвано от смях.

-Добре – каза мама, докато трескаво си оправяше буклите пред огледалото – Как изглеждам?

-Като сексбомба – намигна сестра ми – Супер си.

-Само мога да ти завиждам – ухилих се и аз.

Тя носеше черно-бял костюм с пола до коленете и високи бели обувки. Въпреки че не беше първа младост, майка ми беше привлекателна, носеше усещане за щастие и женственост. Докато я гледах, си помислих, че няма да е било трудно за сегашния й приятел да се влюби в нея.

На вратата се позвъни и трите подскочихме. Изгарях от нетърпение да се запозная с мъжа, най-накрая заместил баща ми.

-Аз ще отворя.

Двете с Малена застанахме малко по-назад, за да може той да види първо майка ни.

-Здравей, любов моя.

Гласът ме сепна, стори ми се познат, но не му обърнах достатъчно внимание. Още не виждах мъжа, но той взе ръката на майка ми и я целуна, после й поднесе букет червени рози.  

-Благодаря ти – усмихна се тя – Заповядай, скъпи, искам да те запозная с дъщерите си.

Мъжът пристъпи в антрето и когато очите ми паднаха върху него, изпитах неустоимо желание да се разпищя.

Господи.

...Той беше Римън.

Не знам как успях да запазя нормално изражение върху лицето си, докато се здрависвах с него. Не знам как не изгубих съзнание при допира на кошмарно познатата му мускулеста ръка. Не знам как не изкрещях, когато погледнах във вертикалните зеници, заобиколени от лимоновожълти ириси.

Седнах на стола с разтреперани колене и се опитах да проумея какво се случва. Малена изглеждаше искрено зарадвана от появата му, а мама направо грееше.

-Много сте се постарали – усмихна се мъжът и погледна към мен. Бях убедена, че ще загубя контрол. Очите му бяха категорични.

...Римън не ме познаваше.

-О, да – обади се весело сестра ми – Аз и Амара не спряхме да готвим цял ден, нали, Амара?

-Точно така – избърбориха устните ми приветливо, докато разума ми отказваше да възприеме случващото се. Впрегнах всичките си усилия да не се издам, стиснах зъби, напрегнах цялата си воля и се усмихнах:

-Е, с какво се занимавате?

-Учител съм – отговори той. Наливаше вино на майка ми и се пресегна за чашата на Малена – Преподавам литература в местния колеж.

-Страхотно – каза сестра ми вместо мен, защото аз само успях да кимна. Шокът ми вземаше връхната си точка. Все пак имаше нещо общо с Римън, когото познавах... той беше писател.

-Как се запознахте с мама? – попитах, за да не се разкрещя.

-Всъщност беше доста интересно – засмя се той, подпря се на лакът и бързо сдъвка хапката, която тъкмо бе лапнал – Помниш ли, Верония?

Тя се разсмя и поклати глава.

-Ти им разкажи.

-Майка ви ми отне предимството на едно кръстовище – отдаде се на спомени Римън – Беше тъмно, кръстовището не беше регулирано... можеше да стане голяма беля. Та тя буквално връхлетя върху мен. Отнесе ми страничното стъкло – ухили се той – Слязох, готов за спор, изпъстрен с ругатни и я видях зад кормилото. Беше толкова стресната, че целият ми гняв се изпари. После забелязах и колко е прекрасна. Подписахме двустранен протокол и още там, на местопроизшествието, си разменихме телефоните.

-Да – сложи ръка мама върху неговата – Римън ми се обади веднага, на следващата сутрин. Да видел как съм след „катастрофата” – хитро го погледна тя.

-Е, трябваше да си намеря причина – призна той и пак целуна ръката ѝ – Смятаме да се оженим.

Ток премина през цялото ми тяло. Вилицата се изплъзна от вкочанените ми пръсти и остро изтрака в мозъка ми. Всички ме погледнаха.

-Съжалявам! – възкликнах. Вдигнах я с разтреперана ръка и я сложих в чинията – Ще се жените? Това е страхотно! Но не е ли малко рано?

-Глуости, разрешавам! – тропна с ножа по масата Малена – Абсолютно съм съгласна!

Четиримата избухнахме в смях, като никой не усети истерично-болезнените нотки в гласа на единия от нас.

Говорихме цяла вечер. Не спряхме са приказваме и да се смеем. Римън разпитваше мен и сестра ми, ние му задавахме въпроси и се шегувахме, че мама има повод за ревност на работното място на гаджето (...годеника...) си. С всичките тези ученички... когато стигнахме до десерта и кафето, Малена вече се чувстваше толкова отпусната, че помоли Римън да си говорим на „ти”. Мъжът се съгласи с радост и попита може ли да запали. Нямахме нищо против.

-И това парче е учител в колежа! – зацъка сестра ми с език, след като го изпратихме. На тръгване, Римън ни беше поканил на гости след една седмица – Представям си колко се интересуват момичетата от това, което преподава.

-Много е приятен, нали? – попита мама, докато събираше чиниите от масата.

-Шегуваш ли се? – викна Малена – Ако не ми беше майка, щях да го сваля по-бързо отколкото можеш да си представиш!

Струваше ми се, че разговорът им се води на светлинни години от мен. Нещо се бе случило, нещо се бе обърнало, времето и пространството се бяха оплели, Римън, който беше дошъл на гости тази вечер не беше Римън, тръгнал да търси Сафина, Римън, когото обичах, Римън, който ме обичаше.

-Амара? Ти защо нищо не казваш? – гласът на мама връхлетя върху мен като отзвук от счупено стъкло. Вдигнах очи и я видях съвсем близо до себе си. Държеше две чинии и изглеждаше озадачена.

-Какво? Пропуснах да кажа колко невероятно красив и забавен е бъдещият ти съпруг? Извини ме, сега го казвам – ухилих се срещу нея.

Надявах се да е останала доволна от веселото ми лице и побързах да се кача в стаята си. Умът ми трескаво работеше, мислите ми се вихреха като ураган, а в душата ми бе удивително спокойно. Трябваше да се изкъпя и да се наспя добре.

Облякох си пижамата и разпрострях мократа коса по възглавницата. Нощта бе притихнала, мека и свежа. Започна да ми се струва, че всичко, случило се тази вечер, всичко, което някога се е случвало е нереално, много отдалечено от мен, абсурдно и отминало.

Затворих очи и освободих мислите си, насочих ги към Римън и не спрях да мисля за него, докато клепачите ми не натежаха и ума ми политна, уловил тънката като паяжина нишка на съня.   

 

Следва продължение...