24.08.2017 г., 11:00 ч.

Орис (Сафина) 29 

  Проза » Повести и романи
750 2 0
14 мин за четене

∞ ∞ ∞

...

Около четири часа излязох от библиотеката и раздвижвайки скованата си шия, се отправих към дома на Ниляна. Над Земята на Книгите се лееше чудно лято, Елмазените дървета блестяха по-силно от всякога, небето бе прозрачно-синьо с лилав оттенък, безоблачно и дълбоко.

Вятърът се опитваше да разроши карминената ми коса, днес грижливо прибрана на висок кок, за да не я намокря в басейна. В чантата си носех кралско-син бански и плажно масло с висок фактор. Може и да бяха изминали седем години откакто се върнах от Планините на Забравата, но кожата ми си оставаше все така нежна и бяла и лесно изгаряше.

-Здрасти, Амара, хайде побързай! Водата е като мляко!

Приятелката ми ме посрещна в къса червена плажна рокличка, която откриваше закръглените й бедра и целите ръце. Черната й лъскава коса бе вдигната високо, а яркосините очи се криеха зад слънчеви очила.

-Веднага слагам банския  - усмихнах се и побързах да вляза в къшата, за да се преоблека. Откакто се омъжи за Сребрин, Ниляна спря да работи и заживя в тази голяма триетажна вила с огромен външен басейн във формата на пясъчен часовник. Къщата беше модерна, с остри форми и много прозорци. Облякох банския и се върнах край басейна. Водата блестеше като разтопено стъкло под жаркото лятно слънце и заслепяваше дори през слънчевите очила. Ниляна пиеше коктейл, облегната на ръба на басейна, облечена в бял бански от две части и когато ме видя се провикна:

-Ледът вече се топи.

-Идвам.

Потопих се в приятно топлата прозрачна вода и поех изпотената от студ чаша, която Ниляна побутна към мен.

-Е, как беше днес в работата? – попита приятелката ми и отметна глава така, че да предостави шията си на пърлещото слънце.

-Доста претоварено. Добре че от понеделник съм в отпуск – отговорих и всмукнах голяма глътка от ледения коктейл – Ох, много е приятно. Имах три превода от староумбриански и два от мирски. Докато успея да изпиша всичките значения на символите, стана време да тръгвам.

-О – усмихна се тя – Много добре си спомням как когато работех при теб, докато едната превеждаше, другата отиваше за кафе и кифлички. Беше хубаво.

-Да – съгласих се и облегнах гръб на морскосинята стена на басейна – Но Сребрин те открадна от мен.

-Ха-ха – разсмя се Ниляна и отпи от сламката – И на мен ми липсва да сме колежки. Но как иначе щях да се грижа за Кипър?

-Как е той? Къде е? – полюбопитствах, защото не бях видяла малкото момченце с бонбоненорозова косица да притичва наоколо. Обикновено синът на Ниляна пееше с пълно гърло детски песнички всеки път, когато идвах и го чувах още от градинската портичка, а сега бе необичайно тихо.

-Днес е при баба си – приятелката ми изглеждаше неподобаващо доволна – Реших, че щом ще сме по женски, най-добре е малкото ми съкровище да не ни се пречка.

Изсмях се и облегнах глава на ръба на басейна. Слънцето хвърляше лилаво-златни знойни лъчи право в лицето ми и сякаш нямаше намерение да залязва.

-Добре си се уредила – отбелязах весело – Без Сребрин, без Кипър...

-О, да – звучеше усмихната – Ще бъде изцяло женска вечер. А като заговорихме за това, как са нещата със Сънсет?

-Всичко е идеално – отговорих и рязко отворих очи – Той е най-милият мъж на света.

-А Римън?

Въпросът ме извади от попринцип стабилното ми вътрешно равновесие. Нещо се отприщи в гърдите ми, отзвук от миналото отекна в мен, за миг замъгли разума ми, очите ми засмъдяха.

-Какво Римън? – попитах глухо.

-Още ли мислиш за него? – Ниляна изглеждаше някак притеснена, че пита, почти изплашена. По лицето й се изписваше подобно изражение всеки път, когато заговорехме за Римън.

-Да – потвърдих – Но понякога се питам, чудя се имало ли го е изобщо, случило ли се е това с мен, преди колко време е било... дали пък не съм сънувала всичко...

-Знаеш, че не си – меко отвърна приятелката ми и ме погледна – Това, което сте преживели е било истина.

-Но вече не съществува – някак сепнато отвърнах, после почувствах как цялата отпадам като че бях загубила голямо количество кръв. „Защо обаче продължавам да страдам? Защо не мога да го изхвърля от сърцето си, от ума си? Минаха повече от седем години, а пукнатината в мен остана същата, все така рязка, остра, като парче стъкло в рана...”

-Как си успяла да го скриеш от всички? – попита тихо Ниляна и се надигна в кристалната вода. Небето се издигаше високо над нас, а лекият ветрец приятно разхлаждаше кожата.

-Дори майка ми не усети нищо – отвърнах – Нито сестра ми, нито приятелите ми. Сънсет също не подозира каквото и да било.

-Трябва да притежаваш невероятна сила, за да успееш да прикриваш всичко, което си чувствала в продължение на толкова години – каза тя – Не знам дали аз бих издържала.

-Аз не знам как издържах – признах и се завъртях към приятелката си. Кой знае защо с нея можех да говоря за Римън, можех с часове да обсъждам миналото, без нито един път да заплача, без да изпитам странната изтръпнала болка, която ме връхлиташе понякога нощем, докато лежах будна и се борех със спомените.

Ниляна дълго се взира в мен без да продума, а после внезапно, като по команда смени темата и се разприказва за други неща. Не се възпротивих. Охотно започнах да я разпитвам за Кипър и с интерес слушах разказите й за безобидните му бебешки пакости.

-Ами ти? – изведнъж се прекъсна тя и се ухили хитро.

-Какво аз? – направих се на неразбрала.

-Кога смяташ да имаш бебе?

„Моя си работа” – прииска ми се да се тросна. Вместо това се засмях и махнах с ръка.

-Рано ми е оше за деца – небрежно отговорих – Когато съм готова, ще се случи.

-Права си – усмихна се Ниляна – Аз малко избързах. Но когато имаш страшно богат мъж, трябва да се подсигуриш, нали така? Не можеш да си позволиш несигурност.

-Разбира се – усмихнах се като че изкривено – А той е много сладко дете.

-Така е, защото аз и баща му сме сладки – смигна тя и изпи и последната глътка от коктейла – Поръчах онзи крем за белези и стрии, който ми беше споменала.

-И има ли ефект? – поинтересувах се, докато разглеждах бедрата си под водата – При мен не се оказа много ефективен.

-Не знам – сви рамене Ниляна и намести слънчевите очила – Май не помага при вече образували се стрии, защото...

Дълго още обсъждахме ефективността на билковия крем против белези по кожата и аз й се оплаках надълго и нашироко от целулита си. Колкото и да се ограничавах в храненето, колкото и да се движех, портокаловата кожа по бедрата и дупето ми не изчезваше. От петнайсетгодишна имах този проблем и колкото и да бях отслабнала, неравната повърхност на бедрата ми се оставаше все същата. Не че това бе някаква пречка за Сънсет, той сякаш не го забелязваше дори и след двете години, в които бяхме заедно...

Започнах да излизам с него, когато настъпи последната пета година от следването ми в Университета по древни езици и култури. Още на официалното откриване на учебната година в първи курс бях забелязала стройното, слабо момче с необикновена преливаща от златисто в оранжево суетно пригладена назад коса и кървавочервени ясни ириси. Направи ми впечатление колко висок е Сънсет в сравнение с останалите първокурсници и как се откроява от тях със самата си стойка и поведение. Повечето новоприети студенти се въртяха нервно на едно място, приказваха един през друг, смееха се, сръчкваха се или притеснено се оглеждаха, докато Сънсет стоеше гордо вдигнал глава, някак свръхестествено спокоен, уверен в себе си и приветливо усмихнат. И той като мен беше сам и очевидно не познаваше никого. Дълго задържах очите си върху него, без сама да знам защо. Дали не ми бе напомнил за Римън, дали нещо в него не пробуждаше неясен полъх от парфюма на писателя, дали нещо в самоуверената поза, в усещането за пълно вътрешно спокойствие не го бе за миг превърнало в бленувания образ, в любовта на живота ми и не ме бе привлякло към него?

Не знаех. Даже след две години сериозна връзка не знаех какво точно изпитвам към Сънсет. Любов? Желание? Страст? Копнеж?  Не точно, или не всичко... може би някаква дълбока, ефирна нишка привличане, някаква мека, почти копринена привързаност и приятно чувство от присъствието му, от докосването му. Към мен приятелят ми чувстваше неутолима, ненаситна любов, изпепеляваща страст, раздялата ни му причиняваше мъка, съизмерима може би със скръбта ми по Римън, със страданието по безвъзвратно изгубения свят от миналото. Във всеки жест, всеки поглед, всяко докосване, долавях любовта му, неволно го сравнявах с Римън и откривах почти същото изражение в кървавочервените ириси, почти същата страст в целувките, почти същата нежност в ласките...

Почти...

Сепнах се в съня си и бързо отворих очи като че не бях заспивала. Сърцето ми биеше до пръсване в гърдите, устните ми бяха изпръхнали. Само Ниляна беше с мен в стаята, но малко преди да се събудя, усетих нечие друго присъствие, ефирно, неуловимо нематериално докосване, което почувствах с душата си. Ниляна блажено спеше на леглото до мен и дишаше равномерно и дълбоко, като вероятно дори не предполагаше, че аз всяка нощ се будя по едно и също време и не заспивам повече.

Отново бе четири часа и сънят ми приключи. Изправих се тихо и съвсем бавно се измъкнах от стаята. Сатененият халат призрачно шумолеше в тъмната къща. Слязох по витите стълби и се оправих към кухнята. Прозорците бяха кадифеночерни, но в бездънните глъбини на небето се долавяха нюансите на сутринта, леките оттенъци на зората. Сложих вода за кафе и се загледах в модерното помещение. Плотът беше от мрамор с вградени котлони, всичко беше бяло, лъскаво. Стана ми кристално ясно, че Ниляна не прави дори салата в кухнята. Усмихнах се, когато си спомних думите й от следобяд – „Когато имаш страшно богат мъж, трябва да се подсигуриш...”. Очевидно тя добре се бе подсигурила. Водеше Сребрин на каишка от първия ден, в който се бяха запознали без той да разбере и го оставяше да си мисли, че той казва какво да става в къщата.

Налях си кафе в бавно пукващата се сутрин и мислите ми отново се прехвърлиха към Сънсет. Пред мен изплува длъгнестото му тяло, като холограма в полумрака се очерта лицето му. Имаше още нещо в него, нещо, което бях признала само пред себе си и пред Ниляна, нещо което правеше връзката ни идеална, нещо което подчиняваше тялото ми на неговото, нещо което ме крепеше и объркваше...

Сънсет беше невероятен любовник. Приличаше на разкъсана язовирна стена. На ураган или може би на цунами. Неудържим, целеустремен, вихрен и помитащ всичко по пътя си. Дълго не можех да се откъсна от ръцете му, дълго не можех да се наситя на устните му. Докосването му можеше да бъде късче от рая или искра от ада. Целувките му превръщаха времето в безсмислено броене, пръстите му заличаваха цялата вселена.

Никога не бях разказвала с подробности на майка ми за тази черта на приятеля ми, въпреки че дълго бяхме обсъждали връзката ми с него. Ако използвах пред нея някоя от думите, които изникваха в ума ми щом станеше въпрос за любовните умения на Сънсет, тя със сигурност би получила инфаркт. Позволих си да споделя единствено с Ниляна и то откъслечно, непълно. Останалото запазих за себе си, защото просто не исках да намирам думи, с които да го опиша.

Зазоряваше се. Над Земята на Книгите се надигаше чудна съботна сутрин, ухаеща на лято. Излязох на терасата, за да си изпия кафето и се загледах в равната, едва-едва набраздена от хладния ветрец повърхност на басейна. Небето бе обагрено в златно-прасковено, ослепителния ръб на слънцето се надбягваше с прозирното синьо на летните висини.

Облегнах се назад в люлеещия стол и притворих очи. Изгревът стопляше лицето ми, носеше тихи сънливи нотки в мен. Плътно спуснах клепачи и почувствах как леко се унасям и душата ми политва към безвъзвратно изгубеното минало с ухание на току-що изпушена цигара.

© Teddy Daniel K. Всички права запазени

Или когато Края е Начало

 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??