∞

 

Нервно се въртях пред голямото огледало в стаята си. Навън се лееше поредната великолепна слънчева утрин. Преди малко си бях изпила кафето и се приготвях да отида в къщата на Римън. Никога не бях ходила там и предстоящото посещение ме изпълваше с остро, непонятно вълнение. Бях излъгала (с тегнещо чувство) мама, че ще излизам с Ниляна и затова ще закъснея за ресторанта.

Изгладих гънките на дънките и критично се вгледах в себе си. Често бях завиждала на сестра си, тайно, зловещо и с много (а понякога и малко) разкаяние, заради нейната тънка, фина структура, нежните й крака и ръце. Всъщност бях наясно, че физическото й съвършенство изобщо не е за завиждане. Никой не искаше да е Орисан.

 Имах едър скелет и силно развит ханш, бедра и бюст. Никога не съм била слаба, още по-малко тънка. В началното училище ме наричаха „дебела”, но по-късно спряха, защото започнах да използвам Бавнодействащия коктейл за отслабване на някакъв младолик лекар. Не се превърнах в ефирно момиче от списанията, нямах плосък корем и не можех да нося къси панталонки и изрязани потничета, но вече никой не ми се подиграваше. А откакто бях видяла Римън, в мен се зародиха увереност и сила, усещане за красота и привлекателност.   

-Добре, добре.

Носех тъмносини дънки, небесносиня тениска с черни надписи и сандали на висока платформа. Ноктите на краката ми бяха лакирани в същия нюанс на розовото, в което беше и маникюрът ми. Бях сложила яркооранжево червило и тънка очна линия. Оправих си косата, пръснах още малко лак на къдриците и тръгнах към вратата.

Домът на Римън се намираше в покрайнините на Земята на Книгите, точно след Елмазената горичка до „Сладоледения блян”. Слънцето грееше с кехлибарено-синкавата светлина на летен ден. По главната улица се разхождаха тийнейджъри, снимаха се, набиваха вредни храни или се кикотеха. Никой не ме погледна. Избягнах „При Верония” и свих покрай кръстовището. „Сладоледения блян” весело се издигна пред мен, а зад него блестеше Елмазената горичка. Разноцветните листа красиво потрепваха на фона на виолетово-синьото небе. Заобиколих „Бляна” и тръгнах по каменната пътека. По пейките бяха насядали баби и дядовци, които клюкарстваха и зяпаха всеки, който минеше.

Тишината на Елмазената горичка ме погълна. Земята беше  посипана с червени, зелени, сини и розови листа. Дънерите на   дърветата бяха катраненочерни, високи, гладки. В горичката често идваха хора от курсовете по рисуване, приятели и двойки си правеха пикници. Тя беше съвсем малка и родителите изобщо не се притесняваха да пускат децата си сами в нея. Никой не можеше да се загуби. Повървях известно време и пред очите ми се открои къщата на Римън. Беше хубаво, двуетажно здание в приятен кремав цвят с големи прозорци. Точно когато се устремих към пътеката, която водеше до градинската  порта, някой зад мен се прокашля и ме накара да се обърна стреснато.

-Амара? – Римън ме гледаше малко учуден, малко зарадван – Какво правиш тук?

-Ами... – заекнах. Той носеше бял прилепнал потник, подчертаващ всяко мускулче по жилавото му тяло, и кобалтови дънки. Господи, колко големи бяха ръцете му! Косата му беше по-черна и от стволовете на Елмазените дървета, а котешките му зеници се бяха превърнали в почти прави линии, осветявани от лятното слънце.

-Да не би да търсиш мен? – весело попита той. Примигах и се постарах да се окопитя.

-Да, точно така – избъбрих – Може ли да поговорим?

-Разбира се – съгласи се той – Искаш ли да влезем вътре? Започва да става горещо.

-Добре – почти несъзнателно се съгласих. Последвах го по пътеката към дома му.

Прекрачих прага на къщата на Римън за пръв път и останах приятно изненадана. Мебелите бяха в хубав тъмнокафяв цвят, по стените висяха картини, а витата стълба към горния етаж беше покрита с красив тъмнозелен килим.

-Кажи сега какво искаш да говориш с мен – подкани ме Римън и аз вдигнах очи към него. В прохладната приглушена светлина на коридора зениците му се бяха разширили и приличаха на загадъчни процепи насред жълтите ириси.

-Става дума за сестра ми. Малена.

-О... – тихо промълви Римън, докато сипваше студена кола в две чаши. Седяхме в кухнята, пердетата бяха спуснати и помещението светеше с мека, зеленикава светлина – Честно казано, не съм изненадан, че дойде при мен.

-Може ли да се направи нещо за нея? – попитах. Пръстите ми стиснаха хладната чаша. Пак раздвоение. Пак вътрешна съпротива – Можем ли да я излекуваме?

-Амара, сестра ти не е болна, за да излекуваме – меко каза Римън и седна срещу мен. Облегна се на масата и бицепсите му изпъкнаха – Сестра ти е Орисана.

-Знам – отговорих – Но вярвам, че Ориста може да бъде отменена. Вече не сме в средните векове, достатъчно развита цивилизация сме, за да се справяме с различни проблеми. Дойдох при теб, защото си единственият,  когото мога да помоля за помощ. Ти знаеш всичко. Чел си толкова много книги, написал си много, цял живот си изучавал Ориста, Ритуалите и Магията. Само на теб мога да разчитам.

-Амара – усмихна се Римън – Разбирам колко високо мнение имаш за мен, благодаря ти. Но Ориста е нещо много могъщо, нещо много сериозно. Тя се е появила още преди Умбра, преди началото на времето. Вярно е, аз упорито изучавам всичко, свързано с магическите гени в нашата ДНК, проучвам и се занимавам с магия, но смяташ ли че съм достатъчно силен, за да се изправя срещу една древна мощ и да я предизвикам?

Погледнах го право в жълтите котешки очи.

-Не искам да направиш това сам, Римън. Не желая да нахалствам, но ако си съгласен, искам да ти помогна. Заедно да търсим решение.

Магьосникът внимателно се взря в мен, наклонил красивата си глава на една страна. Стори ми се, че дъхът ми спира, докато съзерцавах ярките му очи, вперени в моите.

-Убеди ме – изрече съблазнително плътния му глас – Нямаш идея колко ми напомни за баща си. Той имаше същия твърд, настоятелен поглед. Малена може да му е одрала кожата, но ти си наследила зрелия му характер. Знаеш ли? – размя се Римън и поклати глава – До днес смятах, че си дете. До днес те възприемах като тийнейджърка. А ти си на двайсет години и определено се държиш като зрял човек.

По тялото ми плиснаха горещи вълни и побързах да сведа очи.

-Благодаря ти много. Радвам се, че прие.

-Разбира се – отговори магьосникът – Ще отида в библиотеката си и ще разгледам всички книги, свързани с Ориста. Но нищо не мога да обещая.

-Все пак ти благодаря страшно много – успях да го погледна отново в очите – Задължена съм ти. А сега трябва да тръгвам. Майка ми не знае, че съм тук и ще се притесни.

-Тръгвай – усмихна се Римън – Защо не дойдеш отново утре към обяд? До тогава ще съм прегледал необходимите книги.

-Супер – съгласих се, като нямах никаква идея как пак ще се изплъзна от мама – Ще дойда.

И импулсивно се вдигнах на пръсти и го прегърнах набързо и почти без да го докосвам. Близостта на мускулестото му, едро тяло ме развълнува, сърцето ми подскочи и тръпчиво пробождане мина през вените ми.

Дръпнах се бързо и се ухилих. Римън ми помаха на излизане и ме изпрати с поглед. През целия път към ресторанта усещах допира на тялото му до своето и разбрах, че няма връщане назад. Слънцето осветяваше улиците, но аз почти не чувствах топлината му. Нещо в душата ми грееше, някаква сладостна мъка и усмивка, болка и копнеж.

Влязох в ресторанта и се отправих към кухнята, заобиколена от бъбрещи лица и разноцветни коси. Мама стоеше над голяма тенджера с яхния и съсредоточено я разбъркваше.

-Здрасти, мамо – весело я поздравих и сложих престилката. Мой ред беше да се правя на работлива.

-Здрасти, Амара – вдигнах очи и видях, че ме гледа гневно. Изтръпнах.

-Какво има?

-Ще ти кажа – равно отговори майка ми – Ниляна дойде в ресторанта. Сама. Каза, че не те е виждала от миналия ден.

Само я погледнах. Изпитвах безкрайно облекчение, че няма да се налага да я лъжа повече. Мразех да го правя.

-Е, очевидно е, че не си излизала с нея. Къде си била? – тонът й вече трептеше от гняв. Виждаше се, че има някои предположения.

-При Римън – признах си. Лицето й се изопна.

-Какво си правила при него? – процеди майка ми. Завързах престилката на кръста си и казах:

-Аз те предупредих, че ще отида. Искам да спася Малена.

Мама продължаваше да се взира невярващо в мен.

-И знаеш ли какво? Той се съгласи да ми помогне. Утре отново ще...

-Не мога да повярвам! – възкликна тя – Не мога да повярвам какви глупости правиш! Ти не разбираш ли, че нищо няма да излезе от това. Сигурно си наприказвала на сестра си куп глупости и тя сега се надява, че...

-Мамо, престани – равно отговорих – Моля те. Ще видиш, че ще успея.

-Както искаш! – възмути се майка ми - Ти си знаеш! Но нищо няма да се получи. Нищо!

И тя хлътна гневно в склада за месо. Загледах се след нея, недоумявайки защо е толкова против нещо, което може да спаси Малена. Точно тогава тя отново се показа, но вече не ядосана, а някак потисната, унила.

-Само се надявам да не си влюбена в Римън – изрече майка ми и ме погледна право в очите. Усетих смъртна тръпка, непреодолим порив да се издам, но просто отклоних поглед и отговорих:

-Ти добре ли си? Аз се опитвам да спася сестра си, а ти какво ми говориш.

-Кажи ми, влюбена ли си в Римън? – настоя тя, а тъмночервените й очи дълбаеха лицето ми.

-Не, разбира се. Чуваш ли се? Той е толкова по-голям от мен!

-Надявам се. Надявам се, защото такива зрели мъже мислят само за едно нещо около хубаво, младо момиче, каквото си ти. И щом го получат – изчезват.

-Мамо, я престани – възкликнах, ужасена, че тя е разбрала всичко – Какви неща си мислиш? Затова ли така упорито се опитваше да ме спреш да говоря с него? Смятала си, че съм влюбена в Римън?

-Не... – поколеба се мама – Не, естествено, че той не е подходящ за теб – наблягаше на всяка дума – Но все пак... знам, че понякога момичетата имат наколонността да се увличат по възрастни мъже, а тези мъже пък имат склонността да откликват... и после само момичето страда. Мъжът се е наиграл и изобщо не му пука. Затова ти го казвам.

Тя сви рамене и ми се усмихна. Бях успяла да я заблудя или поне така се надявах.

-Може пък и да успеете – неуверено измърмори майка ми – Кой знае?  

Легнах си късно, като преди това дръпнах завесите, за да се виждат луните. Едната бе абсолютно, неумолимо пълна, а другата приличаше на тънък блед сърп. И тази нощ, за първи път, вместо да мисля за Орисаната Малена или за мъртвия си баща под влиянието на лунната светлина, пред мен се надигна Римън, прекъсна мислите, завладя съзнанието ми и подчини волята ми. Странен пламък, почти болезнен, някак сладострастен очертаваше лицето му в мрака на стаята.

Сънят не идваше. Минутите се нижеха, подобно на скъсана огърлица, а пламналото ми съзнание отказваше да заспи. Натрапчиво красивото тяло на Римън, носещо пронизващи тръпки в мен, жълтите котешки очи и съблазняващо ниският глас се сливаха, преплитаха се в ума ми и донасяха в гърдите ми вълнение и копнеж, за които не бях и подозирала. Представих си разголената му красота в някоя от тези летни нощи, застанала пред мен с цялото си величие и лъст, обвита в сребърен лунен прах.

Обърнах се на една страна и захлупих очи с ръка. Беше горещо, задушно, сладостно. Прииска ми се да почувствам голямата му длан с мъжествени, здрави пръсти върху голата си кожа. Да усетя как тези пръсти притискат бедрата ми, проучват всеки милиметър от алабастровата кожа и страстните устни търсят моите...

Изправих се. Сърцето ми биеше в ушите, кънтящо и развълнувано. Избърсах фините капчици пот от челото си и спуснах завесите. Чак сега, когато подканващата светлина на двете луни се смекчи като гола плът, покрита с коприна, успях да затворя очи.

 Завъртях се към стената и почувствах как бавно се унасям и олеквам като потопена в хладен басейн.

 

 

Следва продължение...