3.10.2017 г., 18:34 ч.

Орис (Сафина) 38 

  Проза » Повести и романи
672 0 1
15 мин за четене

 

 

В съня си бях на безкрайна, измумруденозелена поляна посред нощ. Огромните луни, и двете пълни, бяло-сребърни и тежки, разливаха ярка, неестествена светлина навсякъде около мен.

Инстинктивно посегнах към корема си и разбрах, че него го няма. Бебе не съществуваше. Безплътен вятър, неуловим, но повдигащ къдриците ми, полъхна и донесе аромат на мента.

Обърнах се към хоризонта, който ярко, почти болезнено блестеше в очите ми, и тогава за пръв път от толкова години изпитах лепкав, сковаващ ужас от реалността. Бременна, сгодена, попаднала в сиво-черната спирала на еднообразието. Ръката ми се стрелна и заглуши пронизителния писък, заплашващ да се изтръгне от гърлото ми. Страхът, който ме разяждаше като тийнейджърка, се бе пробудил с пълна сила и ме повали на колене.

Бях облечена много странно. Носех катраненочерна рокля до глезените с дълги ръкави и високи черни обувки. Вдигнах очи, от които вече се стичаха сълзи и видях една висока, едра фигура. Идваше към мен, огряна от лунната светлина, обгърната като с плащ. Ето, че отново се появяваше, разпалваше безнадеждния копнеж по красотата си. Прииска ми се да се разплача с глас.

- Стани, Амара – гласът му ме облъхна сладостно-нежен, като повей от миналото. Подаде ми ръка – силна, бяла ръка с дълги, мускулести пръсти. Хванах я и Римън ме издърпа на крака.

- Страх ли те е? – попита той. Кимнах, обляна в сълзи.

-Но не от теб – промълвих – Страхувам се от това, което ме чака, щом се събудя.

Жилавите му, трепкащи от сила ръце обгърнаха талията ми, притиснаха ме, приласкаха, стоплиха душата и тялото ми. Римън бавно се наведе към мен под сребристата светлина и почти целувайки устните ми прошепна:

- То няма да продължи дълго...

Дъхът му ухаеше на току-що изпушена цигара и горчиво кафе. Почувствах изпепеляващо желание. Смъртна носталгия. Вечен копнеж.

-Колко още ще бъда без теб? – въпросът се изплъзна от устните ми без да се усетя. Вдигнах ръце и обвих пръсти около копринената кожа на шията му. Ароматът на дрехите, на кожата, на косата му... всичко бе толкова истинско, толкова мое, толкова сладострастно и ефирно едновременно.

- Докато не се появи тя... – отвърна той полушепнешком и сложи уста върху моята. Изгубих се в пожара на целувката му, прилепих се колкото можех по-плътно до мускулестото му тяло и си пожелах с цялото си сърце да се слея с него, да изчезна в кожата му, в душата му, в ръцете му...

И тогава се събудих. Изскочих от съня като от дълбока, тъмна вода и рязко отворих очи. Прехапах устна, разкъсвана от порива да се разплача. Гореща благодарност, че Сънсет го нямаше в леглото ме заля като водопад. Навън грееше великолепна зимна утрин, окъпана в слънце, чиито лъчи пробягваха по снежните преспи и създаваха впечатление за стотици диаманти, нахвърляни по земята.

Седнах на леглото в неудобна поза, заради деветмесечния корем и изпъшках от тежестта му. После се запитах дали болката всъщност не извира от сърцето ми, от онова кътче, което още пазеше Римън, което още го обичаше и желаеше. И сълзите рукнаха една след друга. Дните се повтаряха – монотонни, сладникави, еднакви. Любовните думи на Сънсет, моите отговори, чувствата, случките. Всичко ме ужасяваше. Защото именно така се предполагаше да протече животът на една жена. Изведнъж думата „нормално” започна зловещо да кънти в ушите ми. Сънсет беше на моите години! Затворих очи и две топли вадички се спуснаха по бузите ми. Бях бременна от мъж на моите години! Бях бременна, след като съм излизала с него само три години! А после щях да се омъжа за него и да загубя... какво? Какво съм очаквала? „Е, не това – прошепна един глас в мен – Очаквах Римън...” Захлупих лице в ръцете си и се разхълцах ужасено. „Господи, помогни ми” – отчаяно си помислих и свалих пръсти от лицето си.

Прозорецът пред мен бе все така лъчист, небето – ослепително синьо, а снегът – искрящобял. „Трябва да говоря с Ливър”. Някаква част от мен, потискана, новородена, но стара колкото света донякъде жадуваше за опасността, която криеше бившият ми приятел. Бавно се изправих.

Срещнах се с Ниляна по обяд в едно кафене и в компанията на голям сандвич с шунка, й разказах за романтичното ми сдобряване със Сънсет. Не споменах Ливър. Смътно усещах, че той засяга само мен, миналото ми и непредсказуемото бъдеще. Приятелката ми показа голямо задоволство от начина, по който са се развили нещата и не пропусна да отбележи колко била силна любовта на Сънсет към мен. Тази мисъл вече ме плашеше. Опитах се потисна новия нервен изблик и май успях да я заблудя.

Вървях по слънчевата зимна улица, обляна в измамно златисти лъчи и се наслаждавах на гледката на Елмазените дървета и далечните зъбери на Планините на Забравата. Единственото ми желание беше да отложа колкото е възможно повече прибирането у дома. И срещата със Сънсет. Заледеният паваж проскърцваше под краката ми, слънцето приятно грееше, а хладният ветрец облъхваше косата и лицето ми.

- Амара!

Обърнах се изтръпнала. Римън бързаше към мен, черната му коса блестеше на слънцето, развяваше се назад, а жълтите котешки очи бяха настойчиво вперени в мен. Коленете ми отмаляха. Да, това бе съпругът на майка ми, но погледът, погледът... внезапно ирационално, непреодолимо желание да обвия ръце около шията му, да притисна устните си в неговите ме зашемети и ме тласна към него. Залитнах.

- Добре ли си? – Римън ме прихвана в безразличен, учтив жест и аз вдигнах очи към неговите. Господи, какво съвършено лице. Днес нямаше и следа от сладникавото различие, което ми напомняше, че това не е моят Римън. Днес той беше...

- Да... добре съм – избърборих – Благодаря. Хм, какво те води насам?

Мъжът ме пусна, отстъпи назад и се усмихна.

- Разхождам се – отвърна – Размишлявам.

- Всичко наред ли е? – попитах бързо, докато се мъчех да си придам нормално изражение на лицето.

- Да – замислено проточи Римън и бавно закрачи заедно с мен – Днес един мой ученик написа есе за паралелните реалност. Темата беше „Какво (не) виждам около себе си”, „не” е сложено в скоби, разбираш... всичките съчинения бяха идентични, повечето ученици бяха бързали да отбият номера с трансформиран сюжет от филм или говореха за духове... но есето на това момче ме сепна...

Римън замълча и вдигна лице към небето. Почти не дишах, толкова внимателно го слушах и същевременно се любувах на красотата му.

- Защо? – нервно попитах. Не бях в състояние да прикривам интереса си. Той ме погледна и на мен пак ми се стори, че виждам мъжа от Планините на Забравата в онази първа нощ там.

- Защото усетих странно дежавю, сякаш съм преживял нещо подобно... сякаш момчето бе описало нещо истинско, нещо което му се е случило.

-Какво пишеше? – промълвих задавено. И двамата бяхме спрели по средата на тротоара и ядосаните минувачи ни заобикаляха смръщени.

- Есето бе структурирано като разказ. За младеж, който губи любимата си – отговори Римън и отстъпи, за да направи място на възрастна жена – Претърпял лека злополука и след нея вече нищо не било същото. Всички го помнели освен обичаното от него момиче. Темата е стандартна... – засмя се той – Но ме сепна искреността, която струеше от текста. Като че бе описал самия себе си...

Не посмях да кажа нищо. Само се усмихнах и кимнах, като се престорих, че съм заинтригувана. Всъщност бях замаяна. Уплашена  и много обнадеждена.

Разделихме се на кръстовището, което водеше към предишния ми дом. Пожелах му приятен следобед и дълго гледах след високата му фигура. Каквито и изразни средства да беше използвал този ученик, те бяха успели да пробудят душата на Римън. Бяха надиплили пластовете забрава, а отдолу беше просветнала истината. Не смеех да се замислям повече. Осъзнах, че съм забравила да попитам за края на разказа...

Още същия ден позвъних на Ливър и се съгласих да отида в дома му. Пренебрегнах ниския предупредителен шепот на интуицията и закрачих по заледената улица. Страхът отдавна ми бе станал чужд, а след снощния сън, душата ми бленуваше за нещо опасно.

Младият мъж ми отвори вратата и белите му като снега ириси припламнаха във фанатичния огън на обсебеността.

- Здрасти, нали мога да вляза? – усмихнах се срещу него. Установих, че не ми пука достатъчно, за да се изплаша от лудостта, скрита зад хубавото му лице. А и какво можеше да ми стори? Да ме убие? Е, добре, тогава поне щях да забравя Римън.

- Разбира се – възкликна той – Как може да ме питаш подобно нещо?

Апартаментът беше малък и спретнат, с чисти прозорци и светли мебели в ретро стил. Не приличаше на дом на луд. Ливър ме покани във всекидневната и седнал срещу мен, се наведе над чашата кафе и промълви:

- Дошла си, за да останеш, нали?

Острата му брадичка бе още по-отчетлива от преди. Очите сякаш превземаха лицето. Бях сигурна, че изобщо не се храни.

- Не, Ливър. Дойдох за да ти кажа, че не те обичам и никога няма да се върна при теб.

Когато изражението му се смени, разбрах че съм казала точно това, което не е трябвало да казвам. Бледите му устни потрепериха.

- Какво значи това? – ясно прошепна той насред подредената всекидневна. Слънцето грееше хладно от прозорците, но не достигаше до лицето му.

- Много добре знаеш – казах спокойно, изгубила напълно разсъдъка си. Ливър пребледня като смъртник.

- Амара, аз и ти се обичаме – промълви той – Защо не искаш да си с мен? Защо лъжеш, че не изпитваш нищо?

- Не е нищо – изправих се бавно – Аз те мразя, Ливър. Мразя те с цялата си душа, още откакто ме заряза заради Октавия! Никога не съм те обичала, винаги си бил само едно забавление. А когато предпочете една курва пред мен, реших че ще направя така, че да си ме спомниш и никога вече да не ме забравиш! Да не би да мислиш, че не разбирам нищо от магии? О, напротив! Изпратих ти проклятие, което да те подлудява, направих заклинание, което да изпепелява душата ти. Исках да страдаш! Исках да разбереш какво изпитах аз, когато ти отиде при онази уличница...

-Не! – изкрещя Ливър, по-бял отвсякога. Очите му се бяха оцъклили, устните му трепереха – Не! Не си го направила!

- Не съм ли? – пристъпих към него, докато съзнанието ми все повече помътняваше – Не съм? Обичам друг и винаги съм обичала само него! Никога няма да бъда твоя, никога няма да ме имаш. Детето ми ще носи чуждо име, а ти ще се влачиш по корем и ще ме умоляваш да те докосна...

В този момент разбрах, че ще умра. Ливър се хвърли към мен с кънтящ от ярост крясък, посегна с дългите си, здрави и ръце и ме сграбчи за гърлото. Почувствах как рязко политам назад, как тялото ми се извива като опъната прашка и ослепителни звезди избухват в безумна експлозия пред очите ми.

Рязък крясък, последван от силен удар разхлаби хватката на двете стоманени длани, а пред мен се спусна плътна черна завеса. Взрив от неразбираеми думи и викове рикошира в съзнанието ми, усетих, че оставам без опора. Вече можех да дишам, но нямаше за какво да се хвана, можех да се движа, но тялото ми не се подчиняваше.

- Господи! – Сънсет звучеше ужасен, много по-ужасен отколкото можех да си представя. Опомних се. Гърбът ми бе притиснат неудобно в стената, приятелят ми стоеше срещу мен, а Ливър лежеше на пода между нас със стъклени, лъскави очи. Едва сега осъзнах, че в ръката на Сънсет се поклаща дебела книга. Почувствах как се свличам надолу. Погледът ми се плъзна нагоре към спасителя, дошъл в точния момент. Беше бял като платно и невиждащо се взираше в мъртвия мъж на земята. Болезнено червените му ириси откриха моите и някъде отзад прокънтя писък. В момента, в който се опитах да се надигна, тъпа, изтръпнала болка проряза долната част на корема ми и нещо топло рукна по краката ми. Опитах да извикам, един треперещ, но силен глас ме изпревари:

- Извикайте линейка, жената ражда!

Болката ме заливаше на вълни. Струваше ми се, че коремът ми се е превърнал в стегнат възел. Помъчих се да кажа нещо, но от устните ми се изтръгна крясък, който не бях предвидила.

Сънсет отново намери очите ми, изпусна книгата и като прекрачи трупа на Ливър, посегна към мен и ме вдигна на ръце.

Следва продължение...

 

 

 

© Teddy Daniel K. Всички права запазени

Или когато Краят е Начало

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??