∞

 

Едва когато останах сама, осъзнах, че аргументите, които сме привеждали с мама в ресторанта са напълно несъстоятелни.

Всичките й приятелки бяха омъжени за по-възрастни мъже, Велвет беше седем години по-голям от Малена, Дотъм – пет, и дори самият ми баща беше четиринайсет години по-възрастен от майка ми. Всяка от нас беше говорила едно, а бе имала предвид съвсем друго. Мислите ни са били обаче едни и същи – „Дано не разбере какво чувствам”.

Значи мама... искаше Римън. Обляха ме студени тръпки, докато слагах новите си сандали. Проблемът не е бил във възрастта, никога не е бил там. Проблемът е бил, че майка ми обича Римън. Пръстите ми бяха замръзнали върху каишката. Изблиците й на гняв са били предизвикани от ревност(?!). Това ли беше обяснението? Беше съгласна Малена да остане завинаги в Планините на Забравата, но аз да не се срещам с Римън... а това вероятно означаваше, че и той не е безразличен към нея. Започна да ми се гади.

Но нали тя винаги е предпочитала Малена пред мен!

Срещнах се с Лавена и Ниляна, като категорично отказвах да мисля сега за предполагаемите взаимоотношения между мама и Римън. Както отказвах да разсъждавам за това и през следващите дни, които прекарвах предимно в безпредметно и досадно търсене на нещо, което можеше да ни помогне в интернет. Майка ми нямаше нужда от мен в ресторанта, имаше достатъчно персонал и затова я помолих известно време да не ходя в „При Верония”. Тя се съгласи учудващо спокойно. Дотъм реши да се включи в спасяването на Малена, но той нямаше възможността да се измъква от работа, когато си поиска и трябваше да съобразим графика си с него.

През последните дни се чувствах доста безполезна. Голямата Библиотека беше затворена и поради това нямаше какво да правим, освен да чакаме. Не се виждах с Римън, по цял ден висях на компютъра и не можех да заспивам. В интернет не откривах нищо. Постоянно се натъквах на откъси от стари текстове на различни писари и обикновени хора, в които се разказваше за неуспешните начинания на половинките на Орисаните. Планините на Забравата бяха споменавани със страх, суеверна предпазливост и многобройни наставнически предупреждения. Но на кого би му хрумнало да припарва дори до тях ако не е Орисан?   

Излязох няколко пъти с приятелките си, приказвах си с Дотъм и внимателно наблюдавах мама. Нищо по-различно. Може пък и да греша.

В петък вечерта получих обаждане от непознат номер. В началото се зачудих дали да вдигна, но очите ми бяха безумно изморени от безкрайното четене на градски легенди, че реших да се поразнообразя малко.

-Да?

-Амара? Аз съм, Римън.

Почти загубих съзнание.

-О, здрасти. Откъде имаш номера ми?

-Взех го от майка ти. Но виж сега, това не е важно. Бях до Библиотеката. Взел съм една камара книги и смятам, че ще бъдат доста интересни. Така че се обаждам за да ти предложа, ако искаш, да дойдеш за да ги разгледаме заедно.

По тялото ми пролазиха тънки, електрични вълнички.

-Разбира се – отговорих възможно най-равно – Звучи чудесно.

-Говори ли с момчето, което ми спомена при последната ни среща?

-Да, съгласен е да се включи.

-Тогава защо не дойде и той? – попита Римън, а в мен се надигна неоснователна, егоистична надежда. Дотъм беше на работа тази вечер.

-Трябва да му се обадя, за да го попитам – отвърнах – Днес работи, така че шансовете са минимални.

-Добре, обади му се. След това ми звънни и аз ще ти изпратя шофьора си, за да те докара до тук.

-Благодаря ти – неловко казах – Ще се чуем след малко.

Оказа се, че Дотъм няма как да се измъкне и аз гадничко се зарадвах. Изказах разочарование и му пожелах лека работа, като му обещах да му разкажа пропуснатото. След това набрах номера на писателя.

-Добре, веднага ще кажа на Гим...

-Не, моля те, нека не е веднага. Нека е поне след половин час. Трябва да се приведа във вид – избърборих притеснена и осъзнах, че изказът ми е напохватен и неуверен. Римън се разсмя гърлено, някак съблазнително, сладостно и каза:

-Както желаеш. След четирийсет минути колата ще те чака долу.

Първото нещо, което направих беше да оставя бележка на мама:

 

“Отивам да се видя с Римън. Бил е в Голямата Библиотека и смята, че ще открием нещо полезно в книгите, които е взел. Не се тревожи. Няма да се бавя. А.”

 

Бързо облякох една от тениските си, с които смятах, че коремчето ми най не личи, обух си новите дънки, сложих червено червило, очертах очите си с молив и скочих в един чифт сандали. Вече на входната врата, застанала пред огледалото, с ледени тръпки по кожата установих, че напълно съм забравила косата си. Отчаяна прокарах пръсти през нея и въздъхнах. Къдриците бяха смачкани и изключително непривлекателни. Принудих се да я вдигна на висок, бухнал кок, въпреки че мразех да я нося вързана. Повъртях се още малко пред огледалото и с тежкото подозрение, че прическата ми не е твърде сполучлива, излязох в топлата лятна вечер.

Наближаваше десет и от небето, осеяно с потрепващи звезди, лъхаше копринения дъх на нощ, обещание за прохлада и ухание на билки. Нещо в самия мрак породи у мен внезапна, сладка тръпка, която започваше от пръстите на краката ми и стигаше до раменете, тръпка, че в такъв късен час отивам съвсем сама при зрял, сам мъж.

„копнея за тебе – сладко отровен...”. Стихът изскочи неканен в ума ми, докато се качвах в колата и мислите ми закръжиха около него като безумни, изгладнели пчели. През целия път Гим се стараеше да поддържа разговор за неутрални, общи неша и любезно да се (ме) осведомява за това и онова. Отговарях му също така учтиво и разсъждавах над това, което бе накарало едно младо момиче и един общителен, забавен мъж да обърнат гръб на личния си живот и да се ровят в стари книги в петък вечер. Но Малена беше много по-важна от някакви глупави купони и клюкарстващи приятели. Разбира се, че ми се излизаше, разбира се, че ми се ходеше на кафе. Но да спася сестра си и да разбера как Ориста може да бъде избегната бе ужасното задължение. То беше и отговорност, и обич, и задължение, и съвест. И силна вътрешна съпротива.

Гим задържа вратата, докато слизах и ми пожела приятна вечер. Съвсем обикновените му, равно изречени думи придобиха двусмислен, донякъде почти неприличен оттенък в съзнанието ми и аз побързах да благодаря и да му се усмихна, преди съвсем да съм полудяла.

Когато влязох в къщата, миризмата бе първото нещо, което почувствах, след обичайното смущение от вертикалните зеници на писателя, които в този час бяха почти кръгли. След това уханието ме блъсна и отне другите ми възприятия за известно време. Миришеше на прясно запалена цигара, какао на прах, мента и бадеми, съчетани с още нещо – тръпчиво и някак пристрастяващо, горчиво и приятно едновременно. Вдишах дълбоко и с притворени очи, без да се притеснявам, че Римън ме гледа.

-Какво си правил? – попитах – Ухае невероятно.

-Тъй като книгите, които взех, са изключително стари и носят в себе си почти „разумна” мощ, сметнах, че е най-добре да напрявя няколко защитни заклинания и един малък Ритуал. Ароматът, който долавяш, се носи от Отварата на Миналото, която приготвих като антидот на силата на книгите. Ако нямаш нищо против, ще оставя съда с течността на масата, близо до нас, през цялото време, докато обсъждаме Ориста.

Малко объркана от обяснението, но респектирана от познанията му, кимнах. Днес той не беше пропуснал да се облече и носеше бяла тениска, вкарана в колана на светлосините дънки. Мускулестите му ръце с деликатен загар изглеждаха толкова перфектни, че изведнъж се почувствах дебела и бледа до него. Игнорирах момента на слабост и попитах:

-Какво представлява Отварата на Миналото?

-Това е защитна отвара – обясни писателят и ме подкани да седна до него – Приготвя се съвсем лесно, но е ефективна и не позволява на определен тип старинни ръкописи и книги да въздействат отрицателно на умбрианците.

Изгледах го объркана, докато той изваждаше книги от някаква тъмносиня чанта.

-Трябва да я пием ли? – тъпо попитах.

-Не, трябва просто да вдишваме изпаренията й – ухили се Римън насреща ми – Но ако я изпиеш, ще се отровиш и пак няма да се поддадеш на въздействието на книгите, така че и това става.

Засмях се. Той остави на ниската стъклена маса пет тежки книги и каза:

-Опасно е да се ровиш из дебрите на Ориста. Хубаво е, че предците ни са били достатъчно мъдри, за да измислят различни методи за защита, иначе бихме били обречени. Това тук – Римън потупа томовете – Съвсем не са обикновени романчета. Авторите им са мъртви и всеки един от тях е починал след написването на книгата. Информацията в тези сборници не е за пренебрегване, както и не всеки може да я проумее.

-Супер – измърморих – Предстоят ни чудесни моменти. Но всичко това е логично. Не можеш да пишеш за Планините на Забравата, Ориста и Студения дъжд, без да очакваш, че ще се случи нещо. Колкото и да ми се иска да кажа, че предупрежденията са суеверия, ще се наложи да призная, че може би не е така.

-Права си – кимна Римън – Но нека поразведрим атмосферата. Искаш ли чаша сок? Студен е, а имам и лед във фризера.

-Няма да откажа.

Той донесе две чаши и отново седна до мен. Лъхна ме ухание на парфюм сред аромата на Отварата.

-Сега да видим тези проклети книги – каза той и взе най-грозната на външен вид със заглавие „Сам. Мрак. Орис”. Недоволно свих устни. Мразех суеверията, но неща като Студения дъжд и Ориста бяха факти, които ме изпълваха с неприятни емоции.

-Трябва да знаеш, че има и много преувеличения – каза Римън, търсейки нещо в съдържанието – Нищо няма да ти се случи, ако говориш за тези неща с компанията и едва ли злите сили ще дойдат на гости у вас, ако си ги изредила по имена на следобедното кафе с най-добрата си приятелка. Глупаво е да смятаме, че ако не говорим за тъмната страна на Магията или пък се караме на децата, че се смеят на разказите за Студения дъжд, злото ще отмине. А, ето, намерих го – усмихна се той и внимателно сложи книгата пред мен.

-Мисля, че няма да разбера за какво става дума – изрекох – Предполагам текста е написан в стар стил и с много метафори. Може ли да те помоля да ми обясниш смисъла му, след като го прочета.

-Естествено. Прочети само подчертания параграф – меко отговори Римън – Той е достатъчен, за да разбереш какво искам да ти покажа.

Взех книгата и я вдигнах към очите си. Страниците бяха груби, пожълтели, тук-там избледнели. Шрифтът се четеше трудно заради завъртулките и украсите на думите.

„И каза Мрачното същество:

-Ела при мен и задай въпросите си. Питай за всичко без думи и не чакай отговор от устните ми. Истината е в самото ти сърце, но очите ти са забулени от мъка и не виждат, ушите ти чуват само собствения плач. За да разбереш как трябва да постъпиш, забрави скръбта и вслушвай се по-често в този, който не съм аз, от мен няма да научиш нищо. Но ела и задай въпросите си и помисли над гласа ми, а после си върви и се върни след няколко пълнолуния. Разкрий истината пред мен и аз ще кажа кой път да избереш...

И се върна след дванайсет пълнолуния момчето и разказа на Мрачното същество какво е чуло в сърцето си.

-Да – рече Мрачното същество – Ти си помислил над съвета ми. Сега вече знаеш, че за да спасиш любимата си”

Вдигнах изумен поглед към Римън. На това място страницата бе грубо разкъсана, а на всичкото отгоре липсваше и следващата.

-Какво означава това? – попитах ядосана – Кой би си позволил да направи подобно нещо с книга от Библиотеката на Тайните?

Римън ме погледна нежно, почти отчаяно, но устните му се усмихваха. Дръпна книгата от ръцете ми и ми подаде друга, която бе отворил, докато съм чела.

-Виж тук – каза той и посочи с пръст подчертаните редове. Откъснах очи от котешкия му поглед и прочетох:

„Дни и нощи мислеше младежът за Орисаната, която изгуби. Ориста грабна единствената, що осмисляше дъха му и що беше за него щастието. И прибягна младежът до ласките на чужди, безлики и сладостни жени, които го оставиха в плен на бляна за нея, без да разсеят копнежа по любовта и усмивката. Избяга младият мъж от хубавите, но празни жени. Изпепеляващият сремеж към Орисаната го погълна и взе и малкото спокойствие, що му оставаше. Подири Тъмното създание младежът и положил глава на студените му ръце, сподели горчивата скръб. Мъдро беше Тъмното създание и отвори очите и ушите на младежа за онзи истински глас, що нашепваше тайни от сърцето му. Разбра младият мъж как да върне Орисаната”

Същото безмилостно оскверняване на страниците. Тук липсваха цели три последователни пасажа. Раздразнение се надигна в гърдите ми и преди да кажа нещо, Римън ми подаде трета книга.

„Не бе вече тя Орисана. От нея не струеше сластната, немилостива хубост на прокълнатите. Не горяха в огъня на мрака и страстта очите й. Но бе по-прекрасна и по-жива от всякога. Мъжът хукна към нея, изцелен, обичащ. И когато я все в обятията си, усети, че тя никога не го бе прегръщала по-нежно, не го бе целувала по-сладко. Тя беше неговата Орисана и любима, но вече спасена, преродена, смъртна и несъвършена. И почувства мъжът как по-силно я обича от всякога и как сърцата им говорят веч на един език. Защото той бе”

Затръшнах книгата и се изправих.

-Това ли пише и в останалите? – гневно подвикнах и започнах да обикалям пред седналия писател. В мен напираше ярост, искаше ми се да се разкрещя, да накъсам книгите на парчета. И тук Малена създаваше трудности, и тук усложняваше нещата и сякаш ни превъзжождаше. Господи, колко я мразех!

-Значи вече разбра какво исках да ти кажа. И защо те извиках веднага – каза Римън и също стана – Във всяка една книга, която намерих, текста за самото спасяване на Орисания липсва. Сама видя, че има описания и преди и след вдигането на проклятието на Ориста. Но какво е довело до него, така и не става ясно.

Загледахме се над ниската масичка. Сърцето ми биеше до пръсване от гняв, докато несъзнателно се любувах на красивото му лице.

-Не мога да повярвам! – възкликнах – Някой си е направил труда да издири всички книги и да откъсне пасажите, които не е искал да прочетат и другите!

-Точно така. Разгледах и книги на староумбриански и положението с тях е същото. Библиотекарката не знае нищо. Книгите са в Библиотеката много преди още баба й да се е родила и предполагам, са били в същия вид.

-Но това означава, че сме ударили на камък! – ядосах се още повече – Какво ще правим?

-Знам какво няма да направим – Римън заобиколи масата и застана пред мен – Няма да се отказваме.

-Разбира се! – веднага казах – Разбира се, че няма да се откажем (защото съм примерна. Защото спазвам обещанията си... Защото съм жалка).

-Едва сега разбирам колко повърхностни са били познанията ми, колко аматьорски съм подхождал към всичко! – Римън направи широка крачка към тъмните прозорци и се обърна към мен – Толкова години се правя на писател, мисля се за учен, за магьосник! А сега ти, двайсет години по-младото от мен момиче, ми отвори очите и разбрах, че всичките познания, които имам са просто едно учебникарско знание, една наивна, високопарна заблуда!

-Не бива да говориш така – пристъпих към мъжа пред себе си и посегнах за ръцете му – Сам знаеш, че не си прав. Това, че не можеш веднага да видиш отговорите, не можеш веднага да стигнеш до решението означава само, че проблемът е твърде труден, твърде сложен и изисква много усилия. Но ще се справиш. И аз ще се опитам да ти помогна. Нали сам каза да не се отчайваме?

-Амара, чак сега осъзнавам колко си зряла за годините си – делово отговори Римън и стисна пръстите ми – Решителна, непоклатима жена. Вместо аз да те убеждавам да не се отказваме от начинанието, се наложи ти да ми припомняш кой съм и как трябва да се държа. От теб струи ефирна сила, непоколебима смелост, вътрешна светлина, която чак сега забелязвам и която, признавам, ме изпълва с възхищение.   

Погледнахме се над преплетените си ръце и на мен изведнъж ми писна. Омръзна ми да бъда стеснителното, нерешително момиче, което непрекъснато се страхува. Все бях плашливата тийнеджърка, изпуснала толкова много, само защото не се престрашава да говори какво наистина мисли и чувства. Вечно съм замълчавала точно когато е трябвало да говоря, изплашвала съм се само миг преди да направя смелата стъпка. Но край с това.

-Никога не съм се смятала за смела – казах тихо – Но единственото, което ме интересува е, че ти ме мислиш за такава.

-Сигурен съм, че всеки който те познава, ще каже същото – промълви Римън и измъкна ръка от моята, за да я прокара по бузата ми. Усетих как кръвта започва да пулсира във вените ми и нещо в гърдите ми затрептя от допира му. Да, вече се бях променила. Всичките ми комплекси, притеснения и страхове изчезнаха с нежното докосване на пръстите на Римън до кожата ми. Уверено се приведох към него, за да посрещна устните му в първата си истинска целувка...

Но той се дръпна и върху устата ми затрептя само ефимерното докосване, примесено с уханието на Отварата и неусетения му дъх. Писателят внимателно пусна ръката ми, отстъпи крачка назад и ме погледна право в очите.

-Стана много късно. Майка ти ще откачи от притеснение – ниският му глас звучеше съвсем нормално, спокоен, равен. Аз обаче много мразех да си оставям магарето в калта. А никога не правех нещо, което мразя.

-Срещаш се с майка ми, нали? – попитах равно, като се стараех да не показвам гнева си. Римън наклони глава на една страна.

-Тя ли ти го каза?

Обляха ме ледени тръпки. В гърдите ми като приливна вълна се надигна разочарование, гняв, през корема като с нож ме проряза адреналин.

-Значи наистина сте заедно – чух се да изричам. Потърсих котешките му очи и почувствах силна болка, пареща, непоносима, някъде дълбоко в гърдите си.

-Не, не сме. Сега ще ти обясня – кротко подхвана магьосникът – Преди известно време имахме нещо като връзка, но не беше особено сериозна. Просто се виждахме, вечеряхме заедно. Но това вече е минало. Прекратихме го преди няколко месеца.

-Така ли..? – запелтечих  - Така ли..?

-Срещнах друга. Това е – усмихна се Римън – Прекратих връзката си с Верония, защото срещнах друга жена.

„Не съм ли аз тази жена, Римън? Не съм ли аз?”

Налудничавата мисъл накипя зад устните ми и се наложи да прехапя език, за да не я изрека на глас.

Гледах бялата линия на маркировката, блеснала от фаровете на колата, а Гим спокойно въртеше кормилото.

-Лека нощ, госпожице – пожела той и изчака да вляза в градината, преди безшумно да потегли по обратния път. Обърнах се към къщата и видях, че прозорците светят. Предстоеше ми разговор.

 

Следва продължение...