Орисия
Септември си отиваше, отнасяйки последните топли дни. Баба Мита ставаше още по тъмно - утринният мрак не я плашеше, страшен беше, когато се спуснеше с вечерта. Този страх се загнезди у нея, откак загуби дядото. Последните му месеци бяха агония... Баба Мита не заплака пред него, стискаше зъби и му даваше кураж. Но излезеше ли от стаята, даваше воля на сълзите, кръстеше се и шепнеше: „Господи, няма ли да сложиш край на мъките му...” Страхът от неминуемата загуба отстъпваше пред болките и страданието на дядо Желязко. Повече от половин век деляха радости и неволи. С къртовски труд успяха да изгледат, изучат и задомят петте си деца. Никой от петимата не се върна на село, пръснаха се по градовете, отлетяха... И си останаха сами - с усърдната работа, болежките си и старостта.
Когато Желязко издъхна, първите ù думи бяха: „Отърва се горкичкият...” Но после, след погребението, когато всички се разотидоха и всеки се прибра при някого, самотата я стисна за гърлото. Цяла нощ седя на крайчето на леглото и плака.
***
Баба Мита се учуди, никога петъкът не ù е бил така спорен като днес. Свърши сума ти работа. Не знаеше защо, но нещо я накара да сложи повече храна на животните. Остави си един краищник само за вечеря, а другия хляб даде на кучетата, макар да знаеше, че няма да има за закуска. Надвечер седна на външните стълби и се умисли за децата и миналото. Съвсем мръкна, но не ù се влизаше още вкъщи. Стана, обиколи градината, спря до всяко дърво, спомняйки си кой и кога го е засял. Постоя още малко на двора и се прибра. Хапна малко и набързо, сякаш нещо я пришпорваше и отброяваше времето. Преди да легне, видя, че е забравила лампата в антрето да свети. Присегна се, но загуби равновесие, кракът ù се оплете в нощницата и политна. Главата ù се удари в желязната рамка на леглото и се свлече - изгуби свяст. Не знаеше колко е лежала, но беше се сковала и не можеше да помръдне. Вика за помощ, но нямаше кой да я чуе. Примирена затвори очи и заплака: „Ох, деца, деца, къде сте ми...„ Отново вика за помощ, но вече без глас...
Когато утрото дойде, пръстеният под бе изпил последната топлинка от вкочаненото тяло. Цял ден кучетата лаеха и дращеха по вратата. Когато падна нощта и луната увисна неподвижно на черното небе, седнаха пред вратата - виеха и оплакваха стопанката си... Хлопна врата, някой напсува и хвърли камък, за да ги накара да млъкнат.
***
Пет дни след нощта, в която баба Мита издъхна, разтревожени съседи се обадиха на най-малкия ù син. Вестта обиколи селото, а няколко часа по-късно пристигнаха синовете и дъщерите ù. Сведоха глави пред изстиналото, сгърчено тяло на майка си - срам и болка, отчаяние и мъка свиха сърцата. Не смееха да се погледнат в очите...
Пет деца, а тя си отиде сама и безпомощна...
Много плакаха и се питаха дали ще им прости... Толкова ги обичаше, че знаеха отговора - ДА...
Само съвестта щеше да ги пари - до края на дните им...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
