11.03.2021 г., 7:59 ч.  

Още нещо за любовта ... 

  Проза » Разкази, Хумористична
304 1 10
20 мин за четене

- А-а-а, Вениаминааа, Вениаминчеее, Вениаминченцеее, … Венчеее … къде сиии? Съкровище мое … дъще … Защо, защо я отнехте от мееен? … Извергиии … Сега лежиш някъде … безпомощнааа … самичкааа, а-а-а, чеденцеее, а-а-а!

 

Така започна новия ден. Един обикновен делничен ден, в средата на лятото. Жегата все още бе поносима и по улицата щъкаха ранобудни хорица. Зеленината се разстилаше навсякъде и завладяваше със свежестта и спокойствието си.

Широко отворих прозореца за да мога напълно да се слея с тази красота. Наслаждавайки се на ведрото утро, в коравото ми сърце се разбудиха нежни чувства. Бях щастлив, че живея, че дишам, че съм частица от тази необятна шир … аха, аха да политна … Ох, как се развълнувах … Очите ми скоро се просълзиха … Плачех от умиление, както е казал поета: „Пей сърце!“, ех, ех … И сърцето запя:

 

- А-а-а, чеденцеее, Вениаминченце, къде си душичкооо, няма теее … отвлеченааа, убитааа … А-а-а! 

 

Да, вече бях сигурен – този раздиращ сърцето плач идваше от моята приемна. Дрезгавината на звука все повече се усилваше и вече напомняше джаз – изпълнение. Ето, че като акомпанимент се появи и някакво неадекватно думкане … Два различни ритъма в едно … Боже каква какафония! Не, не издържах повече … това трябваше да спре веднага! Влетях в приемната …

Солистката тутакси секна и един чифт изваяни крака се свлякоха от стената. Дамата меко се извъртя и от поза „свещ“ зае седяща такава. Кръвта явно й беше нахлула в главата и придаваше на лицето й матов индиански оттенък. Галантно й подадох кърпичка, след което с възможно най-благия тон я поздравих:

 

- Добро утро скъпа госпожице!

Под влияние на обзелите ме преди това чувства, издайнически сълзи все още струяха по бузите ми и придаваха на моята особа съпричастност към проблемите й. Явно осъзнала това, тя отвърна с надежда в гласа:

- Добро да бъде … Ще я намерите нали?

 

Подхванах женицата приятелски под ръка и продължих:

- Скъпа госпожице … нека сега да седнем и да започнем всичко подред … Приятно ми е да се запознаем, на Вашите услуги Валлиев детектив Валлиев (с двойно „л“), а Вие бяхте? …

- Погубена …

- Ах, какво красиво име!

Жената се стресна:

- Не, не, казвам се Санита, госпожица Санита Пантова и съм погубена, погубена съм … Разбирате ли? Отвлякоха моето момиченце, … чеденце … О-о-о Вениаминчеее, … Къде си? А-а-а-а-а! …

- Пардон, … Сега разбирам … Съжалявам … Слушайте за да Ви помогна трябва да ми отговорите на някои въпроси. Отличителни белези на детето? Как беше облечено в деня на изчезване? Кога го видяхте за последен път?

- Вси … всичко се случиии, … случи се вчераааа … по обяяяд … Бях … - хлипаше горката – бях я облякла с новото пуловерчеее … онова на масленозелени ромбчетааа … Ииизведох я в градината … да пишкааа … тя, тя се отскубна … и повече не я видяяях … А-а-а! …

- Дааа … – разсъждавах на глас – … децата от малки следва да се привикват да ходят по нужда в тоалетната. Липсата, изглежда липсата на такива елементарни умения е пагубна за тях …

- А-а-а Венчеее … Горкичкатааа … - поде още по-силно жената - … Знаете ли … знаете ли колко пътиии съм опитвалааа? Но, неее … Всеки път щом я изправех … изправех на задните лапички ииии тя артистично хоп цамбурвашеее назад в чиниятааа, мислейки сиии, че двете просто се забавлявамеее … Така и не успях да я привикнааа … Боже мили прости миии! …

- Чакайте, лапички ли казахте? Тоест крачета?

- Неее, … лапичкиии …

- Крачета!

- Ей, не смейте така да я ругаете, та тя е малко беззащитно кученце – булонкааа … А-а-а!

- Ха, кученце ли? Момент, момент да видя дали съм разбрал правилно … Значи … Значи вашата кучкааа …

- … Простак …

- … Да, да кучка е избягала … може би след някой пес, а? А Вие сега искате аз да я търся? Амааа, подигравате ли се с мен?

- Грубиян, Боже … как смеете … Вениамина да не е уличница, аз, аз съм я възпитавала и в този миг чакам извинение от Вас … господине!

„Аууу, каква орлица!“ – си помислих, окопитих се и веднага отвърнах:

- Госпожице … простете ми … бях, бях ужасно нетактичен! Пардон, … извинявайте … Аз, аз, аз покорно моля за прошка! Съжалявам …

Жената грейна:

- Е, случва се … нека не се караме … моля, имам нужда от помощта Ви!

- Държа все пак да отбележа, скъпа, намирането на животно, дори и в такъв малък провинциален град не би било лесна задача. То човек е трудно да се намери, … камо ли кучк … кученце пък било то и най-милото …

- Ох, детективе, знам, знам, но Вие трябва да ми я върнете! Каквото и да струва това, имам нужда от нея. Тя е талантлива, любяща, предана … Не мога да я загубя! Искам си я пък!

- О-о-о влизам Ви в положението – реших да разведря обстановката – виждал съм такива кученца по филмите … Мили животинки, които обичат стопаните си, носят им сутрешния вестник или чехлите, дори правят кафе! Без това създание скъпа, Ви сте обречена сутрин да си топуркате босичка из къщи, тънейки в неведение относно актуалните събития по света … Ами, кафето, … о, ужас! Дано, дано поне умеете да си приготвяте чай!

 

Ухилих се, но явно бях разбран погрешно – изсвистяха два шамара и дамата рязко ми обърна гръб, като ме заряза в застинала философска поза.

Леле – мале, ако е вярно, че кучетата приличат на стопаните си, то аз детектив Жан Валлиев – Коравия бях призван да намеря кръвожадния звяр и да спася градчето от грозящите го кървави ексцесии …

 

***

Жанинчето, моята секретарка и партньорка в изпълненото ми с приключения ежедневие, бе рядко съобразителен човек. Тя вземаше данните на всеки посетител, независимо колко трудно се окажеше това. Такава й беше работата. Омайната й усмивка обезоръжаваше и най-безчувствената особа дръзнела да прекрачи прага на нашето светилище, така де, офиса. В резултат имах телефоните и адресите на половината град. Не ме разбирайте погрешно, не, че всички, … какво говоря, много малко са имали работа лично с мен. Повечето от тях бяха просто „бройки“ в тефтера на моята мила колежка. Затова пък имах уши и очи навсякъде.

Оказа се, че Жанинчето бе омагьосала и онази госпожица, … сещате се с кучката …та и тя беше оставила данните си в дебелото синьо тефтерче. Бях все още респектиран от двата шамара, направо да си кажа бесен … Треперещата ми ръка едва набра номера … и зачаках … Ето, че някой вдигна и в отговор на любезното ми, представяте ли си любезното ми: „Ало!“ – отговори сухо с: „Кого търсите?“ Продължих да се „подмазвам“:

 

- Добър ден, мадам, на телефона детектив Валл …

 

Не успях да се доизкажа, чу се прищракване и отново омразния сигнал: „ти - тиии … ти – тиии …“ Това ме настърви … Набрах втори път … едва на осемнайсетото набиране успях някак да я заговоря. Тогава тя въодушевено ми разкри, че недалеч от града, в някакво китно селце живеел чичо й. Той бил отколешен фермер и се занимавал с развъждане на породисти говеда. Дори там, самата тя не била виждала по-чистокръвно животно от моя милост, което силно я впечатлило. Тя вече била говорила с чичо си да ме вземе на отглеждане – за разплод. Е, аз съвсем сърдечно й благодарих за всичко, и за откровението и за комплимента относно сексуалната ми надареност. Уверих я, че сериозно ще си помисля върху офертата, стига поне тамошните крави да притежават чувство за хумор … Пак не успях да се доизкажа … чух прищракване и все същия омразен сигнал: „ти – тиии … ти- тиии …“ Какво аз .. аз? Аз мъж ли съм? Не, не ще трябва да отида на място и очи в очи да изясня на малката госпожица, кой по дяволите тука е „Коравия“, ахъм!

 

***

Честно казано адреса беше доста завъртян, дори за детектив с дванадесет годишен стаж. В бележката пишеше: Улица „Омайниче“ № 2, ет.3, десния коридор, препоследната врата № 16а. По спешност звъни продължително.

Улица „Омайниче“ се оказа пряка на втората пряка на пряката след завоя на булевард „Планински“. Какви адреси имало само! Ха! Половината път изминах пеш, защото тези улички въобще не ставаха за движение на автомобили, хеле пък от калибъра на моята „Волга“. Криво-ляво открих адреса, купих бутилка „Шампанско“ и красива свежа орхидея и се запътих към единствения вход.

Номер 2 беше от онези възстарички кооперации, които будеха отвращение с неугледния си външен вид. Зарязани на произвола на съдбата те изчакваха поредния акт на отчуждаване, благодарение на който на мястото на съборетината би се издигнал поредния баровски колос. Вярно, зеленината до голяма степен прикриваше недостатъците на сградата и й придаваше, искам да кажа й вдъхваше живот.

В типично стар „аристократичен“ стил на входа имаше кабинка с пазач. Той беше едно приветливо излъскано старче – в черен костюм тип „английски иконом“, което явно си обичаше работата. Подаде ми регистрационната книга, аз се записах и тръгнах бавно по стълбите.

Отвътре сградата съвсем не бе така неугледна. Стените бели до половина, облицовани с масивна дървена ламперия. Стълбите също бяха дървени и добре поддържани. Тук-таме висяха електрически фенери и придаваха неустоим чар на обстановката. Тишината владееше навсякъде и бе разбудена единствено от глухите ми, самотни стъпки.

 

Ето ме пред номер 16а, натиснах звънеца, по указание – продължително. Всъщност бях изнервен и направо да си кажа се облегнах на него.

На третата минута съседа отдясно се подаде и хладнокръвно ме попита дали няма пожар в сградата, впивайки любопитен детски поглед в мен. Кимнах отрицателно и той се скри.

На петата минута се показа съседа отляво и хриптейки (явно астматик) ме помоли да звъня малко по-тихо, ако може безшумно. Обещах да опитам и той доволен също се прибра.

Започнах да пресмятам за колко време ще се запозная с всички съседи, ако на всеки две минути минаваше по един с по-някой въпрос или молба, дори се пробвах да импровизирам на звънеца една от любимите си мелодии и не след дълго вратата се отвори … Браво на мен успях и без „Троянски кон“ да превзема крепостта!

На прага стоеше една жена, но не онази съсипана и чаровна брюнетка, която очаквах да видя, а една враждебно настроена „амазонка“. Излъчваше готовност за битка, дори и саможертва в името на победата. Огненият й поглед ме изгаряше, а въоръжението й не на шега предизвика у мен сърцебиене – в лявата ръка държеше чук, а в дясната – ножа за хляб. Покъртителна гледка!

Окопитих се и реших да импровизирам. Усмихнах й се с ослепително бели зъби и изразих искрено съжаление, че съм прекъснал любовната й игра с любимия човек. След това скромно я помолих да ми отдели кратко време да поговорим.

 

Тя устоя с ледено спокойствие на сарказма ми и попита глухо:

- Какво искаш?

Реших, че момента е подходящ и извадих орхидеята, галантно я поднесох и отвърнах:

- Мир!

Е, явно не беше чак толкова ядосана, очите й се проясниха до небесно синьо, тя свали тежкото си въоръжение и ме покани:

- Заповядай, влез, но само за малко!

Апартаментчето не беше широко и първото, което правеше впечатление, беше страхотния ред. Тук явно живееше добра домакиня с изискан вкус. Нямаше нито една излишна мебел. Дори картините тежаха на мястото си и придаваха завършеност на интериора. 

Жената сложи цветето във вода и попита:

- А ти какво ще пиеш?

Отвърнах:

- Дай две чашки да налея от това „Шампанско“ и нека пием за нашето приятелство!

Отворих бутилката и налях в чашите. Чукнахме се и двамата отпихме от еликсира.

След петата глътка жената си призна:

- Чувала съм за теб, детективе, бях много разстроена и вярвах, че само ти можеш да ми помогнеш!

 

Права беше, бях се наемал с какви ли не странни случаи. Съвсем наскоро ме нае една прелестна девойка да търся мъжа на мечтите й. Всичко добре, но се оказа, че го била виждала единствено в сънищата си. Бая зор видях, докато намеря „принц“, който да се вписва в представите й. намерих някакво момче, то пък младите взеха, че се харесаха и аз се почувствах като феята от приказките.

Сега пред мен стоеше важната задача да намеря някакъв пес. Е, добре навит съм, стига това все още да интересува някого.

 

Наистина, въпреки ежбите изпитвах силна привързаност към тази госпожица и ми се искаше да помогна.

След няколко чашки, явно съм заспал. Събудих се чак на другата сутрин с болки главата и мир в душата. Лежах в спалнята, полугол, с белоснежна завивка отгоре ми. До мен май, че също беше лежал някой … някой? О, боже! Какво ли се е срлучило миналата нощ?

 

- Добро утро палавнико! – ме приветства домакинята и веднага вкара в ред мислите ми.

Аз гледах тъпо:

- Случи ли се нещо между нас, вчера?

- Нима вече не помниш? – запита Санита с пленяваща усмивка и дяволито повдигна вежди.

„Не, дори на шега това не ми харесваше. Нима се бях любил с нея и наистина нищо не си спомнях. А, ах, сигурно вече остарявах!“

- Спокойно, нищо не се случи, … за съжаление. Просто те съблякох и те сложих да поспиш.

- Дано не съм те притеснил!

- Ни най-малко, скъпи!

„И все пак, и все пак, сънувам ли? Какво се беше случило?“ Сега пред мен стоеше съвсем друг човек. Една млада, чаровна и любвеобилна млада жена. Опааа, … от другата стая се чу радостен лай, който прекъсна обърканите ми размишления:

- Може би съм изпуснал повече отколкото си мислех, а?

- Да, така е, ела да видиш само!

Тя ме хвана за ръка и ме поведе към съседната стая. Двамата надникнахме вътре и … О, чудо! В средата на стаята се боричкаха и умилкваха едно в друго – една жизнерадостна болонка и един недодялан чистокръвен английски дог. Бях впечатлен. Двете същества види се, се обичаха и вече бяха свикнали едно с друго.

Болонката скоро дотича при мен и с грациозен жест ме близна по лап … пардон, по ръката. Хареса ме. Като стопанката си, но тя вместо да повтори жеста на приятелство, впи страстно устни в моите. Какво блаженство, всъщност отдавна жадувах за този момент и благодаря за шанс …, какво говоря благодаря на Вениаминчето, че ни събра!

 

***

На другата сутрин дотръчках в офиса, щастлив и с трепетно влюбено сърце. Денят беше отново топъл и наситен с аромати. Сред тях ясно откроих уханието на скъпа английска пура.

Подскачайки влетях в приемната.

На един от фотьойлите се беше отпуснал омърлушен изискан господин. Той нервно пушеше и мачкаше някаква кучешка каишка от ръка на ръка. Очите му блестяха облени в сълзи и нежно зяпаха поизмачкана снимка. От тихото му разстроено хлипане долових само:

- А-а-ах! Чарлз, Чарлиии! А-а-ах! Гордост мояяя, … синеее, … защо те отнеха от мееен? … Изверги такивааа …О, къде си съкровищеее … моеее! А-а-ах!

Любопитен надзърнах през рамото му да видя снимката на обекта на неговото страдание. От нея се беше ококорил породист английски дог, който весело въртеше опашка и се плезеше на обектива … Хм, май съм виждал тоя немирник някъде! … но къде ли, … къде? Ах-ах, къде? … Потънах в дълбоко размишление …

 

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Яяяяя, кой дошъл ... намерихме се дето се вика ... Радвам се, че си тука ... ура ...
  • Това е чудесно, братле Много приятен стил. Радвам се, че те намирам тук!
  • Да, пиши! 😊
  • Давай, не се колебай...
  • Като Ви чета реакциите ми иде да пиша още ...
  • Благодаря Ви, оценявам реакциите ...
  • Браво, кеф ми беше докато четях! 😄
  • Беше ми интересно! И през цялото време, докато четях на лицето ми имаше една постоянна, лека усмивка Да, много приятен и леко поднесен хумор!
    Поздрав!
  • ... Чакай и аз да се повторя, Благодаря ... Тежкия хумор не е за мене ...
  • Много ти е свеж и лек хуморът! Май се повтарям ...
Предложения
: ??:??