„Остани с мен“

          Когато вечерта дойде със своите тихи стъпки и сенките, криещи се от деня,  започваха да нарастват като формите на приказни чудовища, Ясмин отвори прозореца на малкия си апартамент, леко открехна и входната врата, легна и се заслуша в звуците на вечерта и в гласовете, различни, съвсем непознати, но в този час слели се в единната човешка реч с която някога и Вавилон е събирал хората от всички посоки на света:

      От дъното на коридора мъж крещи на чужд език – навярно разгневен от липсата на силата, давана му от родната земя, а е принуден да бъде роб на местните.

       Другаде плаче бебе  - гладно или просто искащо всички да млъкнат, за да може да заспи.   

       Отварят се внимателно или се затварят с трясък безброй врати – на всеки етаж някой току що се връща или излиза.

        Кола спря, друга ѝ изръмжа да тръгва.

        Усилени докрай телевизори предаваха най-важния за сезона мач.

        От апартамента над нейният, вече от час се повтаряше песента с припева:

        - Остани с мен! Остани с мен!

       Ясмин следеше пръстите на мрака как се плъзват по пода, заизкачват се по стените, обхващат предметите и стисват в почти плътен юмрук от тъмнина цялата стая. Отнякъде надничаше за кратко лъч светлина, неуверен като позволил си да поникне зиме стрък и плахо успяваше да запази очертанията тук-там на някоя вещ в стаята, но тъмата бързо го надушваше и задушаваше.

         Уханието на нощта се промъкна като непохватен крадец през прозореца, надявайки се да остане незабелязана, но успя да я докосна с аромата си – пролетта разцъфтяваше отвън, улицата шумеше като вечерно море от преминаващите по нея автомобили. Беше по-топло от нормалното, лятото беше нетърпеливо и побутваше пролетта да му отстъпи мястото си и тя изглежда се бе съгласила да се прегърнат.

         Лежеше загледана във въртящите се перки на вентилатора на тавана, белите им крила се открояваха в сумрака и броеше равномерните им махове. Напомниха ѝ с нещо за Времето – хората си мислеха, че са опитомили като броят дните му, делейки ги на часове, събирайки ги в години, а то се въртеше в своя си вихър, без да спазва разграфения от тях ритъм и беше едновремено и сега, и преди, а Ясмин се намираше в един от тактовете и продължаваше да слуша ставащото отвъд стените:

         Бебето е спряло да плаче – доволно нахранено или просто изтощено, беше заспало.

         Мъжът вече не крещи, а се смее гръмогласно – доволен от нещо, че все пак е тук.

         Монотонното преминаване колите, понякога бе накъсвано от противния рев на забил се право в нощта по-мощен мотор.

         Някой слиза по стълбите тананикайки си песен – навярно отивайки на среща с любимата.

      Резултатът е в полза на домакините – Ясмин не знаеше дали това е добре или не, понеже не знаеше кои са и гостите. 

         Времето премигна и всичко се покри с малко по-тъмна гама на мрака.

         Само горния етаж продължаваше да повтаря:

         - Остани с мен! Остани с мен!

         ******

         Стана и се облече, аромата отвън я примами да излезе. Беше късна пролет или ранно лято и една разходка ще ѝ дойде добре преди да заспи. Затвори тихо вратата и слезе по стълбището почти безшумно. На места нямаше осветление и не виждаше къде стъпва, но с длан, опряна в стените, успя да стигне до изхода.

         Излизайки, първо поседна до блока, наслаждавайки се на приятното време - топла вечер, дърветата бяха покрити обилно с листа, видя и кои цъфтят - уханието им е навсякъде, упояващо като терапия на опитен специалист. Улицата живееше с движението по нея. Светлините на високи и по-ниски стълбове бяха заместили звездите и я осветяваха, не така романтично, но хората бяха се научили да не гледат нагоре.

         След малко стана, можеше да тръгне в която и да е от световните посоки. Живееше от скоро тук, вече бе ходила на изток, реши тази вечер да поеме на запад и пое натам.

        Вървеше без да бърза, искаше да чуе и види всеки звук, всеки тон, всеки цвят. Мислеше за утрешния ден, спираше пред рекламите, гледайки красивите лица на тях – изкуствено усмихнати, но прелъстяващо примамващи и обещаващи щастие, но само ако използваш продукта им, който е онова от което имаш нужда.

         Дали наистина имаше? Едва ли, но света ѝ днес бе така съшит, че да е като един безкраен пъзел и те принуждава да избереш поредната плочка, която да поставиш на празното място от обещаният прекрасен живот, но веднага отваря поредната бездна и те подканва любезно или насила с какво и как да я запълниш. И след това пак, и пак, и пак. За нея това е като вярата – ходиш в петък, събота или неделя, според религията, която изповядваш, молиш се, получаваш опрощение, даваш клетва, получаваш обещание, че хубавото идва и започваш да го чакаш до следващия петък, събота или неделя. И така цял живот запълваш нужното с очакване, а духовниците с благост пак обещават, че ще го получиш след този живот – и рекламата им е успешна, целият свят им е повярвал.

         Стигна на ъгъла на улицата и спря. Картината беше друга – пролетта се стопи, а лятото избяга:

   Окъпани в неонова светлина, млади момичета подвикват на минаващите мъже и махат самоуверено на присвяткащите им за поздрав автомобили. Вятъра беше като рагонен котарак и обикаляше подлудял от страсти, докосвайки косите и полуголите им тела. Беше част от жестове, с които обещаваха как ще ги дарят с наслада и също се усмихваха, но тяхната усмивка е друга - като на отдавна повяхнало цвете, неумело оцветено с ярки шарки и е различна от тази на рекламите, също грейнала за пари, но криеща горчивите си тайни.

         Ясмин се приближи и ги огледа – усмивките бяха поставени на уморени лица под мръсотията на слоевете тежък грим. Видя угаснали очи, твърде рано затворени за щастието в живота, обещано им още преди да се отворят, но само обещано. Потърси господарят им и го откри, притаил в сянката на входа, нервно пушейки и нетърпеливо чакащ следващата жертва, която ще се спре пред неговата стока:

         Хищник, извел стадото си, за да засити глада на другите хищници като него, а останалите от гората се правеха, че не го виждат.

         Когато е по-удобно, хората предпочитаха да бъдат слепи и глухи, било за зов за помощ, било за протегната към тях ръка – чуждото нещастие е далечно, те предпочитаха да нареждат собственото си в петък, събота или неделя...

         Тръгна обратно, изгубила желанието си за нощна обиколка. Пролетното очарование скри лицето си като умиращ, на който очите вече не горяха с интерес към живота, защото е разбрал, че бездните винаги ще ги има и ще зеят с незасищан от нищо глад – дори и след него.

         Това ли правим – запита се Ясмин, - измисляме си събития, опитваме да гоним скуката с преживявания, трупайки спомени, отдаваме и разгаряме чувства и емоции с обети или проклятия, само за да бъде винаги гладната стръвница още по-гладна и да ги яде пак, и пак, и пак?

         Пред блока ѝ имаше голяма тълпа от хора, линейка и няколко полцейски коли. Разпита какво е станало – някой тихо ѝ каза, че в апартамента, номера му беше точно над нейния, се е самоубило младо момиче.

         Човекът я огледа и прецени, че са били на една възраст и шепнешком продължи:

         - Нагълтало шепа сънотворни, пуснало си песента “Остани с мен” и умряло съвсем, съвсем само - изпратено от своята неразбрана от никой болка.

         Някой казал, рече човека, че е заради изгубената си любов. Друг пък, че е заради несподелена - имало нещо такова в написаното на лист до нея. И толкоз.

         Родителите ѝ я открили преди малко, прекалено късно за каквото и да е.

         - Едно загубено за живота цвете – тъжно рече мъжът и плю с презрение настрани.

         Заплю живота, също и всичко лъжливо и илюзорно в него – лесно обещава, но трудно дава.

         Ясмин отиде настрани, стана ѝ тъжно и наоколо посивя отведнъж.

         Подпряна на нощта се запита:

         Би ли могла да я спаси, ако се познаваха и е имала пред кой да изплаче тъгата си? Дали би ѝ помогнала, давайки от своята сила, с която разбиваше и най-упоритите вълни на дните си или просто щеше да ѝ е достатъчно да знае, че не е сама в болката си? Само ако беше дошла десетина дни по-рано, щеше да я срещне, да усети нуждата и да я заговори и момичето щеше да има своето утре, което днес вече бе убито...

         А в мислите ѝ звучеше припева:

         – Остани с мен! Остани с мен!