2.11.2007 г., 18:24 ч.

Острието 

  Проза » Разкази
1305 0 1
13 мин за четене
 

 

Като въведение бих искала да кажа само няколко неща. Истинска почитателка съм на криминалния литературен жанр. Автори като Агата Кристи, сър Артър Конан Дойл и Мери Хигинс Кларк са мои идоли. Преди няколко месеца ми хрумна и аз да се пробвам и да напиша криминален разказ. Доколко съм успяла- е, затова разчитам на мнението на другите. А сега стига толкова предисловия... Приятно четене :)

 "Острието"

 

    Беше тъмна майска нощ. Господин Хелблау се мъчеше да заспи, но тъй като това беше невъзможно, реши да се отдаде на стиховете си. Спомни си как преди време използваше старата пишеща машина, сега небрежно захвърлена в стаята му. Наричаше пособието своята "стара приятелка". Тя винаги го разбираше- мълчаливо изслушвайки изблика на емоции, който тъй често го връхлиташе. Тя винаги беше до него, отразяваше и най-невинните, и най-бурните му мисли и създаваше ценните творби, с които г-н Хелблау се прехранваше. Но днес, тъкмо днес, той гледаше чисто новия компютър на бюрото си. Нима тези странни пособия на съвремието ни можеха да заменят "старите приятелки"? Нима бяха по-ефикасни? Дали този новобранец - слушател щеше да му бъде тъй верен, както тя, неговата мила, безценна, "стара приятелка"?

     Сядайки на скърцащия стол, г-н Хелблау сключи ръце върху бюрото си и отхвърли внезапно обзелото го чувство на хаотизъм. Допреди малко разсъждавайки за ползите и недостатъците от работата с компютър, сега той мислеше за телефонното обаждане отпреди няколко дни. Не му беше обърнал достатъчно внимание тогава, твърде зает с поръчката на издателство "Юнион", което за пореден път настояваше за новата стихосбирка. Гласът в телефонната слушалка му се стори твърде необикновен, нечовешки, но също така и непознат, а това за твърде заетия и сериозен Хелблау бе равностойно на загуба на време. Щом не познаваше човекът, който му се обажда, значи не си струваше да му обръща внимание. Малко хора знаеха домашния му телефон - майка му, вече старица, която рядко му звънеше, освен ако не беше време да му поиска определена сума за многото си скъпи лекарства; издателят му, чийто характерен, ясен, твърд и леко груб глас можеше да различи даже и насън; и единственият му приятел - Майк, който в момента беше в чужбина.

     Именно затова Густав Хелблау се учуди, когато преди три дни посред нощ домашният му телефон иззвъня с проглушителния си звън. Густав светна лампата на нощното си шкафче, надявайки се тайно просто да сънува и че тайнственото обаждане, прекъсващо безценния му сън е просто някаква измама. Поглеждайки часовника на стената на коридора към антрето, където държеше телефона си, г-н Хелблау с почуда установи, че беше два часа сутринта. Кой можеше да е това? Кой го търсеше, него, неизвестния почти никому поет, самотен ерген и мрачен песимист? Задавайки си още куп въпроси, Густав Хелблау едва не се препъна в старомодните си чехли, оставени небрежно в антрето му. Погледът му още беше неясен, очите му привикваха с тъмнината в помещението, където за пореден път бе забравил да смени крушката. Докато се дотътри до телефона изминаха не по-малко от три минути, но въпреки това някой упорито държеше линията от отсрещната страна. Когато най-после вдигна слушалката, Густав се стресна. Първоначалната му сънливост бързо премина и бе заменена от неочаквано вълнение. Единствените думи, които чу, едновременно го въодушевиха и смразиха:

      - Бъди готов. Точно след четири дни. Полунощ. Ще дойда за теб.

      За секунди решителния по характер Густав избистри съзнанието си. Той винаги бе мечтал да участва в заплетена криминална история, също като в книгите. Неговото тайно хоби, а именно- загадките и мистериите, странно контрастираше на песимистичния му мироглед и поетичните заложби. Сякаш самият г-н Хелблау беше едно противоречие.

      Дотук думите на непознатия странник бяха всичко друго, но не и безинтересни. Загадката, която се оформяше, накара сърцето на Густав Хелблау бясно да затупти. Той се поокопити и реши да научи повече от тайнствения непознат.

      - Съжалявам, но не мога да позная кой се обажда. Бихте ли се представили?

Но вместо отговор той получи единствено следните думи:

       - Змията ще бъде отмъстена.

И затвори. Тайнственият глас изчезна в лабиринта на телефонните линии, откъдето се бе и появил. Останал сам с мислите си, Густав Хелблау вече не бе убеден, че всичко това е реалността. А ако действително беше, то той предпочиташе най-ужасния сън.

         На светлината, която излъчваше скъпия компютърен монитор, вътрешното неспокойство на поета бе в хармония с обстановката наоколо. Мрак, мрак и пак мрак. Само частичка светлина, надежда, че всичко това е някаква глупава шега, илюзия, комична дори ситуация. Густав се опита да се усмихне. Та само по себе си това телефонно обаждане отпреди четири дни бе всичко друго, но не и смислено. Просто някой шегаджия си правеше номер и сигурно сега му се присмиваше гласно, задето чака някой тайнствен посетител да влезе в скромния дом на поета и да го убие, отмъщавайки за някаква змия. Опита се да се усмихне отново, но усмивката му застина още преди да се появи. Наближаваше полунощ...

          Изведнъж самотата наоколо му се стори призрачно голяма. Нямаше почти никой по улицата, фенерите се мъжделееха тук - там, а лекият нощен ветрец пронизваше майската нощ.

          Густав затвори прозореца. Не му помогна с нищо и чашата студен чай, която изпи наведнъж. Хвърли поглед наоколо. Скромна квартира, добре подредена преди неговото идване. Сега в жилището на улица "Роуд" цареше пълен хаос: разхвърляни дрехи, смачкани листове, дори някъде се мержелееше счупена чаша. В един ъгъл, до огромната саксия на фикуса, имаше купчина благоуханни писма в розови пликове. Густав Хелблау погледна към цветето, после погледът му се закова в писмата. Взе най-горното. Беше с дата отпреди шест месеца.

"Драги Г-н Хелблау,

искам да изкажа най-искреното си възхищение от вашата нова стихосбирка. Развълнуваха ме всички стихотворения, но най-силно в съзнанието ми се запечатаха "Розов кръг" и "Черната колесница". Голямото ви майсторство проличава и в "Богът на ацтеките" и "Вечерен танц". Но моето най-любимо произведение стана "Жената на мира". Във всяка строфа откривам частичка от себе си и моята история. Още веднъж бих искала да изкажа истинското си преклонение и възхищение пред таланта ви.

                                                                              С уважение,

                                                                        Кесна Шварц"

           Препрочитайки за пореден път писмото, Густав Хелблау се разплака. Беше забравил за нея. Всъщност безуспешно се бе опитвал да я забрави.

           Кесна Шварц... Съотечественичката му от индийски произход, първата му тъй страстна и искрена почитателка. Тя не бе просто от онези лукави лицемери, подмазващи се на малко по-известните от тях, или просто луда със свободно време. Тя бе искрена, чиста като сълза, нежна. Тя бе неговото "синьо цвете", както бе я оприличил по-късно в една творба. Тяхната любов започна и  продължи чрез писмата, които те така редовно си пишеха. Никога не я бе виждал, така и не се срещнаха. Тя му пращаше свои снимки. И той не оставаше по-назад. На една снимка Кесна бе със семейството си: голямо, щастливо семейство. Имаше две сестри, брат и четиринайсет братовчеди, тъй като майка й бе отраснала в многолюдно семейство с много братя и сестри. Изглеждаха добри хора. Кесна бе най-малката от всичките си братовчеди, а също от брат си и сестрите си. Едва на 22, тя притежаваше необикновена красота и мистично излъчване. Леко мургава, с прекрасните си зелени очи, тя непременно омагьосваше околните и те падаха в плен на необятния й чар. Включително и Густав Хелблау.

           Попрехвърли писмата. Когато стигна до последното, очите му се напълниха отново със сълзи. В него тя споделяше колко тежък бе животът й напоследък, как родителите й искали да я омъжат за сина на техни приятели, колко самотна се чувствала, тъй като нямало кой да я разбере. Обикновено завършваща писмата си с чувство за хумор, този път г-ца Шварц бе написала само:

           "Обичам твоите стихотворения. Особено едно..."

После бе добавила с различен шрифт цитат от стихотворение, което гласеше:

           "Смело продължавам!" - казала си тя,
           "Не ще предам се, изход има,

            оставям останалото на хорската мълва,

            не ще ме помнят до следващата зима...""

Като послепис му бе споделила, че иска да му подари нещо от себе си за спомен. Но подаръкът щял да пристигне след няколко дни.

             Густав Хелблау си спомни с какво нетърпение очакваше подаръка от любимата си. И наистина, той беше пристигнал след не повече от пет дни.

              С нетърпение отвори малкото пакетче, лежащо на малката масичка в хола му и с изненада установи, че вътре имаше кама. Малка камичка с тънко острие и червена дръжка. Върхът на острието беше гравиран със странен символ- сърце, обвито от змия. Но змията не беше типичната страшна змия, отворила устата си и оголила отровните си зъби. Беше някак си невинна, чиста, по детински изобразена.

               В този момент Густав се замисли... Защо Кесна беше завършила последното си писмо с цитат от негово стихотворение? Реши да провери от кое точно стихотворение е цитатът, тъй като рядко помнеше собствените си творби. По-малко известните бяха също толкова непознати за читателите, както и за самия него. Той често твореше в изблик на емоции или пък създаваше даден стих по принуда, за да се прехрани, и затова често забравяше какво точно е написал.

               Отиде до прашния шкаф, все още държейки камата в ръката си, и извади последната си стихосбирка с надеждата, че г-ца Шварц е взела цитата от някоя нова творба. Но нямаше късмет. Явно бе някое по-малко известно стихотворение от непозната и за него стихосбирка. Заразрови из старите си издадени произведения и най-после, след петнайсет минути търсене, откри от къде беше цитатът. Казваше се "Клеопатра". Вълнуващо стихотворение за последните мигове на кралицата на Египет. Според историците, всеизвестната красавица и владетелка на Древния свят се е била самоубила, навярно като е използвала отровна змия.

               Густав бързо откри думите от писмото. Сега се сети, че веднъж бе писал на Кесна: "В новата си стихосбирка посвещавам стихотворението "Клеопатра" на едно нежно и красиво създание, което много обичам - моята "Клеопатра"- това си ти, любима!".

               Кесна бе приела всичко по-скоро на шега, но въпреки това бе трогната и бе споделила на семейството си за посвещението. Дори бе казала, че към фен-клуба на великия Густав Хелблау се присъединяват още 28 членове, колкото бяха всичките й роднини.

                Густав се усмихна при този спомен. Внезапно очите му, незнайно защо, сякаш нещо ги накара, проследиха цялото стихотворение и стигнаха с ужас последния куплет:

                "Девойката млада змията взе,

                  до бялата си гуша доближи я

                  и без страх, че ще умре,

                  потъна в мрачната стихия..."

                Вече дни наред Густав Хелблау чакаше писмо от своята възлюбена, ала напразно. Една случайна сутрин, пиейки кафето си, той, шокиран, започна да чете малка статийка в ъгъла на местния всекидневник. В нея се съобщаваше за смъртта на млада жена, която се самоубила преди броени дни. Вместо предсмъртно писмо, до трупа била намерена бележка с думите: "Обичах само него." Името на момичето не бе съобщено, поради молба от страна на семейството,  но това, което шокира г-н Хелблау бе фактът, че младата жена се е самоубила с кама, чието описание съвпадаше  с камата-подарък от Кесна Шварц, която той наскоро беше получил. Ужасен, умът на младия поет бързо заработи...

                Сега, месец след смъртта на единствената си любов, 26-годишният Густав Хелблау запали цигара и трескаво се оглеждаше в тъмната стая, с надеждата да убие това вътрешно напрежение, което го тресеше. Беше полунощ без четвърт. Последните няколко минути Густав бе прекарал в съзерцание на единственото, което му бе останало от Кесна - писмата. Изведнъж се сети за камата. Потръпна. Това проклето стихотворение. Проклетата "Клеопатра". Тя му отне всичко. Отне смисъла на живота му. След смъртта на г-ца Шварц Густав бе като в мъгла. Не можеше и ден дори, без да усеща голямата празнота в сърцето и душата си. Дори и творбите му, никога блестящи с особен смисъл и съвършенство, сега бяха още по-глупави и празни. Лишен от едничката си светлина в живота, сега Густав Хелблау жадуваше да умре. Ако действително някой искаше тази нощ да дойде и да го убие, той щеше да му бъде благодарен. Дори признателен...

                   Изведнъж младият поет се стресна. Да, да, ами ако тази мигновена идея се окажеше вярна, ако това обясняваше всичко... Кесна, камата, Клеопатра, змия, "Змията ще бъде отмъстена..." му бе казал гласът... Да, това е. Това е отговорът... Някой идваше да отмъсти за Кесна, за нелепото й самоубийство, за което и той несъмнено имаше вина... С глупавите си стихове, в миг на отчаяние на Кесна, й бе дал утеха, идея, избавление... Измамно облекчение на тежкия й живот... Замисли се... Каква ирония! Името на Кесна беше амбиграма да думата "змия"*(*Kesna-игра на думи от англ. наименование на змия-Snake) ."Змията ще бъде отмъстена."... Змия бе и причината за смъртта на Клеопатра, змия беше гравирана на камата-подарък.

                    Камата.... Густав се сети за това необикновено оръжие. Явно Кесна е планувала самоубийството си и е решила в последното си писмо да спомене на любимия си за своя план, да се сбогува. Прощален подарък се явяваше камата, двойничка на оръжието, с което бе отнела живота си  г-ца Шварц." Сигурно е имала две еднакви."- помисли си с тъга Хелблау. Ако беше по-умен, по-досетлив, ако навреме бе вникнал в думите, в действията на Кесна, можеше сега тя да е жива. Можеше да я спаси, да я спре, преди да е извършила безразсъдната и пагубна постъпка. Можеше, ала вече бе късно... Кесна, змията, камата, острието...

                     Кесна...

                     Густав Хелблау бе вече решен...

                      Преди да отиде до крайната си цел, той седна на компютъра. За първи път от много време насам имаше вдъхновение... Пръстите му бързо натискаха клавишите на черната клавиатура, а на екрана ред след ред се появяваха думите, избликващи от сърцето му в този момент. Когато най-после свърши, окрилен от предстоящата среща, Густав Хелблау се насочи към малкото кухненско шкафче в ъгъла, където държеше кърпите за бърсане. Когато го отвори, метален блясък освети за миг очите му, пламтящи с необикновен и непознат пламък...

                       На следващата сутрин, според поръчката от хотелска стая 402 бе донесен сутрешният вестник. Мъжът бе станал вече от леглото си и загърнат в халат, се взираше в отсрещната сграда. Тази нощ не успя да заспи. Първо, ядосан поради закъснението на влака, бе пристигнал по-късно от предвиденото. Когато реши да си легне и събере сили за предстоящото го на другия ден, той неочаквано се разсъни от полицейски сирени. Нещо бе станало...

                       И ето тази сутрин, разгръщайки вестника, Йараби Шварц намери нужното му потвърждение:

                        "Рано тази сутрин гражданинът Г.Хелблау бе намерен мъртъв от своята хазяйка Б.Мелоу, идваща да събере обичайния наем. Жената позвънила няколко пъти, но тъй като никой не отворил, извадила ключовете за апартамента, които като хазяйка притежава, и отключила. Госпожата твърди, че наемателят й обикновено е доста ранобуден и се учудила защо не й отваря тази сутрин. Когато влязла в апартамента, възрастната вдовица с ужас установила, че младият й наемател се е самоубил. Сърцето му било продупчено, а в ръката си държал оръжието - малка камичка с червена дръжка и гравирани на острието й сърце и змия. Единственото, което нещастникът оставил като свидетелство за своето самоубийство, било написано на работещия му компютър четиристишие. За гражданите, които не са осведомени, 26-годишния Густав Хелблау беше не дотолкова известен млад поет, на когото критиците не обещаваха велико бъдеще. Има издадени 14 стихосбирки, а по-известни негови творби са: "Майският бръмбар", "Лунна нощ" и  "Трилогия в бяло".  А ето и какво гласяло написаното от младия поет броени минути преди смъртта четиристишие: 

                              "И аз обичам те, о, мила моя,

                                ще го направя най-накрая,

                                не ще търся веч покоя,

                                щом зърна те веднъж в рая..." "

                            Йараби Шварц смачка вестника. Опита се да се усмихне. "Всичко свърши - каза си той, - Сестра ми вече е отмъстена...".

 

       

 

 

 

© Маги Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??