22.06.2022 г., 11:13 ч.

Острови и светове 

  Проза » Разкази
315 0 0
19 мин за четене

ОСТРОВИ И СВЕТОВЕ

 

Светът е малък, а животът - просто бременен с изненади

 

 

 

Това е друга, много различна земя. Привлича, привързва и поглъща.

Първото стъпване на нея е винаги тръпка, вълнение. След това с времето вълнението като че ли затихва. Или така ни се струва. Заболяването

се открива по-късно.

Дошло е постепенно, неусетно и трайно - Африка.

 

По тези равнинни места хоризонтът е близък, зад него земята потъва някъде надолу, а остава само въздух - безкраен простор. Няма планини, няма хълмове, в сухия сезон няма и облаци. През деня светлинни отражения създават илюзия за прострели се надалече водни разливи, които по-нататък незабележимо преминават в небето.

И видимят свят – до хоризонта, остава като остров, потопен в безоблачния въздух. Това усещане се засилва отвъд Синия Нил, като го пресечеш със бабура - малкия ферибот, при Руфàа и потеглиш към Джебел Гели, самотна купчина от огромни овални монолити струпана в равната, прегоряла до корен савана, с пришити

тук-там копринени кръпки на коилото. Тук, както и по пътя на изток, към Хаш’м ел Гирба, са обичайно явление такива миражи с разлети надалече несъществуващи, призрачни води.

 

Но и отсам, в безкрайната мрежа от канали на иригационната система, която започва от Бели Нил, не се вижда много от света наоколо. Здрачът е кратък, залезът отведнъж слага край на деня и небето затваря всичко с бездънен звезден похлупак, в който изчезва делителната линия на дневния хоризонт и островът се слива в нощта с останалия свят.

 

Нашата работа е от септември до март, в сухата половина на годината. Суданският дълговлакнест памук, основната суровина за износ, през тези месеци се пръска с препарати няколко пъти, за да се опази от инсекти. Авиацията работи тук от години – изискванията и агротехническите срокове са такива, че само тя може да се справи. Така че алтернатива досега не е измислена и поради тази

Причина фактически няма.

 

Полето е нашият свят, до завършването на сезона.

 

По това предвечерно време летците са се прибрали вече в „офиса” и на базовата площадка при самолетите са само техниците, които завършват следполетните прегледи на машините си. Сложили са зад гърба си още един дълъг ден по

работните летища, изпълнен с горещина, с несвършващи задължения и обхващащото всичко ухание на пестициди. Ден, изтощаващ с въртележката от посрещане, обслужване, зареждане и изпращане на самолета, уплътнена между полетите с приготвяне на препарати за пръскане и с грижи за танкерите, по които винаги има нещо скапано, което трябва да се оправя. Така че - празно няма.

После идва обичайният завършек на деня с прелитане към базата и накрая - следполетните прегледи. След като приключат и с тях, вече им се мержелеят пред очите жадуваните през целия ден душ, чиста дреха и отпускане. Един по един се отправят уморено с фенерите си по пътя към насипа, отделящ площадката от съседния участък, където е разположен “офисът”, като скоро се преобразяват в клатушкащи се светулки… На площадката остава стапящото се в околния мрак сияние на някои лампи, светещи все още в редицата от самолети.

  • Мути, както са свикнали да наричат в авиацията Ангел Мутафов, тази вечер не се е паднал точно такъв късмет. Трябва да се завърши една работа, капаците на двигателя са вдигнати, изправили сме две дуралови стълби-стремянки и бърникаме горе при лампите с омазани ръце и смътна надежда, че пропитите ни с „производствени замърсители” и пот одежди може да ни спестят част от това което идва. Знаем че надеждата е всъщност самозалъгване и дрехите не помагат, помага донякъде руският крем “Тайга” - репелент с дъх на чубрица, но той е solo ricordo - отдавна е свършил. Баòда фи катùир, почти равнодушно констатира Яхйя, който самоотвержено стои долу, кой знае защо - по безръкавна фланелка и с панталони под коленете, в готовност да окаже някаква помощ, но започва все по-често да се шамари по ръцете и краката. Няма смисъл да го обсъждаме, вечер винаги има мноого. Е, сега може и да са повече. Баòда са кръжащите наоколо облачета от нещо нагло до безподобие, подобно на папатаци, които безпогрешно усещат беззащитността на жертвата и налитат с вбесяваща безпардонност, завирайки се навсякъде, най-вече в носа, очите и ушите. Удивително е как тази гадост разбира, че ръцете ти са омазани в моторно масло и не можеш да се защиrиш. Колкото повече внимание и ангажираност изисква работата, толкова по-силно ги привлича светлината на лампите и всяка непокрита част от нас. Дотам сме потънали в занятията си, стремейки се да ги завършим по-скоро, че почти не говорим, даже Мути е забравил обичайното си добродушно мърморене и дава само кратки разпореждания на помощника си. Когато завършваме, закриваме, прибираме, заключваме - по самолетите отдавна вече няма други светлини. И светулките по пътя са изчезнали.

Отправям се към трактора “Зетор”, който на този етап ми служи и като Лично Превозно Средство. По неписано правило паркираме ЛПС на наклона на дигата на най-близкия канал, за да сме сигурни че при тръгване ще успеем да запуснем двигателя ако има проблем с акумулатор или стартер. Спущам от дигата и тръгвам по фронта на завързаните по стоянките самолети, да ги огледам на фарове и да проверя пазача. Абỳ Бáкр има дървено легло с “пружина” – мрежа плетена от усукани бели върви от естествен сезал, одеало в което се пашкулира заради настъпващия в по-късните часове хлад, фенер, тояга и сакùн, което ще рече - нож. Откривам го, позиционирал леглото си пред редицата, някъде към средата ù, спирам и гася фаровете, а бялото на очите му продължава да ми свети. Вече се е загърнал в одеалото и седи на леглото с тояга в ръка, вероятно скоро ще задряма, оставяйки открито ухото си, будно за случаен шум наоколо. Кýллю таммàм, баш мухàндис, кýллю таммàм, уверява ме той че всичко е точно и аз потеглям, вече поотпуснат и приел че тук до утре едва ли нещо повече ще се случи.

Като се изкачвам на насипа, преди спускането спирам, гася двигателя и се отпускам на седалката. Звездите са големи и чисти, каквито в България ги виждаме понякога високо в планината. Спокойствие е заляло всичко наоколо, видимият денем околен свят е изчезнал и само лагерът се отгатва в тъмнината, с няколкото си светлини, притихнал като самотен малък остров във вселената. Далече горе под звездите безшумно плава мигащият маяк на друг един остров. Представям си почти на живо пътниците в осветените му салони зад илюминаторите - спокойни мъже и жени, скучаещи, общуващи или почиващи, с вестник, списание или чаша в ръка, да прекарват времето, делящо ги от следващото кацане далеч там някъде, където в големите нощни градове ги очакват коли, хотелски рецепции с пиано-бар и тиха музика, приветливи посрещачи или случайни познанства, семейства, приятели, срещи, събития, кипеж..., някъде в онзи различен свят, откъдето бяхме дошли. Маякът чертае накъсаната си диря на север по трасето и проследявайки отдалечаването му остро усещам разстоянието между мене, отпуснат върху седалката на чешкия си трактор и онези безгрижни, безхаберни хора - несвързани с невидимата нощна земя далече долу, отминаващи устремени към своите цели, там където ще пристигнат ето тази нощ, просто някой и друг час след като приключат с вечерята. Друг свят.

В селската авиация такива пътувания не са толкова присъщи на ежедневието ни и когато се случват, обикновено се превръщат в нещо като приключение, та да има после за какво да си спомняме и да си приказваме. Като последния път, преди няколко месеца, когато двама души бяхме набързо командировани за едно международно мероприятие в Холандия. Започна се още в София - оправяйки се с някакви неуредици до последния момент, закъснях за полета на KLM и вече бях готов да изгледам примирено отзад забележителната опашка на “Локхийд Констелейшън”, но заради мене върнаха отдалечилата се вече от самолета стълба. Докато зад гърба ми стюардесата грижливо затваря и заключва вратата, а пътниците се споглеждат с чувства, за които мога да се досетя, в следващия салон Слави, саркастично ухилен, се надига от креслото си и церемониално ме посреща – „Моля, заповядайте, Сър, вече Ви бях отписал. Не знам дали се сещаш в какъв възторг изпадна екипажът като върнаха стълбата! Уникален случай, винаги ще го разказвам с удоволствие и гордост”. Е, в това занимателно пътуване имаше наистина доста за разказване. Три дни по-късно в Арнхем отивахме с него и с Уòлас на прием по случай завършването на конгреса. Уòлас е масивен веселяк от Щатите, има компания от нашия бранш, а отделно от това е и дистрибутор на Grumman - продава практични селски самолети Аг Кят. В движение още коментирахме опознавателния полет с един Bell 47, който той беше организирал и следобедните демонстрации, на които хеликоптерните пилоти се надпреварваха да показват как се пръска “на баир лозе” – машините като да бяха възседнали обработваните площи, подредени по хълмовете, танцуваха по тях и като че ли разтриваха насажденията, следвайки неравния терен като по копирен шаблон. Разговаряйки приближаваме към усмихната тъмнокоса красавица, посрещаща гостите на входа на залата и Слави, жестикулирайки, се заковава за миг, когато тя е вече почти с директен прицел към нас – погледнù я колко е сладка малката, да ти е жал че разбира само холандски!

Знам си от опит – по правило, когато си най-сигурен, че чужденците наоколо не хващат нищо от дискретната ти реплика, все се намира някой да ти обясни колко малък е светът. Брюнетката, все така усмихвайки се, спокойно потвърждава – тàко, тàко, òва сладка мàла, Слави за момент си глътва езика и после всички се разсмиваме – животът е бременен с изненади и човек никога не знае... А хубавицата е работила в Дубровник, разбира хърватски и приема весело балканската непринуденост. Приближава Доктор Ангерман - знаменитост в ентомологията - и закачливо намига с неговото “solche Leute hab’ ich gerne!”. Да идем да пийнем нещо, предлага Уòлас...

Другият свят. Подкарвам си трактора към „офиса”.

 

Полевите ни лагери се разполагат на определени места в безбрежната мрежа канали

на прострялата се в триъгълника между двата Нила огромна иригационна система, между опънатите като по конец парцели на обработваемите площи. Площите са засети главно с драгоценния дълговлакнест памук, рядко - с пшеница, а някъде - с дура, зърнена култура със стебла като на царевица или тръстика. Множество такива парцели, стопанисвани в един район на системата представляват “блок”, а няколко блока правят група, обикновено свързана с малко селище от кирпични къщички и колиби на местните хора, чиито поминък изцяло е основан на работата по напоителната система и земеделските площи. Групата има свое стопанство - складове, офис, водонапорна кула с голям сферичен резервоар на върха, резиденция на груповия инспектор с ограда, солидна къща и градина.

Лагерите се състоят от “площадка” - базовото ни летище – и “офис” – покрита едноетажна постройка, част от стените на която представляват метална мрежа, опъната върху конструкцията от дървени колони и греди, носеща покрива. Върху първата мрежа е опъната друга, ситна мрежа, за предпазване от мухи, баода и скорпиони, оставяща свобода за разхлаждащи въдушни течения, които в произволни моменти приемат формата на разхождащи се прашни тайфунчета.

 

Офисът Тураби е от две постройки, в едната спят част от летците, а другата е условно разделена на спално помещение, столова и “барът” на Шèлаби с керосинов хладилник, две маси със стари броеве на „Риидърс Дайджест”и няколко стола. Отградени с тухли са само кухнята и банята.

 

Когато се приближавам, през стената от мрежа, на светлината на ярка петромаксова лампа се виждат тихо разговарящи хора на две-три от масите. Отвън в тъмното е паркирана подвижната ни работилница “Прага”, Любо е успял да се прибере от площадка Дебèйба, където имаше да прави пак заварки по танкера. Сега се е облегнал на топлата, още неуспяла да се охлади Прага, пуши и разговаря с образа Йованович, югославски партизанин с американско гражданство, ентомолог и съветник по растителна защита на Судан Гезира Борд. Всъщност, Любо има поддържаща роля, а говори главно кльощавият и емоционален Йованович. Наблизо е спрян новият му тъмносин служебен “Морис” и той, шавайки с очилата и боядисаните си

ръждиво-кафяво мустаци, които стоят като прикачени на физиономията му, обяснява на колоритен сръбско-английски симпатиите си към хората от някаква работилница в Уад Мéдани, където не са му отстранили повреда по колата - е...ем ти уъркшòпот, мòрам да.... Когато Йованович се вълнува, имаш чувството, че може като фокусник да преметне с език в устата си цигарата Кямъл, залепнала между мустаците, да я сдъвче и да я изплюе – с възмущение и облак дим. Колата е кална, явно е попадал на място, където вода от канала се е просмукала през дигата към нисък участък на полския път и е имал преживяване. Тук почвата е такава, че и малко вода стига да си навлечеш много ядове, та казваме - не дай боже крава да ти се изпикае на пътя ... Ма нù е òвой “Мòрис” за òве кàлища, тъжно заключава съветникът и донажда наложителния е..ем

сръбски израз, който придава завършеност и пълна убедителност, защото този път касае “Бога ти”. В тъмнината зад Мориса смътно се очертава друг автомобил, вероятно на окъснял блоков инспектор, дошъл да уточнява утрешни задачи по пръскането.

Леглото ми е до мрежата, близо до страничната врата, пътьом свалям вкоравената си от сол и прах риза и я пъхам в кашона от “Омо” под него, за да я пера утре. “Омо” за нас е олицетворение на световния прогрес на 60-те години и непосредствен принос на братята японци към културата на скромния ни африкански бит. Защото да переш с този прах е магия и удоволствие, а без него щяхме само да накисваме омаслените си дрехи във високооктановия авиационен бензин на Шел, в който оловният тетраетилат, от горещината или от нещо друго, постоянно се отделя във вид на ситни кафяви люспи. Промъквам се в позамърсения си, иначе светъл панталон към банята, зад гърба на Маринчо, който попълва на една маса полетната си документация, но се обръща, сваля очилата с масивна рогова рамка, намига и вдига пръст, иска нещо да ми каже. Тука сме на фамилиарни, главно умалителни обръщения, а той ми е казал отдавна – уважението към по-възрастния не се изразява непременно с „бай Марине”, може да ми викаш просто Маринчо – достатъчно е! Той говори спокойно и бавно, като на шега. Леко присвитите му очи гледат внимателно,

но без напрежение. Не бърза никога, а винаги си е свършил работата. Напет човек е, авторитет в професията. Някои хора го помнят от военната авиация, на други е бил инструктор. Върши си работите подредено, а когато има пауза в летенето, вечер обича да играе бридж в постоянно каре, с двама безжалостни майтапчии и бай Ганчо

Бънзаров-Дзъндзаров, обичайната жертва на всеки заговор. В зоната на Шèлаби, на друга маса с бутилки Кока и газирана нилска вода “Лòизо” седят командирът Божинов и Стоянчо, който действа като организатор и преводач, когато не лети като втори пилот. Сега те разговарят с някакъв широк гръб, може би въпросния инспектор, но без традиционната бяла галабия. Ела при нас, протяга ръка командирът и го чувам да казва на английски на Гърба “а това е нашият ....”. Чакай, яхи, казвам – свикнали сме с това арабско “приятел” вместо българската дума – сега пристигнах и не съм във вид за представяне... А гърбът вече бавно се извръща и трябва да се приготвя да кажа нещо любезно. Но не се налага, защото Божинов е започнал да представя него: - Mister Nett, ние двамата се гледаме онемели и ошашавени, а след миг вече се удряме по раменете, гръмко разменяме безсмислени викове и се смеем. Сега на другите им идва ред да гледат слисани. Уòлас обяснява че на 88-ми километър работи със самолети Grumman Ag-cat неговата фирма, че отива в Хартум, но шофьорът му се е пообъркал в тъмнината, а сутринта лети за Америка. Ще отидете на “Тамàня у таманùн” да се видите с моите хора, няма и двайсет мили, аз ще им се обадя, разбрахме се, нали, настоява той.

 

Изпращаме го между каналите, през преливници и мостчета, към Месит, до незавършеното още трасе на главния път Хартум – Уад Медани. Оттук му остават деветдесетина километра и вече няма начин да се обърка. Сутринта ще отлети от Хартум към далечния до нереалност друг свят, където ще пристигне утре. Когато ние, да речем, приключваме по масите скромната вечеря и уточняваме колко още феддана или акра от поредното пръскане са отметнати днес.

Като се прибираме се в лагера островът ни отново е затихнал в своята самотност във вселената, до завършването на нощта.

Но на тази малко необичайна история, започнала някога на един конгрес в нидерландския Арнхем и изскочила изненадващо от нощния път при Тураби, не ù беше писано да завърши тук. Съдбата-фокусничка пак беше скрила нещо в ръкава си. Нормално е, донякъде, да се случват такива непредвидени работи. Десетина години след като се приземихме при хората на Уолас, докато пръскаха със своите Аг-Кят памуците на 88-ми километър, един симпозиум на Grumman съпътстваше годишна конференция на американската Agricultural Aviation Association в Лас Вегас, Невада. Гъмжило от хора непринудено се бяха разположили по разбърканите столове в зала на Фламинго Хилтън и водеха оживен свободен разговор по въпроси на развитието, с отговорния директор от фирмата. Един масивен гръб изпълваше стола пред мен. Извинете, казах като се наклоних към рамото на човека, не знаете ли случайно дали тук не участва и един дистрибутор на Груман, господин Уолас Нет? Ами, случайно зная, безучастно рече гърбът, като не бързаше да се извръща. Тъй като съм аз. Но е добре да седнем редом, че така не е удобно да разговаряме. А щом свършим тук, все едно, ще се преместим. Защото трябва по някакъв начин да отбележим случая, предполагам.

Та …това всъщност беше краят на историята.

Поне към онзи момент.

Светът все пак е малък и какво ли не се случва.

А животът, знаете, е просто бременен с изненади.

 

© Петко Пехливанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??