Осъзнаване
9 мин за четене
От ПЪРВА ЧАСТ на роман
за българската действителност /16-21 век/
I
Събудих се сред хора с вързани ръце. Някои си шушнеха, но нищо не можех да разбера. Стори ми се, че говорят на хърватски, на гръцки, но дочувах и други - непознати за мен езици. Всички изглеждаха уплашени, бяха раздърпани и мръсни.”Господи, къде съм?” Дочух позната реч. Някаква жена си приказваше с друга на български. Зарадвах се и се запромъквах към нея.
-Къде съм? - попитах я.
-По-тихо, момче! - рече тя и после добави - В Станбул си, на робското тържище .
Баба ми бе казвала,че турците продавали хора, но не мислех,че това може да се случи с мен или с някой от моето семейство. Вече не чувах и не виждах нищо. Но започнах да си спомням. Ето я майка ми. Тя плаче и не иска да ме даде на войника. Ето го и баща ми: ”Смили се, чорбаджи!”- проплаква той. Турчинът с един удар го поваля на земята и от устата му потича кръв. Баба се спуска и плаче: ”Сине, мили сине!” Аскерът удря и нея и тя пада. Аз се притискам към мама, но агарянинът ме изтръгва от ръцете й. Чувам през риданието й думите: ”Моли се, сине и помни, че си българин - от Филибе и само добро да правиш на людете!” Османлията я пляска през устата и тя млъква, а той ме повлича, заедно с другите момчета.
Най-подир се опомних и реших да не се отделям от българката.Тя въздъхна и чак тогава вдигнах поглед и забелязах чертите на лицето й. Беше млада, слабичка, с дълги коси и тъжни очи. Приличаше на Богородица, която бях виждал по иконите.
-Нека да остана с теб! - промълвих.
-Скоро ще ни разделят - с мъка каза тя, а аз силно се притиснах към нея.
-Како, не ме давай! - молех я.
-Няма да ме питат, момче. Ние сме за продан - като добитъка.
-Ти откъде си? - рекох, за да преодолея напиращите в очите ми сълзи.
-От село Бадино - в Коласийския край. Яна Йовова ме викат. Дъщеря съм на джелепина Йово Чобанов. А тебе откъде те взеха?- попита ме тя.
-От Филибето. Казвам се Доброслав. На десет лета съм, а баща ми е Стойко Церов - конярът.
-Чии коне гледа баща ти? - оживи се Яна.
-Султанските - в големия обор, до река Марица.
-Че и от конярите ли си взема кръвен данък султанът? - учуди се девойката.
-Коматевските селяни, дето пазят султанския сарай, не плащат някои данъци, джелепите, като твоя баща - също, защото те събират и карат овце за султана, където той нареди, но баща ми е зле - плаща си всичко. Мама криеше мен и брат ми. Къщите при нас са опасани с високи зидове, без пролуки, те са тъмни, със слепи стени - правим се, че никой няма вътре. Мама не ни дава нито да говорим, нито да се смеем високо, дори и да плачем. Баба все ни плаши, че торбалан-турчинът, ще ни вземе, ако не слушаме.
-Но как те взеха? - попита Яна.
-Не сме слушали с брат ми ли, врява ли сме вдигали, незнам - казах тихо и се свих до нея. Беше ме страх.
-Така ти било писано, чедо.Аджемиоглани трябват на султана - каза малко по-възрастната жена, която стоеше до Яна.
-Какво е това “аджемиоглани”? - полюбопитствах аз.
-Християнски деца, като теб. Турците на всеки три години ги събират от нас-българите, също и от гърците, хърватите, маджарите...
-Защо сме им? - уплашено замигах.
-Някои от тях ги правят пастири или пазачи на добитъка, други - прислужници или ги учат на занаят, но за да им работят безплатно, а най-много ги правят еничари, за да се бият за османците, против християните.
-Не искам да се бия за тях, нито да им прислугвам! - сопнах се аз.
-Тихо!-каза Яна и се обърна към другата жена.-Како, детето е уплашено, стига сме говорили!
То и така нямаше време да продължим, защото към нас доближи някакъв турчин. Той хвана Яна за дългата коса и обърна лицето й към себе си. Усмихна се. После огледа и кака й. До тях се приближи пазачът. Първият извади кесия и подаде на другия някакви пари. Двамата си говориха известно време, дори викаха, стискаха си ръцете, после купувачът извади още грошове. Пазачът, който беше и търговец, се усмихна и прибра парите. След това развърза Яна и кака й и сложи ръцете им в голямата, черна длан на купувача. Разбрах, че двете вече са продадени. Възрастната жена каза на по-младата:
-Боже, Яно, в султанския харем ще ни води !
Те се разплакаха, а аз се спуснах към Яна, но пазачът ме удари. Поведоха жените и ме оставиха като замаян от мъката, която изпитах.
II
На вратата се показа рехабилитаторът и аз бързо затворих книгата с житието на моя прародител Доброслав Церов от Филибе.
- Как е героят от Кербала? - попита ме влезлият.
Бях умислен и унил, не ми се говореше, но все пак промълвих:
- Не се чувствам герой.
За мое успокоение, рехабилитаторът реши да не се занимава с неща извън работата си и започнахме упражненията. Всичко, което кажеше, изпълнявах точно. „Колкото по-бързо проходя, толкова по-добре за семейството ми” - мислех си аз. Понякога болките бяха силни, ръцете и краката не ме слушаха, но аз все още успявах да бъда упорит, въпреки всичко.Тогава си представях своята съпруга и двамата ни сина – не исках да ги оставя сами на този свят. Друг път не издържах и псувах наред, но присъстващите тълкуваха псувните ми положително - били признак на оздравяването. Дори жена ми сподели, че неврохирургът, след четвъртата операция, която направил на главата ми, казал:
- Излезе от кома и по устните му чета, че псува, значи ще оцелее!
Аз не само псувах, но без стеснение вършех и големите, и малките си нужди в памперс, като бебетата. С това също успокоявали моето семейство. Един лекар, когато домашните ми идвали на свиждане, им обяснявал:
- Той редовно ходи по голяма нужда, вече диша самостоятелно, само не е в ясно съзнание, но това не е голям проблем, та кой днес е съвсем в съзнание?
И тъй като се чувствах заситен от ужасните новини, които до отиването си в Кербала все четях по вестниците и слушах по радиото и телевизията, заситен от ораторските умения на партийните водачи, от хитростите на източилите банките и на приватизаторите, аз не желаех да ям и тогава казваха: - Мозъкът му не функционира правилно и затова не иска да яде. Както и да е, отново ми намериха цаката - сложиха ми сонда и през нея започнаха да ме тъпчат с всичките си помии, във форма на редки пюрета, като твърдяха, че са изключително полезни за здравословното ми състояние. Така, ща не ща, отново трябваше да заприличам на нормалните хора, с функциониращи мозъци, за да пожелая, притиснат от нуждите на семейството си, да стана пак доброволец в Ирак или на друго място, определено от Големите, защото без месата ми и без здрави глави като моята, издържащи на бомбени атаки, на този свят просто не може. От поведението на заобикалящите ме стигнах до извода, че и Господ-Бог е на това мнение. Всеки, който имаше неблагоразумието да се моли пред мен, повтаряше:
- Спаси го, Господи, дай му сили да оздравее, да работи и да си гледа семейството! На кого, Господи, оставяш двете му дечица и слабата му жена? Прости му греховете и го спаси, Боже наш!
Че имах грехове, имах. Не мога да отрека, че бях лековерен, че гласувах сляпо, че се оставях да ме използват за заплата, с която едва оцелявах. Грях е, че при това положение не станах мутра, а продължих да вярвам, че може да се живее от честен труд и се карах на децата си, ако забележех, че започват да мислят по друг начин. Това е поради възпитанието, което получих от дивите си създатели - майка ми все повтаряше: “Сине, ти стани добър човек, с чест и достойнство, пък все ще си изкарваш някак хляба - ей, тъпанът е на тавана!” Така й били говорели нейните родители, така тя учеше и мен.
Рехабилитацията най-после свърши и аз пак останах сам в болничната стая. Първо се отпуснах на леглото, а след това от яд ли, от неправилните мозъчни връзки ли, започнах яростно да ритам и да се хвърлям като заклан петел. Представях си как разкъсвам робската си верига, как удрям с нея поддържниците на системата и бягам в един друг, свободен свят - без политически интриги и лъжи, където простоверните като мен могат да живеят щастливо. Най-после се изтощих и ето - отново отворих житието на моя прапрародител Доброслав Стойков Церов от Филибето.
На вратата се показа рехабилитаторът и аз бързо затворих книгата с житието на моя прародител Доброслав Церов от Филибе.
- Как е героят от Кербала? - попита ме влезлият.
Бях умислен и унил, не ми се говореше, но все пак промълвих:
- Не се чувствам герой.
За мое успокоение, рехабилитаторът реши да не се занимава с неща извън работата си и започнахме упражненията. Всичко, което кажеше, изпълнявах точно. „Колкото по-бързо проходя, толкова по-добре за семейството ми” - мислех си аз. Понякога болките бяха силни, ръцете и краката не ме слушаха, но аз все още успявах да бъда упорит, въпреки всичко.Тогава си представях своята съпруга и двамата ни сина – не исках да ги оставя сами на този свят. Друг път не издържах и псувах наред, но присъстващите тълкуваха псувните ми положително - били признак на оздравяването. Дори жена ми сподели, че неврохирургът, след четвъртата операция, която направил на главата ми, казал:
- Излезе от кома и по устните му чета, че псува, значи ще оцелее!
Аз не само псувах, но без стеснение вършех и големите, и малките си нужди в памперс, като бебетата. С това също успокоявали моето семейство. Един лекар, когато домашните ми идвали на свиждане, им обяснявал:
- Той редовно ходи по голяма нужда, вече диша самостоятелно, само не е в ясно съзнание, но това не е голям проблем, та кой днес е съвсем в съзнание?
И тъй като се чувствах заситен от ужасните новини, които до отиването си в Кербала все четях по вестниците и слушах по радиото и телевизията, заситен от ораторските умения на партийните водачи, от хитростите на източилите банките и на приватизаторите, аз не желаех да ям и тогава казваха: - Мозъкът му не функционира правилно и затова не иска да яде. Както и да е, отново ми намериха цаката - сложиха ми сонда и през нея започнаха да ме тъпчат с всичките си помии, във форма на редки пюрета, като твърдяха, че са изключително полезни за здравословното ми състояние. Така, ща не ща, отново трябваше да заприличам на нормалните хора, с функциониращи мозъци, за да пожелая, притиснат от нуждите на семейството си, да стана пак доброволец в Ирак или на друго място, определено от Големите, защото без месата ми и без здрави глави като моята, издържащи на бомбени атаки, на този свят просто не може. От поведението на заобикалящите ме стигнах до извода, че и Господ-Бог е на това мнение. Всеки, който имаше неблагоразумието да се моли пред мен, повтаряше:
- Спаси го, Господи, дай му сили да оздравее, да работи и да си гледа семейството! На кого, Господи, оставяш двете му дечица и слабата му жена? Прости му греховете и го спаси, Боже наш!
Че имах грехове, имах. Не мога да отрека, че бях лековерен, че гласувах сляпо, че се оставях да ме използват за заплата, с която едва оцелявах. Грях е, че при това положение не станах мутра, а продължих да вярвам, че може да се живее от честен труд и се карах на децата си, ако забележех, че започват да мислят по друг начин. Това е поради възпитанието, което получих от дивите си създатели - майка ми все повтаряше: “Сине, ти стани добър човек, с чест и достойнство, пък все ще си изкарваш някак хляба - ей, тъпанът е на тавана!” Така й били говорели нейните родители, така тя учеше и мен.
Рехабилитацията най-после свърши и аз пак останах сам в болничната стая. Първо се отпуснах на леглото, а след това от яд ли, от неправилните мозъчни връзки ли, започнах яростно да ритам и да се хвърлям като заклан петел. Представях си как разкъсвам робската си верига, как удрям с нея поддържниците на системата и бягам в един друг, свободен свят - без политически интриги и лъжи, където простоверните като мен могат да живеят щастливо. Най-после се изтощих и ето - отново отворих житието на моя прапрародител Доброслав Стойков Церов от Филибето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
