- Внимание: тази творба е разказана от гледната точка на една котка, мислите и действията, които са описани тук, са художествена измислица.

Така започна всичко...

Първото нещо което една котка може да си помисли, след като въобще придобием такава функция е... какви са тези същества? За кои същества става въпрос ли? Да. Това са те – хората. Ако питате мен - една беззащитна малка котка, аз ще ви отговоря, че все още не съм разбрала същността на тези чудаци. И не мисля, че скоро ще разбера... Когато бях малка на около четири години – живях все още с майка ми. Дълго време не ме отделяха от нея. Интересното е  че тогава не обръщах внимание на хората и въобще не се замислях, че те са по-различни от нас. Всичко ми се струваше толкова красиво, безгрижно. Имах трима братя и две сестри. Не си ги спомням добре, защото още от бебета ги бяха разделили от нас. Сигурно в момента са някъде из света и може би се сещат от време на време за мен... или пък не. Само аз и майка ми по това време останахме на мястото, където пребивавахме. Беше една малка къщичка в склона на един хълм. Жената, при която живеехме, в повечето случаи ни хранеше добре, но понякога с дни не пийвахме и вода. Въпреки това тя много ни обичаше и ние също не се оплаквахме. Майка ми бе живяла при нея дълги години и затова винаги гледаше жената с искри в очите. Двете имаха някаква вътрешна връзка. Сякаш се разбираха само чрез погледи. Съжалявам, че не мога да спомена името на жената, но ние котките сме склонни да запечатваме всякаква информация, освен имена – да, странно е, но е истина. Въпреки това, всички имаме мисли, а много рядко и чувства, но за тях ще разберете по-късно. Истината е, че ние постепенно научаваме езика на хората. Много бавно, но все пак го научаваме (не обръщайте внимание на сегашния ми език - това е плод на много години сред хора и никакво общуване с котки). Затова и докато живеех все още с майка ми, разбирах само нея. За котешките комуникации по-добре не питайте - това не е за човеци. Докато още живеех в тази малка къщичка, всичко вървеше прекрасно, но всичко е до време. Явно майка ми е била любимката на госпожата и две котки са и били в повече на малката къща. И кой мислите изпратиха в дом за бездомни животни – мен.

Там можеше да има повече котки, отколкото самата аз очаквах, но точно в това сиропиталище аз научих почти наполовина човешкия език. Не ги разбирах какво говореха бързо, но като ми говореха на мен бавно, ги разбирах. Странно, там много се говореше на животните, постоянно ни се умилкваха и ни галеха. Виждах, че ни съжаляват. Един ден помещението, в което бяхме сложени в клетки, се бе препълнило с хора. Някои говореха бързо, а други провлачваха всяко едно изречение. Толкова бяха различни един от друг – само да можеха да се видят от наша гледна точка...

Повечето от хората взимаха някои от котките направо с клетките, нямах представа какво се случваше. Но когато чух – Да вземем ли тази? – веднага мъглата пред очите ми се изчисти. Те изкупуваха котките, взимаха ги, а скоро някой щеше да спре и пред моята клетка. Радвах се, че някой мил стопанин най-после ще ме приюти в дома си и ще ме глези както никой досега, но дали предположенията ми бяха верни? Когато пред моята клетка най-сетне се спряха мъж и жена, станах от седналата си поза и се приближих към тях. – Мяу! – веднъж. Бях точно като удавник за сламка.  Те ми се усмихнаха и започнаха да си шушукат бързо. Без много приказки те извикаха отговорниците и ме посочиха. – Мяу! – още веднъж. Не знам дали беше знак на радост или по-скоро на благодарност за това, че  ще ме измъкнат от тук. Жалко. Ние от семейство котки можем да чуваме седем пъти по-силно, отколкото хората, по- бързи сме, можем да се катерим навсякъде без проблеми, виждаме в тъмнината, имаме девет живота, но всички тези качества така и не ми помогнаха, когато бях толкова радостна в ръцете на новите ми стопани – на бъдещия ми кошмар. Защо кошмар? Сигурно дори и един човек може да предположи, че при котките кошмарите не са рядко явление. Разбира се, не при всички ни, някои от нас имат наистина охолен живот, да, малко им завиждам. Но ако хората поне малко се замисляха как постъпват с нас, ако бяха поне малко милостиви... може би този свят щеше да е по-добър, но за всеобща жалост не е.

Така или иначе тези хора наистина се оказаха странни, подмолни, а понякога и зловещи. Не си мислете, че са ме взели някакви мили хорица и по цял ден съм си лежала и мъркала в скута на стопанина си. Не. И точно това подсказва, че аз не съм от малцината щастливи котки на тази планета. Когато ме свалиха от колата, все още бях в клетката. Първото нещо, което видях, бе огромна къща, цялата обрасла в зелени храсти. Нямаше нито една светната лампа, а вече се заздрачаваше. Около къщата нямаше съседи. Беше много пусто и мрачно. Но, както знаете, на мен това не ми пречи. – За какво ни трябваше тая дрипава котка? - оплака се жената. – Гнус ме е да я пипна дори. – продължи тя. Това, което тя говореше, въобще не бе вярно. Миех се най-малко по дванадесет пъти на ден, не миришех – бях си съвсем нормална. Тъжното беше как хората не разбират, че ние също мислим и знаем какво ни се говори. Не сме малоумни същества, но на кой да го кажа, даже ако се съди по ум – това означава, че ние котките сме по-умни от хората, защото усвояваме хем нашия котешки език, ако мога така да го нарека, хем и техния. А пък досега не съм виждала някой човек да говори езика на котките. Да, наистина жалко, жалко за нас, а в този случай лично за мен. – Щом Виктория е казала, че иска котка, значи ще я има! – отговори троснато мъжът на претенциите на жената. Зачудих се коя ли е Виктория, но знаех, че след пет минути ще забравя името. Докато влизахме в къщата, продължаваше да бъде все така мрачно.  Стоях си мирно и кротко, не исках да създавам напрежение, защото само като гледах погледа на жената, направо се зачудих защо толкова се радвах, че се махам от дома за животни. Наистина предчувствах, че тук не ми е мястото, имаше някаква отрицателна енергия, която ние котките умело улавяме в дадено пространство. Изведнъж се озовахме в един дълъг коридор. В края на коридора седеше една жена. Висока, с черно наметало. Тя рязко се обърна и като ме видя в клетката, очите ù светнаха. – Мяу! - Но те наистина ù светнаха. Бяха ярко червени... Не бях виждала досега такъв тип човек. Реших, че е като всеки нормален, все пак откъде да знам... – Как, как може да държите това сладко котенце в тази клетка?! Идиоти! – развика се тя. Хареса ми това, че поне тя не беше като другата жена. – Дай ми я! – заповяда тя остро на мъжа, тъй като той ме държеше. Той мигновено ме занесе на червенооката жена и предпазливо се отдалечи. Тя ме погледна със милостив поглед и веднага отвори ключалката на клетката. – Мяу! – примигнах веднъж и се приближих. Тя ме взе в ръцете си и започна да ме гали по главата. Имах чувството, че вече съм в сигурни ръце... но докога ли щеше да е това чувство? Точно дотогава, когато разбрах, че собственичката ми притежава необичайни за човек способности и какви ли не още зловещи неща, които ще ви се сторят така нереални. Е, това, което аз – една котка, разбрах, е че на тази планета всичко е възможно, без никакви съмнения.

Стопанката ми определено се бе привързала към новия си домашен любимец и ме влачеше навсякъде с нея. Не можех да кажа същото и за мен, тъй като понякога доста ме плашеше.

 С течение на времето разбрах, че мъжът и жената, които ме бяха взели, са нещо като нейни слуги, даже бих могла да ги нарека роби. Правеха всичко, което тя им кажеше, дори и най-малката прищявка. В къщата нямаше никой друг, освен жената и двамата роби. А беше толкова голяма и просторна. Очите ми вече бяха свикнали на тъмното и с постоянното използване на котешката функция за нощно виждане. Интересно те как виждаха в такъв мрак? За стопанката си не се притеснявах, защото и без това почти по цял ден се занимаваше със странни неща. Често ме извеждаше на двора, хвърляше ми кашкавал до възможно най-високия клон на дърво и естествено, както всяка котка, и аз се катерех, за да си взема дажбата. Но какво се оказа... тя винаги ме изпреварваше. Можеше да се катери по-добре и по-бързо от мен, така или иначе накрая пак си получавах кашкавала. Изглежда, че това и бе любимата игра. Понякога се занимаваше с не толкова безопасни “игри”. С мен можеше да се държи добре, но не и с двамата нейни слуги. Въпреки че имаха страх от нея, мъжът доста често успяваше да вбеси моята собственичка. Бях ставала свидетел на ужасяващи сцени. Тя можеше без да си помръдва пръста да докара човек до гърч. Само с поглед. А когато реши, че вече е приключила с наказанието си, се обръща към мен и ми се усмихва. Наистина беше опасна. Понякога дори имах чувството, че нарочно правеше така да се позабавлява с горкия мъж. Да, тя наистина се забавляваше. Може би ù беше нещо като хоби. Доста зловещо хоби. Въпреки всичко, един ден тя надхвърли себе си. Всъщност това е нейният живот. Свикнала е с това, което прави, но за котка като мен, която разбира всичко от живота, даже имам чувството, че мислите са ми като на човек, отколкото  на животно, наистина не беше нормално. Все пак разбрах какво същество е стопанката ми.  В нейната стая тя ми бе сложила една много пухкава възглавница, на която винаги спях и мърках много сладко. Вратата изведнъж се отвори. Това бе жената, която слугуваше на стопанката ми. Тя носеше поднос, върху който бе сложена една голяма кана. Обонянието ми веднага се наостри. Миризмата се разнесе из цялата стая. Толкова ми бе позната, но така и не можех да се сетя. Стопанката ми взе една черна чаша с някакъв надпис на нея и си отсипа в нея от течността в каната. След като изпи цялото съдържание на каната, не бе забелязала, че отстрани в ъгъла на устната ù бе останала малка червена капчица. Точно това, което не исках да стане, се случи. Опитах се да вдишам още от миризмата на тази течност, за да бъда напълно сигурна...

Как бихте се почувствали, ако бяхте котка и вашият стопанин бе вампир?

Но какво имам аз да чувствам, тук е моят дом, тук съм и до днес. Даже бих казала, че един вампир може да се грижи за домашен любимец много по-добре, отколкото обикновен човек. Въпреки това мога само да се моля някой ден стопанката-вампир да не реши да използва способностите си върху мен или да пожелае да пробва вкуса на котешка кръв...